България и Северна Македония. Има ли изход от кризата в отношенията?

преди 3 седмици

Крайно време е България да излъчи главен преговарящ. Това трябва да е човек добре запознат както с историята, така и с позициите и признанията изказвани от съвременните македонски политици и интелектуалци, защото само на тази база може да се постигне обща платформа. Базирайки се на нея, двамата с Владо Бучковски могат да предложат на двете правителства и на двете общества възможна приемлива формула за излизане от сляпата улица, в която попаднахме

След като повече от веднъж близкият родственик на Годе Делчев диригентът Христо Христов ме подкани да предложа формула за решаване на сложния спор в Република Северна Македония, ще направя моето скромно предложение.

В интервю за македонската телевизия „Канал 5“ преди няколко дни президентът на РС Македония Стево Пендаровски описа точно проблема:

 „По отношение на историята ние можем да разговаряме – в една от тези фамозни 5+1 точки става дума за отваряне на досиетата и архивите на тайните служби, какво се е случвало преди 1990 г., какво е ставало с хората с българско самосъзнание, как са били малтретирани… Ние можем да говорим за това. Съгласни сме. Но не можем да говорим за това, че сме били българи до 1944 г. или сме говорили „на диалект“ до 1944 г.

В изказването на президента се крият дълбоки противоречия, но то подсказва и възможна база за съгласие. Самият израз „(не) сме били българи” употребено от човек, който не е бил роден по онова време внушава неговата дълбока вяра, че неговите предци, които сега се определят като македонци са били общност, която не е била българска, макар да признава, че в нея е имало и хора, които са се определяли като българи и са били репресирани за това си разбиране. На базата на това негово изказване би могло да се постигне съгласие, че по онова време хората в Македония са били разделени по въпроса дали са българи или не. Все още има оцелели, които помнят този конфликт и те са разделени по въпроса. Понякога този въпрос е разделял семейства и близки приятели. Между застъпниците на двете виждания по онова време е имало конфликт, който в книгата си „Македонският идентитет” нарекох „Макеоднската гражданска война”. Не друг а известният македонски холивудски режисьор Дарко Митревски, който едва ли може да бъде обвинен в симпатии към България и македонските българи дава точно описание на различните концепции от първата половина на 20 век за това какво е „македонско“:

Първата концепция разглежда македонците като съвкупност от всички етнически общности, живеещи в Македония: българи, гърци, албанци, турци, власи, евреи (…) Другата предлага обединението на македонските славяни (разделени тогава на българи, сърбомани, гръкомани – бел Н.В) в нова етническа група, която ще се нарича „македонци“.[1]

Щом дори режисьорът на „Трето полувреме” е готов да приеме факта, че през 19 век и преди него: „Този народен говор (…) все пак не е имал името, с което го етикираме днес – македонски език.[2],  а по-късно се разгаря вътрешномакедонски спор  дали тези говори са български или не, очевидно спорът и двете виждания могат да бъде описан в учебниците и в двете страни. Което означава, че българската страна трябва да се откаже от лансираната от някои националисти теза, че жителите на Македония си легнали една вечер през 1944 г. като българи и на другата сутрин ги обявили за македонци (в смисъл на един от югославските народи) и с огън и меч ги превърнали в такива.

Но македонската страна трябва да се откаже от тезата лансирана от Стево Пендарвоски преди близо десет години, когато той настоява, че ролята на Комунистическата партия в изграждането на македонската държава и нация е преувеличена:

Това беше най-голямата грешка на следвоенната македонска историография и българите се възползваха от нея. Хората, които са се борели за страната си, са го направили, защото са били македонци, а не защото са били комунисти.“[3]

След налагането на ветото, в обръщение към македонското Собрание на 17 декември 2020 г. Пендаровски заяви, че нито един македонски политик – днешен или бъдещ, няма право да поставя това разбиране под съмнение. Македонската държава била основана на базата на решението на първото Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ), на Манифеста към македонския народ и на Документ номер 8, който обявил по презумпция съществуващия и тогава народен македонски език за официален в държавата. Защитата на така формулираната държава била дълг за всички македонски политици. Това било македонската сакрална памет! Само че тази позиция, видимо споделяна от и властта, и от опозицията в Северна Македония, е неудържима. В края на своята статия от 2012 г. бъдещият македонски президент признава, че тогавашният български държавен глава Росен Плевнелиев и бившият български премиер Сергей Станишев са с „македонски корени“. Добре е да се запитаме, нямат ли и те право на сакрална памет за своите предци? Как е станало така, че хора като Мицковски и Пендаровски, от една страна, и Плевнелиев и Станишев, от друга, днес имат различно национално усещане, след като произхождат от една и съща общност?

Ключово за постигане на помирение е съгласието, че и двете усещания са легитимни, Че нито едната обшност нито другата са „отродрни” еничари, а че са претърпели различна идентификационна еволюция благодарение на разделение наложено им от непреодолими външни сили, довели до процес започнал много преди 1944 г.

Във втората част на изказването си пред „Канал 5”: „Но не можем да говорим за това, че сме били българи до 1944 г. или сме говорили „на диалект“ до 1944 г.” Пендаровски преповтаря друга своя  теза  Преди повече от година в интервю за Euobserver  той заяви, че македонският език е стълб на македонската идентичност[4]. Не било тайна, че той е бил кодифициран през 1945 г., но макар да е подобен на българския, той не е, нито някога е бил български. В неговите думи се съдържа силно противоречие. Човек може да говори или на кодифициран език или на диалект. Щом като македонският език е бил кодифициран през 1945 г. това означава, че никой преди това не е говорел или писал на книжовен македонски. Следователно хората или са говорели на някакви диалекти или са говорели и писали на някой книжовен език. Известно е, че Гоце Делчев е говорел на книжовен български дори със селяните. Има ли Пендаровски факти, които да го карат да вярва, че Гоце Делчев ( Христо Татарчев, и повечето техни съмишленици) са разглеждали книжовния български език като „чужд”?  Не е ли достатъчно да се вгледаме в Илинденските знамена, на които е изписано „Свобода или смърть” за да си отговорим на въпроса. Ако се приеме, че за илинденци книжовният български е бил приеман за „свой“, едва ли от българска страна би трябвало да има възражения срещу очевидния автономизъм на комитите. Те са се борели за свобода на Македония и Одринско, не толкова за това България да стане „голяма“.

Очевидно в съзнанието на македонския президент, а и на повечето негови днешни сънародници битува представата, че преди кодифицирането на македонския, а и на българския език, македонските говори са били нещо различно от българските.  Това предполага, че и преди средата на 19 век, някъде между София и Скопие е имало етническа или езикова граница. В едно село се е говорело на някакъв македонски диалект, в съседното на някакъв български диалект. Нито едно наблюдение обаче не ни дава основание да мислим така. Възрожденците в Македония през 19 век са определяли своите говори като български, а след кодифицирането на българския книжовен език комитите са го разглеждали като свой. Това не е въпрос на интерпретации или на идентитет, а на домументирани факти, които македонската страна, ако желае сътрудничество с България не може да скрива или омаловажава. Отказът от диалог на тези теми е неприемлив. На какво основание Стево Пендаровски може да разглежда Гоце Делчев като „по-свой” отколкото Христо Христов? Би било абсурд!

Но и българската страна трябва да преосмисли много неща! Македонският партикуларизъм, макар в рамките на общобългарската цялост е бил реалност, с която много български интелектуалци и политици не са се съобразявали. Много български интелектуалци от Македония като Кузман Шапкарев, „лозарите” и други са настоявали за включване на повече елементи от западните говори в книжовния български език и тези техни желания са били игнорирани. Това е създало условията в един по-късен период и в условията на чужда власт, след националните катастрофи мнозина да видят спасение, по думите на Дарко Митревски чрез „изваждането на „македонските славяни” от българската етнонационална тъкан“,[5] Българската държава трябва да приеме, че за териториите останали извън пределите на България това е било единството възможно спасение, а македонската страна да приеме, че в границите на България не е имало условия за подобен процес, макар след Втората световна война победителите да са наложили на България провеждането на подобна политика в Пиринска Македония.

За да се постигне помирение и съгласие е необходимо двете страни да покажат, по думите на Денко Малески,  „почит както към историческите факти, така и към чувствата на двата народа”.

Няма да е лесно Република Северна Македония да се откаже от мита, че през вековете е съществувал македонски народ, който говорел на македонски език, а българите се опитвали да го окупират, асимилират и т.н. Че те участвали през 1913 г. в неговата подялба, отродили определен брой македонци и потискат тези, които запазили своето македонско самосъзнание.

Няма да е лесно и на българите да приемат, че благодарение на стратегически грешки на българската държава и на българския интелектуален елит, формирането на македоската нация и кодифицирането на македонския език са били единствения начин потомците на възрожденците, които се определяли като българи на референдумите за Българската екзархия да не живеят под чужд суверенитет. Както и че по този начин стратегическото положение на България се е подобрило в много голяма степен. Казано по друг начин, няма да се лесно за македонците да приемат, че мнозинството от предците им са били българи (макар и не като днешните, а според разбиранията на това какво е означавало да си българин в различните епохи). В скорошно интервю по македонския Канал 5 Зоран Заев заяви: „С Договора с България тръгнахме да ставаме братя с българите, но те поискаха да ни станат баща.” [6] И допълни очевидното – че македонците имат своя национална обособеност. И е прав. Няма да се лесно за българите да приемат, че те нямат монопол върху българското по характер (според разбиранията на епохите) културно-историческо наследство и че македонците, въпреки, че днес имат свой национален и езиков идентитет са негови равностойни наследници.

Казано с други думи постигането на съгласие изисква от двете страни не „компромис” а катарсис. През 2019 г. българската дипломация помисли, че може да наложи своята позиция чрез налагане на вето за евроинтеграцията на Македония. А македонската дипломация реши, че може да преодолее това вето чрез изолация на България и международен натиск. И двете страни направиха огромна грешка. Защото каквото и споразумение да подпише македонското правителство, под натиск, за да получи зелена светлина за Европа, то няма да бъде възприето от македонския народ. А дори България да „пусне” безусловно РС Македония за започване на преговори за ЕС, винаги, ще се намират смели македонски интелектуалци, които ще оспорват каноничната теория за „македонската вековна културна самобитност”.  

Историческата комисия, в този неин състав очевидно няма да произведе приемлив за двете страни разказ за общата история и за формирането на съвременните българска и македонска нации. Това могат да направят интелектуалци от двете страни, които не отричат нито „общите корени”, нито разглеждат формирането на македонската нация като трагедия за България.  Търсенето на подобен общ „наратив” няма как да стане официално, но смели политици от двете страни биха могли да заложат своите кариери, обяснявайки на своите народи както се е случило! И те могат и трябва да постигнат взаимодействие!

Колкото до официалните преговори, крайно време е България да излъчи главен преговарящ, Това трябва да е човек добре запознат както с историята, така и с позициите и признанията изказвани от съвременните македонски политици и интелектуалци, защото само на тази база може да се постигне обща платформа. Базирайки се на нея, двамата с Владо Бучковски могат да предложат на двете правителства и на двете общества приемлива формула за излизане от сляпата улица, в която попаднахме


[1] Дарко Митревски. Нашиот наjголем фалсификат. „Нова Македония“, недела, бр. 23608 | събота 7.11.2015.

[2] Дарко Митревски. Нашиот наjголем фалсификат. „Нова Македония“, 2 април 2016.

[3] Стево Пендаровски. Да направим избор. „Граждани“, 22 декември 2012.

[4] Does North Macedonia really exist? Eurobserver, 14.12.2020.

[5] Дарко Митревски. Нашиот наjголем фалсификат. „Нова Македпния“ (деветти дел), сабота 26.12.2015.

[6] Премиерот Заев: Со Договорот со Бугарија тргнавме да станеме браќа, но тие решија да ни бидат татко, https://vlada.mk/node/23725

Етикети: *