2. Черни съдилища изтребват цвета на българското войнство

преди 10 месеца

От Москва „вождът и учителят” Г. Димитров изпраща на руски език телеграма до „Спиридонов” (Трайчо Костов), която гласи: „Никой не бива да бъде оправдан!”  Снимка  Лъчезар Тошев, в. Лечител“.

„Народният” съд праща на смърт 47 генерали и старши офицери. Повече, отколкото са загинали в трите предишни войни на българската държава: Първата световна и двете балкански.

Уволнените след 1944 г. български воини са пращани в концлагери, изселвани, уволнявани, унижавани и лишавани от средства за препитание. Върху най-близките им хора завинаги е лепнат етикетът “роднина на народен враг” и „засегнат от мероприятия на народната власт”. Децата им не са допускани да учат в университет, а над служебното им развитие е поставен твърде нисък таван.

През периода 1951-1953 г. през преизподнята на лагер “Белене” минават 92 офицери. Сред тях са ген. Иван Вълков, бивш министър на войната, ген. Васил Баларев, полковниците Игнат Младенов, Светослав Будинов, Георги Преславски, Димитър Младенов, адютантът на цар Борис III Христо Бърдаров. Около триста офицери се сблъскват в комунистическите концлагери с побои, гаври, подлост и предателства. Повечето не се завръщат или излизат отвъд телените мрежи с разбито здраве. Героят от две войни, кавалер на два ордена “За храброст”, командвал и спасил от разгром и унизителен плен своята дивизия през септември 1944 г. полк. Димитър Младенов, издъхва мъченически в Белене до последната си количка с пръст. Непрекършен и горд.

Снимка „Контрапропаганда”

Ето и орисията на полковник Гено Генов. Първенец на випуска, герой от сраженията при Дойран и Завоя на р. Черна, кавалер на орден “За храброст”. През 1941 г. основава и командва до 9 септември 1944 г. бронираните части на България, днешните танкови войски. През октомври 1946 г. е изселен в Троян, после е задържан от ДС и пращан в лагерите “Росица”, “Куциян” и “Богданов дол”. През 1947 г. е осъден от Софийския градски съд по скалъпено обвинение за унищожаване на руски паметник от 1877/1878 г. Председателят на съда, наскоро завършил в СССР военен юрист, признава пред адвоката му: “Наредено ми бе да го осъдя”.

От януари 1948 до март 1954 г. създателят на броневата мощ на войската ни е зад решетките: Софийския централен, затворите в Стара Загора, Сливен, Пазарджик.  Излиза с разбито здраве, с отнето жилище, без пенсия, без грош. Оттегля се в Троянския Балкан и пет години до смъртта си води живота на отшелник.

Не по-малко трагична е съдбата на храбрите летци,

защитавали небето на България през 1943-1944 г., излитали на неравни битки срещу многократно превъзхождащите ги въздушни крепости на Великобритания и САЩ. Майор летец Николай Бошнаков, капитан летец Руси Русев и поручик летец Йордан Йорданов през август 1948 г. са застреляни на метри от турската граница при опита им да напуснат комунистическия “рай”. Майор Бошнаков командва въздушен орляк и печели 4 въздушни победи през март 1944 г., ставайки кавалер на орден “За храброст”. Капитан Руси Русев е командир на изтребителния орляк в Божурище от 1942 до 1946 г. Отстранен е от длъжност след бягството на двама колеги в Италия. Поручик Йордан Йорданов служи в Ямбол.

Тримата са уволнени при чистките през 1946 г. После ги разпитват, тормозят и уволняват даже от мизерните временни длъжности на хамали, каруцари, бояджии. Организират бягство, но попадат на провокатор от ДС, който ги извежда срещу дулата на  граничари и милиционери.

Оцелелите от комунистическата месомелачка воини са принудени да дирят прехрана с каква да е работа като хамали, каруцари, строители, земеделски или общи работници.

По-късно, когато жестоката хватка на режима малко се отпуска, повечето възпитаници на Военните на Негово Величество училища завършват второ висше образование, стават лекари, инженери, икономисти, юристи. И дочакват краха на строя, ограбил младостта и живота им. Дочакват морална реабилитация за незаслужените мъчения, за чистите си пориви, за неуниващата си българщина.

Командирът на Въздушни войски генерал-майор Димитър Айранов е осъден от „народния съд“ на 15 години затвор заради „провалената защита от бомбардировките над София”. Част от наказанието е намалено и когато идва време да бъде освободен, го убиват в затвора. Официално се води за безследно изчезнал Снимка „Изгубена България”

Разправата с офицерството е особено жестока, защото комунистите виждат дори в уволнените и оставени без средства за съществуване професионални воини живо отрицание на безпросветния си строй, белязан от поредица национални предателства зад агресивната патетика на пролетарския интернационализъм.

През септември 1944 г. Г. Димитров нарежда от Москва да се гори с “нажежено желязо българският шовинизъм, национализъм, антикомунизъм”. Старателните изпълнители скоро му отговарят, че са взети допълнителни мерки “за негласна ликвидация на най-злостните врагове, която се провежда от нашите вътрешни тройки”.

Ето част от спомените на един „герой” от помощник-убийците, командвани от изтъкнатия садист Лев Главинчев: „…В началото арестувахме само офицери, министри, бив­ши управници, търговци – изобщо богати хора. Министър на МВР беше Антон Югов, партизаните станаха началници, полит­затворниците – също, а криминалните станахме обикновени „гвардейци“.

Пак в „Славянска беседа“ доведоха генерал Петър Цанков, началник на Школата за запасни офице­ри (ШЗО). Наши „гвардейци“ го убиха с чук в главата и хвърлиха трупа му от петия етаж – уж се е самоубил. Бяха убити и други хора, имената не им помня, а и никой не ми ги е казвал. „Гвардейците“ ходехме на различни адреси, арестувахме хора, ала има­ше случаи, ако в къщата, дето извършвахме ареста, нямаше дру­ги и ако беше вечер, да убиваме арестуваните още там. Убиване­то ставаше с чук или заколване с права лопата…“

Изпълнявайки чл. 1 от Примирието, България изпраща във войната срещу Германия  450 000 свои синове и дъщери. От тях загиват 8337, 9155 са безследно изчезнали и 22 958 са ранени и заболели. Въпреки жертвите и материалните усилия страната ни така и не получава статута на съвоюваща държава, главно заради упорития отказ на СССР. Защо  “братушките” са толкова строги? Защото  статутът на съвоюваща държава не би позволил на “освободителите” да окупират безпрепятствено страната ни, да сложат на власт марионетно, доминирано от комунистите правителство на “Отечествения фронт”, да принудят разсипана България да изхранва 600 000 съветски военнослужещи. С променлива численост червените ескадрони остават на гости у нас чак до 1947 г.

Доблестните офицери, проливали кръв в сраженията срещу Вермахта, са хвърлени в задушаващата действителност на съветизирана България. Кавалери на ордена “За храброст” като поручик Венелин Попов и поручик Симеон Кожухаров след уволнението си са осъдени на доживотен затвор. Помилвани са след дълги години в килии и лагери. Режимът отрежда същата съдба и за подполковник Тодор Стоманяков, за поручик Георги Кушев, за летеца поручик Стефан Славов.

От всичко 280 военни летци през есента на 1946 г. са уволнени 240!

Повечето “за груби фашистки прояви”. Грубите им фашистки прояви са: защитата на София срещу англо-американските въздушни армади, подвизите на живите торпили капитан Димитър Списаревски и поручик Неделчо Бончев, въздушната поддръжка за войските на Първа българска армия, полетите и победите в небето над Сърбия, Унгария и Австрия.

Летците ни спазват заръката на германския си инструктор майор Кюле, който им казва на раздяла: ”Господа, ако се срещнем във въздуха вече като неприятели, изпълнете вашия дълг, защото аз ще изпълня своя!” Легендите, че българските авиатори са се учили от ненадминатите съветски въздушни асове, ще бъдат измислени по-късно от комунистически слагачи.

96-годишният полковник о.з. Дянко Марков вчера участва в панихидата в памет на жертвите на комунизма

На 20 септември 1944 г. от летище Балчик се готви за полет самолет “Ураган” № 27 с командир подпоручик Дянко Марков. Времето е отвратително, а съветските служби отказват да дадат на българските летци данни за метеорологичната обстановка. Младият, но достатъчно опитен командир и наблюдател, бъдещият кавалер на орден “За храброст” Дянко Марков нарежда да бъдат запуснати двигателите. Двама съветски летци се опитват да го разубедят: “Къде сте тръгнали? Това е самоубийство!” Самолетът излита.

Всички руснаци от изтребителен полк, летящ на ЯК-9, от 27-ма въздушна армия на Трети украински фронт се стичат да видят чудо невиждано: излитане при непрогледна мъгла, при студен въздушен фронт над цялата страна.

Скоро и подпоручик Дянко Марков ще поеме своята Голгота: уволнение, лагери, изселвания, принудителна безработица, арест и съд. Полковник о.з. Марков доживява морална реабилитация, отстоява принципите на демокрацията като депутат в 38-то Народно събрание, а днес е неуморен публицист, автор на книгите “Заключени слова”, “Пътищата са затворени”, “Легионерството” и „Свидетелствам под клетва”. Има какво още да разкаже за “светлата” дата 9 септември.

Генерал-майор о.з. Минчо Банковски (вдясно), съпругата Теменуга и синовете му Иван (вляво) и Любомир Банковски

Син на офицер, поручик Любомир Банковски командва артилерийско отделение (дивизион според днешната терминология) от 1-ви армейски артилерийски полк на Първа българска армия. Удостоен е с орден “За храброст”. Ала “народната” власт е приготвила и други награди за героя. Като начало е уволнен от войската. После е изключен от Юридическия факултет при заверен пети семестър. Изселват го от София заедно с жена му и децата – на две и на шест години. Скоро го викат и за малка справка в ДС. Справката трае две и половина години. Разпити, побои, унижения, глад, безсъние, провокатори, психически тормоз.

Някои се прекършват. Други тихичко умират. Но той издържа. После работи като каруцар и занаятчия. Дочаква края на “най-хуманния” строй. До последния си час на 88 години почетният председател на Съюза на възпитаниците на Военните на Н. В. училища, ШЗО и родолюбивото войнство и гражданство Любомир Банковски бе пример за силата на думите, изречени нявга от Помпей:

“Трябва да се побеждава, а не да се живее!”.

(следва)

Етикети: * * *