Балада за харизмата на Бойко Борисов

преди 3 седмици

В България има и друг вид избирател - млад, критично настроен, медийно и компютърно грамотен, добре образован, обитател на големите градове, който вярва, че може да влияе на обществените решения.

Едни нямат харизма. Други имат. Като Бойко Борисов. Харизматичното управление е оптимално за апатични общества, които искат да прехвърлят проблемите на някого с „извънредни“ способности. Но България не е цялата такава.

Снимка Дойче веле

Коментар от Даниел Смилов за Дойче веле.

От деня на изборите възпяването на Бойко Борисовата харизма не секва. Всички коментатори и анализатори се отчетоха, а венец на мероприятието постави един печално-оптимистичен, прозрял разковничето Петър Волгин – журналистът обяви, че на социалистите им трябва техен, червен Бойко Борисов. Импликацията очевидно беше, че Корнелия Нинова няма нужната харизма.

От тази гледна точка централният въпрос, който тези избори поставиха, е въпросът за харизмата. Какво представлява тя? Защо да набиеш братовчеда си е харизма, а да яхнеш козичката на баба Дора не е?

Науката спори по тези проблеми. Макс Вебер дефинира харизмата като извънредно, почти свръхестествено качество на притежателя ѝ, което кара другите да вярват, че той е способен на велики дела. Архитипичният пример за балкански харизматичен лидер е Крали Марко. С екстраординерните си способности той и до днес в народното съзнание спира турците и брани християните. Същата харизма очевидно притежава и Бойко Борисов. Само че той спира “комунистите”, но пък пуска ДПС във властта.

Когато персоналната харизма стане централно обяснение на политиката, просвещенският проект за “разомагьосване” на света се изправя пред сериозен провал. Хората започват отново да вярват на мистични, магически обяснения. Един се ражда с харизма – като Бойко Борисов. Друг се ражда без нея и колкото и да се опитва да я придобие, пак не му се получава. Съдба.

Свойство на личността или социален конструкт?

Отвъд вярата в свръхестествени и извънредни способности, която идва до нас през романтичната представа за „гения”, съвременната политическа харизма всъщност е 98% социален конструкт. За нейното създаване са отговорни основно медиите, партиите и академичните авторитети в едно общество.

Харизмата е страничен ефект и необходимост, предизвикана от плурализма на съвременните общества – в тях всеки е свободен да има мнение, а всеобщ консенсус е трудно постижим. Харизматичната личност е необходима, за да създаде единство там, където има голямо разминаване на интереси и ценности. Тръмп например изпълнява тази роля – обединява свръхбогатите опортюнисти и работниците от Илинойс, религиозните фанатици и градската средна класа, уплашена от загубата на статус.

В този смисъл харизматикът е опит да се сложи край на публичния дебат, на търсенето на съдържателен политически компромис. Дебатът спира, защото в харизматика всеки вижда това, което желае да види. И така всеки си мисли, че е спечелил.

Основната предпоставка за харизмата е умората от плурализма. За да се появи носител на харизма, е необходимо публиката да се умори, а най-добре е да се отврати от публични дебати и конкуренция в обществената сфера. Колкото повече хората се убеждават, че политиката е кална работа и “всички са маскари”, толкова повече нараства „историческата необходимост” от харизматик. България влезе в този режим през 2001 година и досега не може да излезе от него.

Снимка Дойче веле

Борисовата харизма

Борисовата харизма вече не е това, което беше през 2007-2009 година. И затова днес тя е почти 100% политически конструкт. За да проработи на европейските избори, тя имаше нужда от сериозни институционални патерици:

1. Най-масовите таблоиди в страната трябваше ежедневно да публикуват истории за подвизите на героя и за козните, сплетните и нечестивия частен живот на неговите врагове. Издадоха се и книги (многотомници), в които враговете му пространно бяха “разобличени”.

2. Наложи се националната телевизия да дава по три пъти на ден репортажи от откриване на магистрали и нови заводи. За целта тя се сдоби с подходящо ръководство, което я преведе в режим “Орбан” с тенденция към преминаване в режим “Путин”.

3. Тези, които контролират най-масовите таблоиди, придобиха (или поне съдържателно започнаха да контролират) и втората по важност частна телевизия в страната. Нейното послание беше още по-героизиращо и също възпяваше извънредните персонални характеристики на лирическия герой.

4. Борисов се разтовари от всякаква вина за корупционни и управленски скандали, като я стовари върху други – свои подчинени или трети лица. Те бяха незабавно отстранени и медийно остракирани. Но важното беше, че медиите представиха тази операция за борба срещу управленските недъзи, като системно премълчаваха приноса на Борисов за създаването на недъгава управленска система.

5. Прокурорските и разследващите органи се фокусираха само и единствено върху изкупителните лица, без да си задават въпроси за техния началник или да започнат каквито и да било проверки или разследвания срещу него.

6. Бяха отгледани партии-съюзници – „патриоти”, „националисти”, “консерватори”, чиято основна задача е да са пълнеж на управлението и да трубадурстват в полза на харизматичния герой. Те също така създадоха истерия заради надвиснали опасности – Истанбулски конвенции, мигранти, норвежки вещици, трети полове, джендъри и пр. На фона на тяхната истеричност Борисов изпъкна като уравновесен, трезв и хладнокръвен, но също така ефективен борец срещу изброените опасности. Като цяло тези партии допринесоха за увеличаване на умората от плурализма.

Ключовата роля на БСП

Всичко това беше факт, но можеше да се окаже недостатъчно, ако не беше гигантската подкрепа, която БСП оказа за конструирането на Борисовата харизма. Първо, опозицията под ръководството на Корнелия Нинова повярва в изброените “опасности” и започна да се състезава с “патриотите” в борбата срещу тях. Но в това състезание по лов на бели мишки опозицията се дискредитира, олекна и се позиционира като радикал, екстремист. Това даде възможност на Борисов да застане в центъра и да обедини необединимото – проевропейците и антиевропейците; прогресистите и консерваторите и т.н.

Нинова явно не е разбрала защо Радев спечели президентските избори. Заставайки по средата между проевропейските ГЕРБ и все повече радикализиращата се БСП, Радев на практика примири непримиримото и стана харизматик. На европейските избори обаче Борисов успя да си възвърне тази “балансираща” позиция, а Радевата “харизма” беше до голяма степен развенчана, тъй като, заставайки до Нинова, президентът сам заприлича на радикал.

На второ място, БСП се подведе, че проблемът с управлението на ГЕРБ е “персонален” и че Бойко Борисов всъщност няма извънредни способности, а само къща в Барселона (и втора в двора си в Банкя). Впускайки се в битовизми, БСП се побоя да повдигне системни проблеми като този с фалита на КТБ. Сигурно защото се разпозна като техен съпричинител.

Пробивът на „Демократична България“

Харизматичното управление е оптимално за страна, която не е направила своя избор. Която е разкрачена между Изтока и Запада, между Европа и Евразия, между миналото и бъдещето си. То е оптимално и за апатични общества, които искат бързо да прехвърлят проблемите на някого с „извънредни” способности.

Но България не е цялата такава. В нея има и един друг вид избирател. Той е в повечето случаи млад, критично настроен, медийно и компютърно грамотен, добре образован, обитател на големите градове, който вярва, че може да влияе върху обществените решения. Този избирател не е задължително Нео, но е достатъчно интелигентен, за да знае, че трети полове, мигранти и караконджули в България няма. Че страната напредва много в ЕС, но може да постигне още повече, ако се раздели със срасналите се с правителство, съдебна власт и служби икономически интереси. Ако направи ясен избор в полза на Европа и преодолее носталгията и копнежа си по несъществуващите предимства на социализма и на евразийския авторитаризъм.

Този избирател е най-големият враг на харизматичното управление и затова всички скачат срещу него. Оракулът на системата започва да пророкува, че става дума за жълтопаветници, които бързо ще се изпокарат един с друг и за които омагьосаната провинция няма и да разбере. Булото на неведението ще се запази, така както все още малцина знаят, че Крали Марко всъщност е бил турски васал.

Този избирател е смъртна опасност за всяка харизма, защото е способен да види кода на нейната социална конструкция, да разбере програмите и алгоритмите, които създават представата за „извънредни” способности. Ако този избирател успее, един ден за харизмата ще се пеят балади. А баладата е жанр, в който лирическият герой (в случая харизмата) често накрая умира. Ако обаче този избирател остане самотен, ще продължим в традиционния жанр с несекващото венцехваление на харизмата.

Етикети: *