16 април 1879 – 16 април 1925 г. Къде сбъркахме?

преди 4 месеца

Точно 46 години делят една от най-славните прояви на свободния български дух от едно от най-ужасните падения и разделения на нацията.

На днешния ден отбелязваме две значими събития в нашата история – 140 години от приемането на Търновската конституция и 94 години от зловещия атентат в църквата „Света Неделя“, който за период от 60 години остава като най-кървавия терористичен акт в света.

Защо полетът на следосвобожденска България е прекършен? Защо възрожденският идеал престава да сплотява нацията? Защо стабилизирането на страната след кървавата вакханалия от 1923 – 1925 г. се оказва само временно и България в крайна сметка завършва под веригите на съветските танкове две десетилетия по-късно?

Можело ли е това трагично развитие да бъде избегнато?

Подобни въпроси са актуални и днес.

Когато започнахме прехода, много от нас привиждаха в него завръщане към възрожденските идеали. По време и след прехода България успя да направи много по пътя към тяхната реализация. Но днес отново трудно постигнатият демократичен и европейски консенсус се руши пред очите ни. Има ли опасност да се повторят тъмните страници от 1925 г.? Няма ли това да доведе до ново повторение на страховитата 1944 г?

Може ли България да излезе от порочния кръг на редуващи се триумфи и катастрофи?

На 16 април 1878 г. след дълги препирни и разправии Учредителното събрание отхвърля предложения от екип руски юристи „Органически устав“ и приема т.нар. Търновска конституция. Тя гарантира свободата на гражданите и разделението на властите. Конституцията е подписана и от представители на българските турци. Българската нация излиза от етнорелигиозния си контекст и придобива граждански, западен характер.

Следват серия от триумфи. България започва своето модерно развитие под формалния османски суверенитет и като реален руски протекторат. Земите, определили се като български при учредяването на Българската екзархия, са разпокъсани. Страната е заобиколена от съперници.

В такава обстановка България постига серия от триумфи: Съединението, реалната еманципация от руското настойничество, Независимостта, Лондонския договор за мир, с който страната получава широк излаз на Егейско море и реален шанс да се утвърди като непрежалим съюзник на „морските“ демокрации.

Но точно когато изглежда, че българската национална сага е на път да достигне своя успешен завършек, когато от затворен, селски, ориенталски, православен народ сме на път да се утвърдим като модерна, западна, демократична, търговска нация…, следват националните катастрофи. Възрожденският идеал е поставен под съмнение.

След болшевишката революция русофилството придобива нова, комунистическа инкарнация. И макар кървавото разделение на нацията да е преодоляно, консолидацията на демокрацията в победена България, разположена съвсем буквално между владенията на Сталин, Мусолини и Хитлер, се оказва незащитима. Внушението, че на българска земя тя поражда само партизанщина и корупция, спомага за „облекчението“ след преврата от 1934 г. „Безпартийният“ режим, при който властта постепенно се концентрира в ръцете на царя, не позволява на страната да навигира през водовъртежите на Втората световна война и да намери път до следвоенната европейска демокрация.

Паралелите с развитието на България след 1989 г. са очевидни.

Успяхме да осъществим реален преход от тоталитарна държава към парламентарна демокрация, да извършим реституция и приватизация. Постигнахме определен стопански ръст. Съдействахме на Македония да утвърди своята независимост и най-важното, станахме пълноправни членове на ЕС и на НАТО.

Но не успяхме да постигнем върховенство на закона. Не изградихме безспорна западна идентичност. Не убедихме представителите на всички етноси да се идентифицират изцяло с гражданската българска нация. С едното око продължихме да гледаме към Москва и когато режимът на Путин започна да отправя предизвикателства към международния ред, ние като нация се оказахме в разкрачено положение. Не се превърнахме в модел за подражание за македонците, така щото те самите да решат, че е в техен интерес да признаят с гордост нашата обща история. Не изградихме ясна външнополитическа доктрина. (Примерно – превръщане на България в неделима част от Западния свят; стратегическо партньорство с Македония; получаване на суеверен излаз на Егейско море, като предоставим на Гърция подобен на Черно море; изграждане на „Балкански Бенелюкс“ – Гърция, България – Румъния – за съвместено (с морските демокрации) възпиране както на „набези откъм „степите“, така и на евентуални посегателства откъм Мала Азия – вечните заплахи над балканските народи).

Ако и вторият опит за изграждане на модерна, западна, търговска, демократична нация се провали, самото оцеляване на българския народ ще бъде поставено под въпрос.

Западният свят днес преживява конвулсия, но едва ли някой се съмнява, че хубавите години, подобни на тези след Втората световна война, ще се завърнат от двете страни на Атлантическия океан. Последният път, когато се случи това, България не беше част от западния просперитет. Дано, поучени от горчивия опит, този път да е успешен.

Нека днес си честитим 16 април 1878 г. и да направим така, че 16 април 1925 г. никога да не се повтори.

Етикети: * *