България и напорите на Русия за нов световен ред

преди 2 месеца

Ще успее ли обществото ни да прокълне комунистическия режим и да признае пред себе си, че българският национален интерес е напълно несъвместим с руските имперски амбиции?

България беше сред геополитическите губещи през 1919 г., но сред печелившите през 1991 г. – факт, който не всички българи разбраха и оцениха.

Историческите аналогии често са подвеждащи. Всеки исторически момент е уникален. Сравненията с Хитлер са също по принцип недопустими, тъй като фюрерът, особено с действията си през последните 2-3 години от своето властване, се превръща във въплъщение на злото в толкова изчистен вид, че само малцина – като Сталин и Мао, могат да попаднат в неговата категория.

Но някои прилики в траекторията на междувоенна Германия и съвременна Русия са толкова очевидни, че си струва да се анализират.

След разпада на Съветския съюз Русия, подобно на Германия след Първата световна война, се чувства „окастрена“ и унизена. И двете запазват достатъчен потенциал да останат велики сили. И в двата случая новоприетата демокрация е хаотична, а стандартът на живот се срива. Резултатът както в Германия след 1933 г., така и в Русия след 2000 г. е установяването на еднолично управление. И в двата случая то се извършва не чрез революционна отмяна на демократичните конституции, а чрез тяхното постепенно обезсмисляне. И в двата случая едноличните лидери печелят широко одобрение. След като консолидират властта си, и двамата водачи отправят предизвикателства към международния ред. Хитлер успява да извърши аншлус с Австрия и да анексира Судетските области и литовското пристанище Мемел, преди да гръмне първата пушка.

Путин разглежда разпада на СССР като най-голямата геополитическа катастрофа на 20-ти век. Както Хитлер ненавижда „Версайската“ система, така и руският президент не приема наложеният след 1991 г. световен ред. И не крие, че Москва има намерение да го ревизира. Първоначално той търсеше геополитическа промяна без преначертаване на формалните граници на Русия. Мечтаеше Москва да стане център на отделен икономически интеграционен процес, подобен на ЕС, и на отбранителен блок, подобен на НАТО. Някои руски учени преосмислиха значението на понятието „Евразия“ – от суперконтинент, обхващащ Европа и Азия, към това, което бащата на модерната геополитика Халфорд Макиндер е наричал „сърцевината на света“ – огромните пространства между субконтинентите на Евразия  (Европа, Близкия изток, Индия и Китай). Според Макиндер ако някой доминира поне един от субонтинентите и „сърцевината“, ще доминира света. Сталин почти успя, но разривът му с Мао бе ловко използван от Хиксън и Кисинджър.

Днес Русия не може да интегрира дори „сърцевината“, защото не е в състояние да предложи привлекателен обществен модел.

Членството в евразийския съюз не е мечта за народите по някогашната съветска периферия. Грузия и Украйна дадоха ясни сигнали, че предпочетат интеграция в западните институции. Това поставя Запада в особено деликатна ситуация. Дилемата му е да „сключи сделка“ с Путин и видимо да хлопне вратата пред милиони европейци, или да заяви ясно и гласно, че те имат право на геополитически избор, независимо дали това се харесва на Москва, или не.

Изборът не е лесен, защото е между принципи и поемането на очевиден риск! Видни експерти предупреждават, че самодържавникът от Кремъл може да рискува война, вместо да „допусне“ присъединяването на Грузия и Украйна към ЕС и НАТО! Сключването на нова „ялтенска“ сделка има не само морална цена. Подобни отстъпки винаги са последвана от нови искания.

През 2008 и през 2014 година Владимир Путин си изпусна нервите и силово откъсна части от  Грузия и Украйна. Действайки по такъв начин, Русия осакати тези страни и направи бързата им интеграция в западните институции невъзможна, но агресията беше признание за неуспеха на планирания от Москва „мек“ интеграционен процес на „сърцевината“.

При създалата се ситуация България се превърна в логичния терен, на който Русия да се опита да направи пробив. 

Защо?

На Балканите Москва разчиташе предимно на съюзника си Сърбия – друга ревизионистична сила, която, подобно на Русия, жалее за загубата на разпадналата се Югославска федерация. Но опитите на Москва и Белград да предотвратят членството на Черна гора в НАТО се провалиха, а скоро Македония също ще се присъедини към Алианса. Нестихващите претенции на Сърбия към Косово (или поне към част от него) създават напрежение, но едва ли ще отслабят позициите на НАТО на Балканите.

Според геополитическия императив България трябва да има самочувствието на страна „победител“ в световния ред, установен след Студената война, и подобно на Полша или Румъния да е сред най-неподатливите на руски внушения държави.  Погледнато в ретроспекция, виждаме, че България е била част от геополитическия Близък изток цели пет века и така пропуска Ренесанса, Реформацията и Просвещението. Тя е насилствено превърната в част от „сърцевината“ за около половин век и така пропуска най-хубавите години на европейската следвоенна демокрация. Интеграцията на страната в западните институции и в „крайморския свят“, съчетана със значителна ревизия на тежките условия, наложени ни след Първата световна война – говоря за връщането на Добруджа и независимостта на Македония, би трябвало да обединят българския народ и да вдъхнат нов живот на възрожденския национален идеал.

Но както би казал Петко Бочаров, да, ама не!

Съветското нашествие в България доведе до огромно социално преобръщане. Освирепялата за социален реванш комунистическа партия успя да унищожи почти целия национален елит и създаде сред широки социални слоеве усещането, че благодарение на кървавата разправа те са се облагодетелствали по някакъв начин. Така че след промените от 1989 година в България не се постигна национално съгласие около осъждането на комунистическия режим и нуждата от еманципация от Москва.

Комунистическата идеология беше бързо изоставена, но т.нар. лява България – хората, които и при най-големия апогей на Запада си повтаряха:

„Демокрация – да, ама на нас и при „социализма“ не ни беше лошо; НАТО – добре, ама ние с Русия сме някак свързани… “,

направи България податлива за руските внушения.

Това, че през 1944 г. България беше прегазена от съветските танкове, както и че през 2019 г. България няма какво да спечели, ако Русия успее да наложи каквато и да е ревизия на европейския и световния ред, не означава нищо за тях.

Когато русофилската емоция бъде подплатена с рубли, пардон, с руски евро и долари, България се оказва пробита отвътре.

Докъде е стигало руското проникване? Възможно ли е да е стигнало дори до президента, каквато ужасна вероятност предположи лидерът на БЗНС Николай Ненчев? Ще намери ли сили България с помощта на своите съюзници да проведе оздравителен процес?

Ще успее ли обществото ни да прокълне комунистическия режим и да признае пред себе си, че българският национален интерес е напълно несъвместим с руските имперски амбиции?

Провокативната изложба, организирана от руското посолство, при откриването на която посланик Макаров оправда нашествието на Червената армия в България (дори след като нацистите са се оттеглили и е съставено правителство от доказани антифашисти), показва, че Москва ще продължи да прави всичко по силите си, за да разделя българите. Ще намерим ли сили да ѝ обърнем гръб и да се обединим?

Етикети: * * *