България и Северна Македония – конфликт или приятелство?

преди 2 месеца

Гоце Делчев е убит преди 116 години и той завинаги ще си остане българин. Но бъдещето развитие на българо-македонските отношения зависи не от него, а от нашите действия днес и утре.

Министрите Димитров и Захариева

Външният министър Екатерина Захариева прие македонския си колега Никола Димитров на Първата междуправителствена комисия, която трябва да направи преглед на хода на изпълнението на Договора за добросъседство и сътрудничество, подписан между двете страни преди две години. Събитието се случва два дни, след като историческата комисия не успя да постигне съгласие по оценката си за Гоце Делчев и да препоръча как правителствата на двете държави да го честват заедно.

В медиите изтече текст, за който се твърди, че е предложен от македонска страна, а тя засега не е отрекла истинността му.

Предложението е наистина много коварно.

Според него името на Делчев е дълбоко вкоренено в македонската държавна традиция и колективното съзнание на македонския народ. Предложението се опитва да разграничи понятията „екзархист“ и българин, да постави дистинкция между „македонската емиграция в България“ отпреди повече от век и българската общественост. То представя Гоце Делчев като мечтаещ за независима Македонска национална държава. Предлага се датата 7 октомври, когато през 1946 г. тленните останки на Гоце са пренесени от София в Скопие,  да се чества съвместно от двете правителства.

Срещу това предложение могат да се издигнат много научни възражения.

Екзархията не е секта. Както пише британският изследовател Миша Глени:

„Борбата за самостойна българска църква е една от малкото теми, която изглежда обединява балканските историци независимо от националността им. Те са съгласни, че тя няма нищо общо с религията, а е чисто политически конфликт.“

През 19 и началото на 20 век е имало ранни македонисти  – хора, които са твърдели, че македонците не са част от българския народ, но те са били върли противници на Екзархията. (В периода, когато владиката Гологанов се е определял като македонец по националност, той се противопоставя на Екзархията.) И обратно, имало е хора от влашки и албански произход, дейци на Екзархията, които са посветили живота си на българската кауза.

В македонското предложение не се споменават Българските македоно-одрински революционни комитети и не се споменава, че борбата на Гоце е била за съвместна автономия на двете области (в момент, в който самата България е била само „автономно“ княжество в рамките на Османската империя, а Източна Румелия формално е била самоуправляваща се османска провинция, чийто губернатор е бил българския княз). Не се споменава, че Гоце Делчев е използвал само и единствено българския литературен език, който е възприемал като свой. Не се споменава, че е вербувал в революционната организация много българи от Княжеството. Не се споменава, че „македонската емиграция в България“ се възприема от българите не по-различно, отколкото днес в Северна Македония възприемат „егейците“. Някои ги харесват, други не но никой не ги разглежда като друг народ. Тогава в България македонци стават писатели, професори, генерали, политици, премиери. Не се уточнява, че споменатия в предложението близък съратник на Гоце Михаил Чаков, който по време на Първата световна война събира тленните останки на Делчев, тогава е български офицер и се бори за идеала „Целокупна България“. Едва след поражението е издигнато „компромисно предложение“ – независима Македония, като Швейцария на Балканите.

С предложението македонската страна изисква от България да приеме фалшивия образ за Гоце, изграден по времето на Югославия, в момент, когато самата България бе сведена до ранга на държава с ограничен суверенитет.

Когато текстът на македонското предложение изтече в публичното пространство, лидерът на ВМРО БНД Красимир Каракачанов беше категоричен, че историческата комисия не работи, а Велизар Енчев призова България да блокира членството на Северна Македония в НАТО и да не допусне тя да започне преговори за членство в ЕС.

Екатерина Захариева бе доста по-дипломатична със своя гост. След срещата министър Димитров пое отговорността историческата комисия да завърши работата си с отговорност, мъдрост и приятелство. И подчерта, че делото на Гоце Делчев може да бъде мостът, който да свърже историята и съвремието на България и Северна Македония

Едва ли има човек в Северна Македония, който да е по-наясно с истинската история. Преди две десетилетия неговият баща – министър на културата и на образованието, беше написал:

„Ние, македонската нация, сума и съвременен продукт на тази драма, нямаме причина да се срамим от себе си, от дванадесетвековната етнобиография под „номиналното обозначение“ българи. Срамът е на Европа, най-вече на Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария; на Сърбия и Гърция за това, че един народ, който е удържал половин милениум под турско политическо робство и още толкова, че и повече под гръцка духовна доминация, го разпокъсаха поради собствени егоистични стратегии, на дял от него инжектирайки му гръцкия и сръбския шовинизъм, „възпитавайки“ го да си намрази името и рода.“

Ще бъде ли в състояние Димитров да постигне това, което баща му не успя, а именно да преобърне цялостната представа на македонците за собствената им история?

Тази крайно деликатна задача няма да бъде постигната с удряне по масата и замеряне с исторически данни. Трябва да си дадем сметка, че има исторически представи, с които и ние българите трябва да се сбогуваме.

Преди всичко трябва да осъзнаем, че не „македонизмът“ (теорията, че македонците са отделен народ с отделен език) откъсна Северна Македония от България.

Откъсването е резултат от изгубени войни. Българските „екзархийски“ училища, открити от местните българи още преди да бъде формирана Екзархията, са затворени насила от сръбските власти. Нито след Междусъюзническата война, нито след Първата, нито след Втората световна война е имало шанс Северна Македония да бъде обединена с България или да бъде формирана автономна или независима Македония с „българска боя“ (както Кръсте Мисирков определя целта на Илинденското въстание).

„Македонизмът“ беше идеологията, чрез която в рамките на Югославия Македония беше изведена от „международно признатите граници на Сърбия“.

Не трябва да забравяме и че македонизмът „оживя“, когато Тито извади Македония от съветската зона на влияние, докато България деградираше и дегенерираше зад Желязната завеса. Тогава и признатите за българи жители на „Димитровград“ и Босилеград благославяха, че са югославски граждани.

След краха на Съветския Съюз и на Югославия България помогна на Северна Македония да се утвърди като независима държава. Станахме и член на НАТО и на Европейския съюз. Но България не се превърна в тази подредена и устроена държава, с която днешните македонци да имат желание да се идентифицират и дори да се чувстват близки. Грозните панелни гета на българските градове все още контрастират негативно на кокетните блокчета от „Титово време“ от другата страна на границата. Повечето днешни македонци не си представят „европейското бъдеще“ в това да живеят като нас!

България има жизнен интерес от това Северна Македония час по-скоро да стане член на НАТО и ЕС. В противен случай ще ги изтласкаме отново в руско-сръбската орбита. Но опасенията, че след като стане член на западните съюзи, Северна Македония ще престане да „имитира“ приятелство с България, са реалистични.

Какво трябва да направим по въпроса?

Две неща:

Да направим така, че елитите и обществото в Северна Македония да видят своето бъдеще в тясно сътрудничество с България. Това ще стане само ако държавата ни изглежда престижна, подредена и перспективна в очите на хората оттатък Осогово.

И второ, да се утвърдим като основен съюзник на „морските демокрации“ на Балканите, така, че те да виждат свой интерес в задълбочаването на сътрудничеството между България и Северна Македония.

Защото, ако те привидят в България руски троянски кон, вероятността да подкрепят антибългарски тенденции в Скопие естествено ще нарасне. А и връщане към катастрофалното положение, когато Белград и Скопие бяха близки до Запада, а България беше в „руската зона“, не е изключено. Има няколко партии в България, които работят за това!

Ако някой от тези сценарии бъде реализиран, ще трябва да обвиняваме само себе си!

Гоце Делчев е убит преди 116 години и той завинаги ще си остане българин. Но бъдещото развитие на българо-македонските отношения зависи не от него, а от нашите действия днес и утре.

Етикети: * *