140 години от дръзкото решение за избор на София за столица

преди 5 месеца

Ще имаме ли далновидността и смелостта на нашите Възрожденски предци.

Гербът на град София

На 3 април 1879 година по предложение на проф. Марин Дринов Учредителното събрание в Търново взема дръзко решение – обявява София за столица на България.  Градът е разположен в един на практика екзклав на новоформираното ни княжество, на юг от Стара Планина. За разлика от Велико Търново София няма силно символично значение в съзнанието на тогавашните българи.

София е разположена в крайния откъснат от Стара планина югоизток на Княжество България

Очевидно е, че българските първенци от онова време са разглеждали границите, начертани на Берлинския конгрес, като временни. Осем години по-рано са проведени референдуми за определяне на границите на Българската Екзархия и в нея са включени не само днешните земи на Република Северна Македония, но и Нишката област, предадена на Сърбия по силата на Санстефанския договор. В Берлин предават на западната ни съседка и Пиротското поле, което прави  София не само откъсната от сърцевината на княжеството, но на пръв поглед незащитима. Неслучайно, когато след Съединението сръбският крал Милан решава да нападне България, почти всички наблюдатели са убедени, че той скоро ще пие кафето си в София. (Между другото едно от условията, които той е искал да наложи на България, е да премести столицата си в Търново)

София обаче е разположена на важния още от римско време път Виа Диагоналис, или Виа Милитар, който свързва Централна Европа с Константинопол.  С този си акт тогавашните българи очевидно са заложили на отвореността и търговията, а не са търсели защита зад естествени рубежи.

Това решение се доказа като правилно.

Защото историята трябва да ни е научила, че дори на пръв поглед защитената от естествени прегради  (Стара планина и река Дунав), сърцевина на тогавашното княжество се е оказвала уязвима както за набези откъм „степите“, така и за завоевания откъм Мала Азия. Единственият начин страната да бъде предпазена от тези хилядолетни заплахи е пълната ѝ интеграция в Западния свят, а това изисква преди всичко търговско, културно и военностратегическо обвързване със Запада. Ако последват нови предизвикателства от страна на Москва или на Анкара, столицата днес е разположена на възможно най-защитимото място.

Изборът на София за столица е донесъл и определени негативи.

Разполагането на столицата в „крайния запад“ на българската държава спомага за това българските правителства да са по-склонни на териториални компромиси в Тракия и проявяват по-голяма неотстъпчивост в Македония.

Когато България достига до апогея на следосвобожденското си развитие при подписването на Лондонския договор за мир от май 1913 г. и получава за югоизточна граница линията Енос – Мидия и широк излаз на Егейско море, българските власти не са готови на отстъпки в Македония, за да консолидират трудно завоюваните придобивки на югоизток. Една от причините за това е разположението на столицата в София.

Втора непредвидена последица от избора на София за столица е прекалено голямата концентрация на население и икономически активи в сравнително малкото пространство на Софийското поле. Това води до определено забавяне на развитието на двете сърцевини на днешна България – Горнотракийската низина и особено на Дунавската равнина, която днес изглежда като откъснат ексклав на България.

Тези негативни последствия, разбира се, могат да бъдат преодолени не с преместване на столицата, а със значителна децентрализация – стъпка, на която не се решава нито Царство България, нито днешната ни Република (да не говорим за комунистическия режим). Ако се пристъпи до предоставяне на средно ниво на местно самоуправление, е логично София и околностите ѝ да формират отделен регион за развитие и отделна област, като останалите логично са водосборните райони на Дунав (без горния водосборен басейн на Искър и Нишава), на Черно море, на Марица и на Струма и Места.

След разпада на Югославия близостта на българската столица до новоосвободената Република Македония (днес Северна Македония) можеше да спомогне за засилването на икономическото, политическото и културното сътрудничество. За съжаление през последните 30-тина години не се стигна до стратегическо партньорство между София и Скопие. Не беше изградена добра инфраструктурна връзка. Причините за това са много. Към края на комунистическия режим България не без основание изглеждаше в очите на македонците като символ на политическа и социална изостаналост, а българските националисти така и не разбраха, че „македонизмът“, макар замислен да отчужди македонските българи, всъщност съдейства за извеждането на земите на Северна Македония от „международно признатите граници на Сърбия“.

Ако след подписването на Договора за добросъседство и приятелство между двете страни се стигне до истинско стратегическо партньорство и между тях бъде изградена адекватна инфраструктура, разположението на българската столица в София ще се окаже огромен плюс.

Решението на самоуверените български политици от 1879 г. може да позволи градът, разположен там, където пътят от Белград за Истанбул и Анкара пресича пътя от Букурещ за Солун и Атина, да се превърне в основно средище на Балканите. Дали България ще изгради и ще следва ясна национална стратегия, или ще допусне повторение на националните катастрофи от 1913 и 1918 г., или на още по-страшната деветосептемврийска катастрофа, зависи от решенията, които вземаме днес.

Остава да се види ще имаме ли далновидността и смелостта на нашите възрожденски предци.

Етикети: * * *