Ако не бяха Стоянов и Софиянски, щяхме да гледаме НАТО през крив макарон

преди 4 месеца

22 години от историческата молба за членство на България в Алианса.С нея се качихме на последния вагон на едно от последните стъпала.

На 17 февруари 1997 г. служебното правителство на Стефан Софиянски взима решение България официално да кандидатства за пълноправно членство в НАТО. Преди това, на 29 януари 1997 г. на посещение в Главната квартира на НАТО в Брюксел е новоизбрания президент Петър Стоянов, встъпил в длъжност една седмица по-рано. Той изразява пред Северноатлантическия съвет категоричната позиция за пълноправно членство на страната в Северноатлантическия съюз, получила широка обществена подкрепа на президентските избори.

Формалното решение бе взето от служебното правителство, но всички знаят, че то е правителство, назначено от президента, и отговорността за най-важните му действия е изцяло негова. Членството на България в НАТО, цивилизационният избор на България, е основното послание в кандидат-президентската  кампания на Петър Стоянов и получените на втория тур на изборите над два и половина милиона гласа той смята за своеобразен референдум за евроатлантическата ориентация на България. Освен това по онова време има невероятното одобрение от 91%.

На 13 февруари на среща на военните министри от НАТО в Брюксел официално е оповестено желанието на България да се присъедини към НАТО.

По повод годишнина от подаването на молбата президентът Стоянов разказа пред БНР:

„Аз бях във великолепна политическа позиция тогава, тъй като България се управляваше от назначен от мен служебен кабинет на Стефан Софиянски. Тоест нямаше как да имам разногласия с хора, които лично аз съм назначил.

Едно от първите неща, които направих, бе да ги извикам и да напишем най-после молба на България за членство в НАТО. Мисля, че това беше историческа молба. Дотогава в Българи имаше, разбира се, много хора, които защитаваха тази кауза. Но едно е да я защитиш във вестникарско интервю, друго е да подпишеш официалната молба за членство на България в НАТО. Съвсем ясно заявявахме, че България категорично е сменила своята политическа ориентация, че България е скъсала със старите си комунистически стереотипи, че с оглед на нашата национална сигурност България смята, че нейното присъствие в НАТО ще бъде важно както за България като гаранция за нашата национална сигурност, но също толкова важно и за НАТО. България има изключително важно геостратегическо положение.

И така, ние подадохме молбата за членство в НАТО в последния момент, защото голямата среща за разширяване на НАТО в Мадрид се проведе през пролетта на същата тази 1997 г. Ако ние се бяхме помотали още малко, ако бяхме забавили молбата, шансовете ни за членство в НАТО щяха да бъдат изключително малки, да не кажа никакви. Ние всъщност се хвърлихме в последния вагон на едно от последните стъпала и се хванахме, увисвайки с една ръка”…

В интервю преди година Петър Стоянов дава още подробности: „Два дни, след като назначих служебния кабинет, поисках от него да изготви официална молба за членство на страната ни в Северноатлантическия алианс. Спомням си, че тогава Стефан Софиянски ме попита как точно се пише молба за членство в НАТО. Не знаех и никой от нас не знаеше, но седнахме и я написахме заедно.”

Абсолютно прав е Йордан Василев, когато описва този момент в книгата си  ”Това се случи пред очите ми”, казва Петър Стоянов: „Сега си мисля колко е била благосклонна по онова време съдбата към българския държавен глава – пише Йордан Василев. – На практика той управляваше държавата в навечерието на изборите, защото парламентът бе разпуснат, а служебният Министерски съвет бе на пряко президентско подчинение. Бил съм депутат в две народни събрания и мога да се обзаложа, че ако молбата ни за членството в НАТО бе тръгнала да минава по етапния ред, от комисия към комисия и от инстанция към инстанция, щяха да ни трябват месеци, за да може най-сетне да стигне до някоя от срещите на върха на Атлантическия алианс.”

4 април 2004 г. Церемония по издигане флага на НАТО пред Президентството в присъствието на тогавашния политически елит
Снимка Интернет

Само можем да си представим какво би станало, ако на 4 февруари 1997 г. под натиска на народа БСП не бе върнала мандата за второ свое правителство. Щеше да има митинги срещу „войнолюбеца” Стоянов и безкрайно разтакаване по парламентарни комисии, както пише Йордан Василев. И безкрайни мнения по медиите на „експерти“ по темата. И сега България сигурно щеше да се намира в положението на Беларус или Молдова, примерно.

Впрочем ето как реагира „пресният“ тогава лидер на БСП Георги Първанов на подадената молба за членство в НАТО:

“БСП може да поиска референдум за бъдещото членство на България в НАТО. Служебното правителство недопустимо надскочи правомощията си по въпрос с такива измерения. БСП не одобрява категоричния стремеж на президента Петър Стоянов да присъедини България колкото се може по-скоро към НАТО. Според левицата Северноатлантическият пакт не гарантира националната сигурност на България, а евентуалното ни членство в него не е въпрос от дневния ред на българското общество. Тази тема не бива да се дискутира точно сега, защото ни противопоставя на други страни от Европа и света.”

Кои са тези „други страни от Европа и света” не е трудно да се досетим, нали!

Как се развиват нещата по-нататък?

На 17 март 1997 г. отново служебното правителство приема Национална програма за подготовка и присъединяване на България към Северноатлантическия съюз. С постановление на Министерския съвет се създава правителствен механизъм за координация на усилията за подготовка и присъединяване към НАТО.

На 8 май 1997 г.новоизбраното 38-мо Народно събрание приема Декларация за национално съгласие, която определя присъединяването на България към НАТО като основен национален приоритет.

На 9 юли 1997 г. българска делeгация участва в среща на високо равнище на НАТО в Мадрид. На срещата са отправени покани към трите страни-партньори Полша, Чешка република и Унгария за започване на преговори за членство в НАТО.

 По същото време група български журналисти бяхме в Брюксел. Когато чухме кои страни са поканени, изразихме недоумение и неудовлетворение защо сред тях не е България. Спомням си думите на тогавашния говорител на Алианса Джейми Шей: „Почакайте още малко. Полша, Чехия и Унгария подадоха молби преди вас. И вашият ред скоро ще дойде!”

И той дойде. Своята мъчителна еволюция за членството в НАТО и  скърцане със зъби преживя и БСП.  

21 февруари 1998 г.
Георги Първанов, Сливен: “БСП няма основания да ревизира становището си за членството в НАТО и ще държи за широка дискусия по темата и провеждане на референдум.”

12 март 1998 
Вестник “Демокрация”: “Президентът Петър Стоянов предложи вчера да бъде освободен от Българската армия ген.-майор Ангел Марин, който преди три дни открито обвини върховния главнокомандващ и шефовете на ГЩ и МО, че са абдикирали държавата от армията. След близо едночасов открит разговор пред журналисти с ген. Марин и командващия Главния щаб на Сухопътните войски ген.-лейт. Гиньо Тонев върховният главнокомандващ съобщи принципното си решение да предложи на изпълнителната власт да издаде указ за освобождаването на генерала, който той ще подпише навръх празника на Ракетни войски – 11 март. Ген. Марин имаше две възможности – да се извини за поведението си на скандалната пресконференция в понеделник или да бъде освободен от армията, но той избра втория подход, каза президентът. Според ракетчик №1 командата „Бегом към НАТО!“ не се отразявала здравословно на армията. Мога да схвана това ваше твърдение само по един популистки начин – „четенето късно вечер е опасно за зрението“, контрира президентът.”

17 март 2000 г. 
Красимир Премянов в интервю за в. “Кеш”: “Изцепките днес за искане на присъединяване към пакта не предполагат преговори, а само диктуване на условия от страна на НАТО. Ползи има, но те са за онези лидери, които най-гръмко прегръщат НАТО. Западът ги тупа по рамото, сочи ги за свои желани партньори тук, това се превръща във власт и облаги за тези хора. Не и за България. Точно това целят някои сегашни лидери в БСП – да се обозначат като лицата, които за сметка на страната ще прокарват тук интересите на пакта.”

23 март 2000 г. 
Жан Виденов в интервю за в. “Труд”: “Нека Първанов признае, че разчита за властта само на НАТО, и нека не бяга от закономерните реакции в партията и обществото. Тангото на “Позитано” с НАТО наистина е нелепо. То може и да предизвика вяли аплодисменти на предстоящия пролетен бал при хер Шрьодер. Но до следващите избори ще е разпъдило и най-вярната публика на БСП.”

6 май 2000 г. 
44-ти конгрес на БСП, Програмна декларация: “Ние сме за активно партньорство и взаимодействие със Северноатлантическия съюз. Европейската и евроатлантическа интеграция ще бъдат приоритетна задача на БСП и в бъдеще.” 

7 май 2000 г. 
Информация на БТА: “Лидерът на БСП Георги Първанов и един от бившите лидери на партията Александър Лилов влязоха в остър спор относно предлаганата в конгресните документи позиция на БСП за активно партньорство и взаимодействие с НАТО. Лидерът на БСП каза, че признава, че не е емоционален фен на НАТО, но социалистите нямат право да остават в 20 век. Всички бивши комунистически партии в Европа са взели позиция по този въпрос, само нашата и сръбската не са – каза депутатът Евгени Кирилов. Социалистите остават на позицията си, че въпросът за референдум трябва да се реши чрез референдум.”

Януари 2001 г.
БСП за първи път се обявява определено за членството на България в НАТО, при създаването на Новата левица.

Лятото на 2001 г. 
“Коалиция За България” записва в платформата си за парламентарните избори членството в НАТО.


И до ден днешен в отношението си към НАТО БСП се ръководи ленинското „Крачка напред, две назад”. Или може би „две наопаки”…

Етикети: * * *