Вапцаров е служил на чужди интереси, но и властите са тласкали България към катастрофа

преди 3 години

Ако не сме част от голямото семейство на демократичните народи, ако нямаме стратегическо място в плановете на „морските демокрации“, България ще продължи да катастрофира.

Всяко лято около годишнината на разстрела на Никола Вапцаров в България се преповтаря острата полемика свързана не само с личността на поета, но и около цялостното разбиране на българската история от средата на 20-ти век. За съвременните българи, привикнали с топоними като библиотека-читалище „Никола Вапцаров“,  разположена на бул. Цар Борис III, историята е неясна и объркана. Те чуват, че Никола Вапцаров е бил талантлив поет, макар малцина да са чели или запомнили стихотворенията му, а още по-малко да са наясно с политическата му дейност. Те са чували, че цар Борис III е бил голям държавник, предпазил България от ужасите на Втората световна война. Разказите за двамата, а и за повечето действащи лица от този период не генерират исторически спомен, който да служи за пример за политическо поведение на страната в условия на световни сътресения.

Две от най-изявените публични фигури, които от години полемизират личностите на Вапцаров и на цар Борис III, са Даниела Горчева и Вени Марковски.

Според Горчева дейността на Вапцаров не е антифашистка, а антибългарска. (Faktor.bg)

„Никола Вапцаров, пропаганден просъветски поет, не само е писал лозунги в подкрепа на режима на Сталин, не само е агитирал за влизането на България в Тристранния пакт по времето, когато Хитлер и Сталин са съюзници, а държавният глава Цар Борис III и българското правителство бранят отчаяно неутралитета на България, но е служил срещу много пари на най-човеконенавистния режим.

Горчева си позволява да пророкува, че

„ако не беше справедливо и напълно законно осъден от легитимен български съд, Вапцаров […] щеше да е един от най-жестоките палачи на народа си след съветската окупация.

Вени Марковски полемизира с нея, осъждайки политиката на Faktor.bg, който винаги е настоявал, че не фашизмът, а демокрацията е основния противник на комунизма. Според Марковски

„когато днес отричат антифашистката борба на – о, ужас!? – комунистите, защитниците на пронацисткото управление на цар Борис III, всъщност правят лоша услуга на своя любимец, защото, ако е бил толкова демократичен цар, нямаше да управлява еднолично, в нарушение на Търновската конституция и нямаше да започне депортацията на нашите сънародници-евреи от Тракия, Македония и Пиротско“.

Според него

„опитите да се пренапише историята са дело на хора, които се мислят за антикомунисти, но не разбират, че по този начин не стават автоматично демократи. Аналогично, определението на антифашистките бойци за „антибългарски терористи“ означава, че се прави опит за отхвърляне на историческите факти за характера на Царство България, особено след преврата на 19 май 1934 г.

Тезата на Марковски не издържа, защото няма как да приемем, че така наречената „въоръжена антифашистка борба на българските комунисти, започнала два дни след нападението на нацистка Германия срещу СССР“, е отпор на характера на режима, установен след 1934 г. Отдалеч се вижда, че тази въоръжена борба цели да установи в България васален на Сталин комунистически режим, който по всички показатели е далеч по-брутален и недемократичен от режима в страната за периода 19 май 1934 – 24 юни 1941 г.

Но няма да направим услуга на нашето общество, ако не осъзнаем, че процесът на деградация на демокрацията в България е започнал много преди Втората световна война. Националните катастрофи  – до голяма степен продукт на българското политическо късогледство през периода 1913 – 1915 г., в резултат от които губим трудно придобито си стратегическо значение за „морските демокрации“, деветоюнският преврат, деветнайстомайският преврат и налагането на едноличния режим на цар Борис правят България уязвима за чужди пропаганди и незащитима пред чужди агресии.

По никакъв начин не можем да отречем и реалния факт, че цар Борис III не успява да опази българския неутралитет, не успява да обедини българския народ около демократичните ценности и не успява да навигира България през водовъртежите на Втората световна война до пристана на следвоенна демократична Европа. Политиката, която той води на омилостивяване както на Хитлер, така и на Сталин, завършва с катастрофа, окупация и масови убийства. Не можем да пророкуваме как би се държал Вапцаров след 9 септември 1944 г., ако не е бил разстрелян на 23 юли 1942 г. Но можем да сме сигурни, че политиката на лавиране и балансиране и на омилостивяване на диктатори, които отправят предизвикателства към международния ред, води до катастрофа. Ако не си извлечем поуката, че мястото на България е в голямото семейство на демократичните народи, катастрофите ще се повтарят!

Обвиненията на БСП, че се прави опит за реабилитация на фашизма, са нелепи, защото България никога не е била фашистка страна. Но не може да се отрече, че след дълги опити да запази неутралитет царят и правителството скланят глава пред нацисткия диктатор и България се превръща в страна с ограничен суверенитет в рамките на нацистката империя. Като васали властите правят сериозен опит да ограничат сътрудничеството с нацистите до възможния минимум, но то няма как да бъде сведено до нула. България отказва да предаде на Райха евреите, които са били под българска власт (нарочно избягвам хлъзгавото понятие „суверенитет“) до идването на Вермахта на Балканите. Това безспорно е предизвикателство, което е изисквало сила и смелост. България обаче предава на Хитлер евреите, които той е завладял и ни е предал за „администриране“. Това без съмнение е срамно деяние, но само тези, които са спасили над 48 000 евреи, имат морално право да критикуват.

Поуката, която трябва да си вземем, е, че ако не сме част от голямото семейство на демократичните народи, ако нямаме стратегическо място в плановете на „морските демокрации“, резултатът винаги ще е плачевен. Млади и талантливи поети ще се поддават на пропагандата на популистки и диктаторски режими, а държавници, чиято мечта е да съхранят реда, мира и някакъв остатък от демократични ценности, ще бъдат принудени да извършват престъпления – често като реакция на злонамерени провокации, същевременно оставяйки страната без съюзници в демократичния свят и лесна жертва на агресори като Сталин.