България – проблемът „Русия“

преди 3 месеца

България трябва да направи всичко, което е по силите ѝ, за да сведе своята политическа, икономическа и най-вече психологическа зависимост от Русия до възможния минимум.

Обвиненият в шпионаж лидер на Движение „Русофили“ Николай Малинов. Снимка БГНЕС

България и Русия установяват дипломатически отношения преди 140 години, във време, когато благодарността към Русия за Освобождението е на практика всеобща. Кога през последвалия период отношенията между София и Санкт Петербург и по-късно Москва са били близки и приятелски за някакъв сравнително дълъг период – да кажем за 25 години? Познахте. Единствено когато България е съветски сателит и няма своя суверенна външна политика.

Случайно ли е, че страна, в която през целия този период от близо век и половина огромното мнозинство от населението е чувствало Русия като културно най-близката страна на света, е поддържала близки отношения с Русия само когато е била тотално зависима от нея?

И дума не може да става за случайност. И дума не може да става за някакво неразбирателство или за недоразумение. Причината за трайно влошените отношения между България и Русия е, че българските национални интереси просто са несъвместими с руските имперски амбиции.

Не от омраза към българите в почти всички конфликти, които България е имала със съседните страни, Русия е заставала срещу нас. И не от „русомизия“ (омраза към всичко руско) всички смели български държавници са заставали срещу Русия.

Просто нашите интереси са несъвместими.

Това е кристално ясно на Русия още от времето на Аксаков и граф Игнатиев. Но когато българските държавници са осъзнавали безперспективността от сътрудничество с Русия, са се сблъсквали с проблема как да „продадат“ идеята на населението, което в огромното си мнозинство хем иска България да е европейска страна, хем някак да не се конфронтира с Русия!

Почти няма българин, който да няма житейски спомен от контакт „с едни прекрасни руснаци“, с които да е общувал, работил или учил. Затова и не може да проумее защо между София и Москва да няма разбирателство. Разбира се, много са имали и неприятни спомени с руснаци или рускини, но какво пък толкова – всяко стадо си има и мърша.

Дори и сред европейски мислещите българи, които според всички изследвания са мнозинството от населението, говоренето срещу Русия е непопулярно. Привижда се като опит да угодим на някой друг, а не да защитим своите най-основни интереси. Но истината е, че Русия работи за това България да не е „европейска“ страна и никакво дипломатично говорене няма да промени нейното поведение. Тя вероятно ще продължи да прави всичко, което е по силите ѝ, за да разстрои единството на еврейското семейство и да отдалечи или да извади България от него.

Тези усилия денс се наричат „хибридна война“.

Но ако някой води война срещу теб, как би могъл да сътрудничиш с него?

Отговорът, разбира се, е, че не можеш. Но тук веднага се чуват гласове, които казват, че други европейски страни си сътрудничат с Русия. Защо да не можем и ние?

За да си отговорим на въпроса, трябва да сме съвесм наясно какво означава да сме „европейска страна“. Мнозина ще кажат:

„Ние сме си европейци от 681 г.“

Което, разбира се, е вярно в географски, но не и в геополитически смисъл. Истината е, че близо пет века бяхме в геополитическия Близък изток и 45 години бяхме в геополитическата Евразия.

Припомнят ни, че сме избрали православната цивилизация още по времето на княз Борис I, но някак комфортно забравят да напомнят, че княз Борис приема християнството от Константинопол не по свой избор, а след изгубена война, т.е. в резултат от национална катастрофа. И всички последвали усилия са били насочени към това България да се измъкне от „изтока“ и да стане част от „запада“. В този дух е и унията, която цар Калоян сключва с папата, и борбата за църковна независимост, която водим през 19-ти век срещу Цариградската патриаршия и руската дипломация, като неведнъж заплашваме, че ще приеме католицизма. България е единствената страна с преобладаващо православно население, в която католиците и протестантите нямат проблем или дилема за своята българска идентичност.

Когато говорим за възрожденския идеал за „европейска страни“, разбираме да станем гражданска нация, с върховенство на закона, гаранции за собствеността и индивидуалните права, включително тези на малцинствата.

Имаме ли консенсус около желанието си да бъдем „европейска страна“ в този смисъл на думата?

Длъжни сме да отговорим уклончиво. И да, и не.

През последните трийсет години не съществува значима партия, която да предлага ясен алтернативен обществено-политически модел. Много партии – от БСП до „Атака“, нападат „либералния консенсус“, но поне засега не са предложили изчистена алтернатива. Със сигурност обаче в обществото няма осъждане на алтернативите в историческия спомен! Според някои проучвания близо половината българи биха искали да живеят „при социализма“, когато България не беше „европейска страна“.

Валери Найденов наскоро писа, че силата на ГЕРБ, чиито водещи фигури са бивши членове на БКП, била в това, че се оказал достатъчно широк мост между „соцминалото“ и „прозападното капиталистическо настояще“. Нямало защо в учебниците да се пише колко лошо било при „социализма“. Защото в спомените на много българи не било лошо. Повечето „леви интелектуалци“ и до днес отказват да осъдят съветската агресия срещу България с оправданието, че преди това в България имало фашизъм. И до ден днешен повечето българи, заемащи водещи позиции в политиката и в икономиката, са членове или потомци на комунистическата номенклатура. За много от тях очевидно няма значение, че в резултат от съветската окупация комунистите са избили толкова много хора.

Нали ние (аз и/или моите предци) се възползвахме и постигнехме неща, които иначе едва ли щяхме да постигнем…

За хората, споделящи подобно мислене, ЕС и НАТО са някаква хранилка, а не организации, базирани на ценности. Докато имаме файда, ще членуваме, но ако трябва да са дават жертви за отстояване на принципи – не ни търсете.

Изложбата, организирана от руското посолство, първоначално наречена „75 години от освобождението на Източна Европа от нацизма“, целеше да раздели българското общество!

И до голяма степен успя!

За съжаление България далеч не е „европейска“ страна, която ще отстоява принципите, за които стана дума по-горе. За да се утвърди демократичната ценностна система, е нужно да бъдем интегрирани в „европейска среда“ за много дълъг период. Заиграването с Русия култивира „тарикатщината“ – основно изискване за успех при „социализма“, когато изискванията от страна на властта към хората бяха толкова много и непрекъснато променящи се, а дефицитът на стоки толкова всеобщ, че без участие във „вторични мрежи“ за размяна на стоки и  услуги човек просто не можеше да оцелее.

България не може да спечели нищо от участието си в гигантските руски проекти, защото те нямат икономическа логика. Съществуващите тръби, включително и тази през България, имат достатъчен капацитет за доставка на газ от Русия до Европа и до Турция.  Всички велики „потоци“ – „Син“, „Северен“, „Турски“ и т.н., се строят, за да се разбие европейското единство. Те са примамка за страните-„донори“ (не само на средства, но и на добри практики) за европейското цяло (като Германия) и са във вреда на страните-„реципиенти“, сред които без съмнение е България.

Идеята, че ние някак може да спечелим нещо от участието си в руските проекти, е илюзорна. Самото им построяване е загуба за нас и е логично да се съюзим с всички страни, които искат те да не бъдат реализирани, а вместо това по нашите тръби да продължи да тече газ за Турция.

Но не може ли и Русия да стане „европейска“ страна – с върховенство на закона, свобода за индивидите, права на малцинствата?

Подобно развитие щеше да е изключително благоприятно за България, но за съжаление е неправдоподобно.

Няма да кажа нищо оригинално, като повторя, че Русия изживява себе си като уникална страна, орисана да промени и дори да спаси света. От времето на Иван Грозни тя е най-голямата страна на света. Вярно, по време на своя пик Британската империя завладява повече територии, но те са разпръснати по света и тя никога не се изживява като „страна“. Но Русия никога не е била нито най-силната страна в света, нито най-богатата, нито технологично най-напредналата, нито културно най-очарователната. Според много автори като нашумелия с биографията на Сталин Стивън Коткин това перманентно изоставане на Русия, съчетано с убеждението, че Русия е уникална страна, я тласка към модел на развитие, при който отново и отново държавата се опитва с насилствени мерки да мобилизира обществото. Но както забелязва единственият руски модерен реформатор – премиерът Егор Гайдар, държава, която размахва камшик, не може да се конкурира с общества с вътрешна динамика.

Територията, която е била и е контролирана от един „център“ през последните пет века, е от една страна, безкрайно разнородна и е била опакована като „империя“, „съюз“ или днес – „федерация“, но от друга, се е възприемала от управниците като едно цяло – като единна и неделима „Родина“. Но какво би накарало различните народи, живеещи на хиляди километри един от друг, да искат да са заевдно?

Опитът от 1918 и 1991 г. показва, че всеки път, когато Русия експериментира с „либерализация“, резултатът е геополитически разпад. Ако за западните колониални държави беше сравнително лесно да дадат независимост на колониите си, то Русия изпитва оправдани страхове, че евентуална деколонизация може да доведе до тотален разпад. Защото няма и никога не е имало ясни граници между „Русия“ и Руската империя, Съветския съюз и Руската федерация (дори по съветско време за мнозина в и извън страната под понятието „Русия“ се подразбира не РСФСР, а целият СССР).

Това поставя Русия в безизходица. Колкото повече усилия полага, за да консолидира и териториалната си цялост, и да разшири сферата си на влияние, толкова повече обрича обществото си на стагнация, което от своя страна посява семената за следващия разпад.

В заключение трябва да приемем, че вероятно Русия никога няма да стане „европейска“ страна и че в обозримо бъдеще ще се стреми да руши европейското единство. Затова обективният интерес на България изисква тя да направи всичко, което е по силите ѝ, за да се отдалечи максимално от Русия и да сведе своята политическа, икономическа и най-вече психологическа зависимост от нея до възможния минимум.

Последното като че ли ще е най-трудно!

Етикети: * * *