България и Р.С. Македония все още могат да да излязат победители!

преди 3 седмици

Могат ли съвременните македонци да приемат, че без това да ги прави българи, са сънаследници на българското културно-историческо наследство? И могат ли българите да приемат, че българското културно-историческо наследство принадлежи и на македонците, без това да ги прави българи?

„Истинско решение с България е възможно само ако и двете страни излязат като победители. Опитът от преговорите с Гърция ме научи, че на Балканите, когато става дума за такива въпроси, това е правилното решение, т.е. когато човек гледа от другата страна и обратно. Имаме свои ясни и прецизни позиции и ще продължим да работим с България, за да намерим общо, печелившо решение. Македонската идентичност и гордост са и ще останат велики като планина, без да се налага да правим националистически спектакъл от нея. Ще продължим да си говорим, но не мисля, че процесът трябва да се случи чрез публичен обмен. Няма да правим шоу от този сериозен момент за европейското ни бъдеще. Тупането на гърдите е може би привлекателно за домашната публика в двете страни, но то не подобрява шанса за решение и със сигурност няма да го правим в предстоящия период. Много е важно като съседи и приятелски държави, заедно да вървим по пътя към Европейския съюз, подкрепяйки се взаимно, защото това е единственият начин да постигнем напредък за всички наши граждани, която е основната ни задача като политици. Очакваме тези дни, преди 17 ноември разговорите да станат по-интензивни, за да се опитаме да постигнем решение.“

Това написа днес на своята Facebook страница премиерът на Република Северна Македония Зоран Заев. Възможно ли е в 12 без 1 минута двете страни да намерят решение и наистина да се сложи началото на едно прекрасно приятелство?

Нека не бъдем наивни. Шансовете това да се случи са малки! Но както се казва, надеждата умира последна. Затова преди да помислим какво трябва да се направи, нека помислим какво пречи на разбирателството.

Съществува минимален шанс да постигнем приятелство ако:

  1. България се откаже от претенцията, че всичко „българско“ принадлежи само и единствено на нея.
  2. Р.С. Македония се откаже от „објаснувањата“, че „българско“ не значело българско.


Ако това се случи, ще се завърнем към текста на „Илинденския“ договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 1 август 2017 г., в който е записано:

„Имайки предвид общата им история, която свързва двете държави и народите им.“

Две държави, два народа, които обаче са равноправни наследници на тази „обща история“. Всички лица и организации служели на българската държава или участвали в българското просветно или освободително движение, определяли говорите си „български“, или по-късно работели за автономия или независимост на Македония, но използвали българския литературен език принадлежат на историята на двете държави и на двата народа. Толкова е просто.

За българските националисти обаче цялата „българска“ (в контекста на епохите) история си е на България. Щом македонците не искат да са българи, какви претенции могат да имат? Да си ни я дадат, да си вземат Титовите партизани и „по живо по здраво“. Парадоксално, тази теза се споделя от някои македонски журналисти и общественици, като Бранко Тричковски които призовават Р.С. Македония да „даде“ на България ВМРО (включително Гоце Делчев). Създателят на македонското знаме Мирослав Гърчев пък преди няколко години, ден преди годишнината от атентата в Марсилия, написа статия в „Свободна преса“, че тази, борци за независимост на Македония, които не защитавали идеята за „културна самобитност на македонците“, били антимакедонски настроени! За него македонските българи не са част от македонската история, а нейно проклятие! И той привижда това проклятие не само в „истинската ВМРО, от 1919 до 1934 г.“, но и в днешната ДПМНЕ, която разбира се няма нищо общо с българщината.

Подобна „сделка“ стил

„на ти куклата, дай си ми парцалите“

е разбира се невъзможна.

Да твърдиш, че тъй като днес македонците са изградили свой собствен национален идентитет и език, това ги лишава от българското им наследство е точно толкова нелепо, колкото да кажеш, че българското (в контекста на епохата) културно историческо наследство не е „българско“, понеже било от Македония, защото всъщност българите от земите на днешните РС Македония и България не били етнос „въображаема общност“ (ако използваме терминологията на Бенедикт Андерсън и т.н.

Когато говорим за езика, твърденията на някои наши националисти, че старославянският, приет за официален от средновековната българска държава е бил „старобългарски“ и на някои македонски националисти, че той бил „старомакедонски“ са наистина необоснован. Но няма съмнение, че към 10 – 11 век на територията на днешните България и Р.С. Македония се появява говорим език, който е наричан „български“ и който започва да се различава значително от останалите славянски езици и от официалния писмен език. Този език на цялата тази голяма територия губи падежите, възприема членуване, прави бъдеще време с частица произлизаща от глагола „ща“ (искам) и т.н.

Няма съмнение, че възрожденците „преродбениците“ в Македония (Кърчовски, Пейчинович, Миладфионовци, Джинот, Жинзифов, Цепенков…) са определяли своите говори като български. Тъй като е нямало кодифициран български език, нищо не ни дава основание да смятаме, че тези говори са били по-малко „български“ (в контекста на епохата!) от говорите на Софроний Врачански, на Неофит Бозвели и т.н.

Много документи свидетелстват, че са се водели тежки спорове как да изглежда стандартният български език? Кузман Шапкарев, по-късно „лозарите“ и други полагат много усилия за инкорпориране на повече елементи от западните говори, но (най-вероятно от чист консерватизъм) техните доводи не са приети.

И макар БМОРК и наследниците му, та чак до междувоенното ВМРО да приемат литературния български език като свой, след закриването на екзархийските училища и прекъсването на връзките с България се създават условия на базата на местните говори в Македония (повлияни от югославската среда) и в резултат на разностранни политически напори (някой настояващи за по-голямо откъсване от България, други стремящи се да запазят каквото може от местните традиции) да се кодифицира един модерен македонски език, на който е написана значителна литература и има всички характеристики на отделен език (не на последно място, защото българският се е самоограничил когато е бил кодифициран предимно на източните говори).

Двете държави могат да се договорят, че „българските” (в контекста на 19 век) говори в Македония „принадлежат” и на двете страни, но разбира се в малко по-голяма степен на съвременна Р.С. Македония.

Могат ли съвременните македонци да приемат, че без това да ги прави българи, са сънаследници на българското културно-историческо наследство? И могат ли българите да приемат, че българското културно-историческо наследство принадлежи и на македонците, без това да ги прави българи?

Мисля си, че това е единствената формула двете страни да излязат победители. Ще могат ли премиерите Заев и Борисов да си стиснат ръцете? Ще бъде ли това прието от народите от двете страни на границата?

Най-новата история не ни дава много основания за оптимизъм. Македонските националисти се кълнат, че по-скоро ще умрат, отколкото да приемат, че са потомци на българи (в какъвто и да било контекст). Българските националисти се кълнат, че ще бранят българската история от всякакви посегателства на „еничари“.

Можем лесно да си представим как недоверието, подозрителността и предразсъдъците взривяват целия процес, за едно поколение напред.

Но пък понякога стават и чудеса. Премиерите може все пак да се договорят. Македонците може и да приемат, че историята, макар българска по характер си е тяхна. А българите може да приемат, че македонските идентичност, нация и език са наистина повод за гордост на нашите (в буквалния смисъл) братовчеди, които все пак намират начин да се измъкнат от чужд суверенитет, под който предците им са попаднали против волята си.

Ако това някак се случи, ще е началото на едно прекрасно приятелство!

Етикети: * *