„Абордаааж!“

преди 1 месец

След като представители на Морска администрация и на Гранична полиция в Бургас незаконно превзеха либийски танкер, би било полезно да си припомним историята на абордажния бой.

…Върху люлеещата се палуба, хлъзгава от топла кръв, в яростна схватка са се счепкали десетки мъже. Гневни викове преминават в предсмъртни стонове. Кратки изстрели прекъсват звъна на саби и ножове. Още никой не знае как ще завърши боят, но отсега е ясно, че мъртвите ще бъдат  повече от живите.

Оцелели по чудо, в кошмарите си победителите ще продължат два се бият и до края на живота си ще се будят, окъпани в студена пот. После ще давят ужасяващите спомени в пиячка, хазарт и хашиш.

„Йо-хо-хо и бутилка ром!“

Нямапо-страшен, скоротечен и непредсказуем сблъсък от абордажния бой. Съществува, откакто хората плават по реки и по морета. Неизменната му цел е да бъде избит или пленен екипажът на противника, а корабът и товарът му да станат плячка на победителите.

Далеч преди европейците да възприемат френската дума abordage, при Саламин (480 г. пр. н. е.) древните гърци умело се бият върху палубите на вражеските кораби и разгромяват далеч по-мощния персийски флот. Персите губят около 200 кораба, гърците – само 40.

През III век пр. н. е. римляните възприемат и все по-често използват абордажния бой в морските стълкновения с Картаген. Бидейки сухопътна сила, без да имат добри кораби и опитни моряци, римляните виждат единствен шанс в използването на непобедимите си легионери и в морски боеве.

Преди да се сблъскат върху палубите, двата екипажа се обстрелват с катапулти и балисти, които са далечни предшественици на днешната артилерия. Метателните уреди пращат на 150-200 м остри като стрели колове, камъни и парчета метал, които опустошават палубите на вражеските кораби. 

При сближаване в боя влизат стрелци с лъкове, прашкари и копиехвъргачи. Древните гърци изобретяват бойни кули на колела, наричани хелеополи, които се местят по палубата от единия до другия борд и позволяват на защитниците, скритизад стените им, да обстрелвят противника.

Когато се налага вражеският кораб да бъде унищожен, върху него се излива т. нар. гръцки огън – неугасима смес от запален нефт, сяра, селитра и други примеси, от които дървените кораби пламват като факли.
Снимка: nauka.offnews.bg

С подобен коктейл „Молотов” през 190 г. пр. н. е. римляните разбиват сирийския флот при Панорма, като за първи път използват и ръчни огнепръскачки от тръби, напълнени с гръцки огън и бутало, което изплюва запалителната смес срещу чуждия кораб. Древното морскооръжие таран също участва в бойните действия преди абордажа. Римляните го наричат rostrum и го усъвършенстват, като му придават формата на тризъбец, за да направят повече пробойни в подводната част на противниковия кораб и да го превърнат внеуправляем, пълнещ се с вода дървен съд. В онези времена още не съществуват помпи за изхвърляне на вода от трюмовете и всяка пробойна е смъртна заплаха за дървените платноходи.

Като отлични сухопътни бойци римляните първи създават ефикасно средство за преминаване на противниковия кораб: гарван (на латински corvus). Представлява пет-шестметров падащ мост (щурмови трап) с остър като клюн накрайник, който се забива в палубата на атакувания кораб и пехотинците (manipularii на латински) десантират по него. Изобретен е около Първата пуническа война (264-241 г. пр. н. е.). С отличните си бойци, владеещи късия меч гладиус (откъдето идва названието гладиатор), римляните установяват хегемония и в Средиземно море.

Освен по „гарвана” абордажните бойни групи се прехвърлят на противниковия борд по всевъзможни начини: с къси стълби, дъски, въжета, вързани за собствените реи и ванти, или през бушприта (стърчаща от носа греда, слагана първоначално като контратежест за подобряване на маневреността).

„Гарванът“ е забил клюна си в палубата на противника и легионерите влизат в боя. Снимка: joireaktor.cc

След появата на огнестрелното оръжие морският бой преди абордажната схватка придобива още по-важно значение. С убийствените си залпове артилерията на нападнатия кораб неведнъж обезсмисля ръкопашния бой. Двете части от корабния състав се специализират: екипажът управлява кораба и води артилерийски огън, а сухопътните бойци стрелят с пушки и пистолети и се прехвърлят на палубата на противника заедно с най-силните моряци, школувани в ръкопашен бой. Майсторите на абордажните схватки стават първообраз на днешната морска пехота.

Първи финикийци изобразяват върху каменни барелефи гребни кораби с готови за схватка бойци. Древните гърци намират първото име на бъдещите морски пехотинци – епибати. На най-големите си кораби с три реда гребла, триремите, гърците държат до 100 пехотинци (хоплити), въоръжени мечове, копия и щитове и защитени с доспехи.

Римските войници, участващи в морски сражения, са по-леко въръжени от бойците на сушата. В епохата на републиката абордажните команди са попълвани от редови легионери. Докато през годините на империята е формиран специален морски легион, който представлява организационна единица, твърде наподобяваща днешната морска пехота.

Въоръжението на първите бойци, поели най-големия риск да скочат на чуждия борд, едновременно е леко и ефикасно: два-три пистолета, абордажна брадва, сабя, ками или кинжали. Никой не използва доспехи, за да бъде по-бърз в боя или във водата, ако падне зад борда. Бъдещите десантчици първоначално стрелят с мускетони (mousqueton на френски): къс мускет с калибър 25-40 мм, зареждан с 250-300 гр картеч. Доста тежък, мускетонът поразява широка площ от палубата и нанася сериозни поражения на отбраняващата се страна. Испанските пирати и контрабаднисти създават собствен модел мускетон, наричан трабуко, след което получават прозвището трабукери. С развитието на оръжията и боеприпасите десантиращите бойци често хвърлят гранати срещу отбраняващия се екипаж.

Пиратът-аристократ сър Френсис Дрейк. Снимка: uk.wikipedia.org.

Според моряшки легенди, английският пират Черната Брада (Едуард Тийч) създава портупей, който представлява два широки пояса, прехвърлени през раменете на боеца и стегнати с колан. Върху тях са пришити куки, по които са накачени няколко пистолета. Десантиращият воин или пират няма време да презарежда, а само стреля със заредения пистолет и го хвърля.

С брадви, саби, къси алебарди, сатъри и какви ли не приспособления за клане и мушкане хората се трепят до пълно изтощение. В дуел срещу един противник освен сабята често използвано оръжие става дългият испански (30-40 см) кинжал дага (daga).

В сблъсъците си с араби, турци и пирати за господство в Средиземно море генуезци и венецианци отлично овладяват тактиката на абордажния бой и по-късно формират превъзходна пехота, която години наред е сред най-силните в Европа.

През XVII век военните кораби на Испания, Англия и Франция не излизат в морето без абордажни подразделения със строго установен щат. Английският линеен кораб със 76 оръдия е бил длъжен да разполага със 136 войници с командир, подчинен само на капитана.

Пиратите от всички времена и народи най-често използват абордажа и дават сериозен принос за развитие на тактическите му похвати. Следо ткриването на Америка, когато към Европа потеглят златни и сребърни галеони, дрипави разбойници и изящни аристократи от Холандия, Англия и Франция подемат неспирни набези срещу испанските и португалските кервани на богатството.

Пиратските флотилии понякога превъзхождат военните ескадри на колониалните държави. В историята е записан дръзкият набег на френския корсар Жан Флери, който през1523 г. с отряд от 8 кораба превзема няколко испански каравели, превозващи злато на ацтеките, ограбено и изпратено към родината му от легендарния конкистадор Кортес. Унизените испанци си отмъщават на френския разбойник след четири години, когато го залавят и екзекутират.

Мнозина пирати увисват по мачтите на военните кораби, изпратени да ги преследват, но други разбойници получават кралски грамоти и благороднически титли. Сред най-известните граворези фигурира Френсис Дрейк, който получава титлата „сър”от кралица Елизабет I, понеже предоставя значителна част от плячката си на короната, а през 1588 г. участва в боевете срещу испанската Непобедима армада и е удостоен със званието„вицеадмирал”.

В битката при Трафалгар през 1805 г. британските кораби с прецизна артилерийска стрелба помитат френските войници от палубите и не им позволяват да започнат абордажен бой.
Снимка: uk.wikipedia.org.

Друг знаменит пират е Хенри Морган, тарашил Карибско море през втората половина на XVII век и назначен за вицегубернатор на Ямайка. Днес фамилията Морган носят банки и семейство американски милиардери.

Флибустиери, корсари или капери, немалко морски разбойници притежават кралски грамоти или патенти (Letters of Marque), които разрешават и частично оневиняват не особено богоугодната им дейност. Главното за монарсите, примижали и с двете очи, било пиратите да сипват от кървавото си злато в хазната и да воюват за страната си, ако се наложи. В грамотите старателно е изписвано чии кораби и колонии има право да граби съответният пират и в кое пристанище да стоварва заграбените товари и съкровища. Без подобен документ пиратският капитан рискувал да увисне на главната мачта на първия военен кораб, който успеел да го залови.