България – Македония: проблемът, подходът, решението

преди 3 месеца

Какво може да направи България, така, че македонците да преосмислят своята история?

Възможно ли е искрено приятелство межуд две старани, ако едната вярва, че другата ѝ е нанесла големи щети в миналото? Отговорът разбира се е отрицателен! Джордж Сорос, който освен финансист и филантроп е и учен, нарича този феномен рефлексия. Ако прецаня, че си ми враг и изразя това мое мислене, то от само себе си се превръша във реалност.

Ако македонската страна вярва, че в миналото България е участвала в подялбата на македонския народ,  че е асимилирала част от него, че била е жесток фашистки окупатор през Втората световна война, че е признала правата на македонците в България непосредствено след 1944 г., но след това ги е отнела и до днес ги лишава от техните „най-елементарни“ човешки права, искрено приятелство между двете стани не е възможно. За да има приятелство между България и Република Северна Македния, трябва да се случи едно от следните две неща:

Много македонци настояват българската страна да се извини заминали злодеяния и да им даде някаква компенсация.

Втората възможност е македонците да осъзнаят, че грешат. Че  България не е участвала в разделението на техните предци, а напротив – предците на днешните македонци и българи рамо до рамо са воювали за запазване на единството на общността. Че след поражението България е приютила стотици хиляди родственици на техните предци. Че по време на Втората световна война, България е поела администрацията на Македония в момент, в който Хитлер е вече неин пълновластен господар, а самата България е сведена против волята си до статут на „държава с ограничен суверенитет“ в Нацистката империя. Че идването на българската админстрация все пак е довело до значително намаляване на боря на жертвите в Македония – съпоставено с други части на окупирана Югославия. Че политиката на „македонизация“ в България е била отвратително престъпление – дори такъв изтъкнат писател като прилепчанинът Димитър Талев е бил натикан в концентрационен лагер с нелепото обвинение във „великобългарски шовинизъм“. И не на последно място, за да има приятелство, македонците трябва да разберат, че „техните“ в България са съвсем реалните им роднини намерили спасение от жестоко преследване от османци, сърби и гръци – а не някаква групичка „омовци“, някои от които се възползват от финансовите облаги на македонската държава.

Българската страна не може да обяви, че „македонците са прави“ по една единствена причина. Гореспоменатите обвинения са нелепи и има безброй данни, на базата на които ако съществуваше някакъв безпристрастен съд на историята, той би отсъдил в полза на българската страна.

Такъв безпристрастен съд обаче няма!

Трябва да сме наясно, че за македонската страна е много трудно да приеме, че България и българите никога не са им нанасяли щетите, за които са обвинени. Истина е, че всичко, което един македонец трябва да направи е да се осъмни в „македонската версия на историята“ и веднага ще му стане ясно, че „българската“ (в кавички, защото се споделя от опреден кръг македонски интелектуалци) далеч по-добре обяснява фактите и документите на които сме свидетели.

Но – и тук има едно голямо но, „българската версия“ противоречи на всичко което повечето македонци са чули от родители и учители. „Македонската версия“ за повечето от тях е свързана със силни емоции. Елитът на Македония естествено знае, че фактологично „македонската версия“ е научно несъстоятелна. Но легитимността му на елит се крепи на способността му да се представя като защитник на „се што е македонско“. Македонският елит знае, че не може да спечели чисто научен „исторически“ двубой. Това е една от причините Съвместната историческа комисия да прекрати дейността си.

Днес е модерно да се мисли, че не съществува абсолютна историческа истина, че различните разкази са в еднаква степен легитимни. Но носителите на това модерно мислене са първи в борбата срещу езика на омразата и се обявяват спрещу вменяването на колективна вина и насаждан не комплекса на жертвата.

Днес някой македонски интелектуалци  предлагат „компромис“. Всеки да запази своето мислене за историята и да се концентрираме около съвместни практически проекти. Звучи привлекателно, но знаем, че това вкарва опитите за приятелство в капана, с който започнахме.

Как да бъда приятел с теб щом мисля, че си ми е нанесъл щети за които не си се разкаял? И как ти да ми бъдеш приятел, ако знаеш, че аз мисля точно това за теб?

Мариус от „Клетниците“ на Юго се помирява с Жан Валжан едва, когато ОСЪЗНАВА, че тъстът му не е е обрал Мадлен, не е убил Жавер, а всъщност е спасил неговия собствен живот.

България и Северна Македония ще станат истински приятели само когато македонците осъзнаят, че България няма вина за описаните беди и преосмислят своята история.

Щом е така, България трябва да си отговори на два въпроса.

1.Как да направи, така, че македонците да преосмислят своята история?

2, Какво да направи ако всъпреки всичко македонците не преосмислят своята истроия?

Вторият въпрос поставя страната ни в, ако използваме шахматната терминология – положение на цугцванг. Всек ход е грешен. България има огромен интерес от максимално бързата интеграция на РСМ в Ес. Забавянето на този процес крие огромни геополиточески рискове. Но България няма как да допусне приемането в ЕС на държава, която таи несправедливи оплаквания спремо нас и която упорито оспорва българския конституционен ред – в частта му, която забранява формирането на партии на етническа основа. Самият Европейски съюз също даде ясен сигнал, че не няма да приеме страни, коитио имат нерешени проблеми с нейни членове.

Така че преосмислянето на историята от македонска страна остава без алтернатива.

Това ни връща до първия въпрос: Какво да направи България, така, че македонците да преосмислят своята история?

От пръв поглед се вижда, че българската политика в това отношение през последните три десетилетия се е провалила. Пропуснати бяха златни шенсове, но не бе постигнат почти никакъв напредък.

Защо?

Няма никакво  гаранции, че и при най-брилянтната българска дипломация, е нямало риск да не се постигне никакъв успех. Есенцията на съвременния македонски идентитет, че македонците не са българи. (Че не са гърци, албанци или сърби е повече от очевидно.) От тук и повечето македонци вярват, че съвремнната македонска култура не е продължител на тази на средновековната българска държава – освен на „царството на Самуил“, което не било българско, че понятието „българи“ през Възраждането всъщност не било име на етнос, а синоним на „славяни“, че Българската екзария била чужда за предците им институция, която ги „асимилрала“ и споменатите вече оплаквания от 20 век.

Какво трябва да се направи, за да променят македонците възгледите си по тези съждения?

Преди да обсъдим грешките на българската дипломация, трябва да посочим къде тя постъпи правилно. Без съмнение факта, че България призна първа независимността на Македниия, че оказа дипломатическа подкрепа за нейното признаване от други страни, че отвори пристанищата си за младатата държава, когато тя беше поставена под двойно ембарго, че подари въоръжение за на македонската армия и оказа логистична помош по време на Косовската бежанска криза и по време на размириците от 2001 г. – това са все действия, които мислещите хора в Македония помнят и оценяват.

Но всички те не допринесоха за масово преосмисляне на историческата памнет . Тя остана почти непроменена о вренето на Югосалвия. Както написа проф. Димитър Димитров – баща на днешния външния министър в предговора към българското издание на „Името и умът“:

„Македонците, са се освободили от окупатора, но все още не са се освободили от „науката на окупатора“.

Къде сбърка българската страна?

За да има и минимален шанс за успех – а както виждаме, цената на неуспеха е колосална – през последните три десетилетия българската дипломация трябваше упорито да дава недвуснислени сигнали и доказателста, че няма никакви користни намериения спрямо македонската страна, отвъд желанието тя да бъде неин разноправен стратегически съюзник. Че България се отнася с огромно уважение към съвременнатамакедонска идентичност, а не приема „съвременните реалности“ от немай къде. Още от 90-те години на 20 век София трябваше да убеждава Скопие, че само ако обективизира истроята си, ще може да избегне промяна на името.

Българските политици и интелектуалци отдавна трябваше да осъзнаят, че обективизация на историята е възможна само ако бълде инициирана и отстоявана от македонски интелектуалци, на които България беше длъжна да окаже значима морална и материална помощ.

И най-вече самата България трябваше отдавна да просмилси своята история и представите си замакедонската история. Защото оплакванията от България, лансирани от пропонентите на „македонската“ версия може да са напълно неоправдани, но от това не следва, че „българската“ версия не се крепи на значими неистини! Особено когато се разглежда появата на съвременния македонски идентитет, който е продукт на дълга и мъчителна история, а не на някакво арбитрално решение на Коминтерна.

От изказването на президента Желев, направено преди близо 30 години, че признаваме държавата, но не признаваме нацията – та до скорошното изказване на вицепремиера Красимир Каракачанов, че където е текло как ще тече – по повод смелата констатация на първия външен министър на независима Македония, че някога сме били един народ – българските политици не спираха да дават основания на македонците да мислят, че България се стреми към унищожаването на тяхната идентичност.

Даме Чкатроски

Даме Чтактроски, един от македонските интелектиалци, подкрепящ обективизацията на историята в двете старни, неотдавна припомни на своята Facebook страница очевидния факт, че някои македонци имат и други етнически корени.

Според него:

„Дори и Денко да е прав, правителството в София, парламентът и президентът не трябва да демонстрират тази бруталност към Македония. То (това виждане) не може да бъде наложено без да има последици за единството на македонския народ“.

Също толкова е вярно и обратното. Ако „македонската версия“, която е толкова неотговаряща на реалната история продължи да бъде официална, в условията на общодостъпна информация, разделянето на македонския народ на „цвръсти“ македонци и „предатели“ е неизбеждно.

Като че ли единственият изход е интелектуалците от двете страни да произдедат една исторически обоснована, но и емоционално вдънховяваща „българо-македонска версия“.

Този въхновяващ разказ, няма как да не започне с трагедията – реазделянето от чужди сили на българския народ – не разбира се такъв, какъвто е той днес, а на ранна фаза на неговоата национална консолицация. Разказът трябва да проследи героичните борби на нашите предци сражавали се рамо до рамо за свободата на Македония (било като автономна или независима страна, било като част от „целокупна България“) И макар тези борби да са завършили със горчиво поражение и да е последвала жестока гражданска война, разкъсваща семейства и приятели – накрая всичко завършва  с „Нappy end“ – щастлив край! Формирала се е съвремнната македонска нация. Последвала е консолидацията на независима Република Македония (днес Северна Македония) утвърдила се с активната помощ на България. Последната глава на този разказ трябва да е посветена на установяването на стратегическо съюзничесто базирано на взаимното доверие.

Българските политици и казионните учени узорпирали темата „Македония“ доказаха, че не са способни на подобен висш дипломатически пилотаж. Ще намерят ли интелектуалците в двете страни способни да изработят този взаимно приемлив вдъхновяващ разказ.

Залогът за това е много голям!

Етикети: * *