България възкръсна на днешния ден – преди 149 години

преди 8 месеца

Важно е Македония да обективизира своята история. България също!

Докато кипят споровете трябва ли да честваме 3 март като национален празник, днес една от най-важните годишнини в историята на българския народ остава незабелязана. На 27 февруари 1870 г. българският народ възкръсва като субект на международната арена. Първата българска легитимна национална институция, която представлява българския народ пред света, е Българската екзархия. След дълги борби, включващи изпращането на някои от българските църковни първенци в изгнание, султанът приема да даде на българите това, което днес бихме нарекли културно-просветна автономия.

Султан Абдул Азис подписва ферман, с който за първи път след падането на Второто българско царство Отоманската империя договаря своите отношения с българите. Екзархът получава право да представлява българите пред Високата порта. Свиква се временен съвет на представителите на българските общини и по този начин се слага началото на българския парламентаризъм.

По думите на професор Пламен Цветков:

„Това българско самоуправление може да се сравни с автономията на Сърбия за времето от 1815 до 1830 г. За разлика от сърбите българите са лишени от свои собствени въоръжени сили, но пък неоценимото им предимство е, че имат демократично избрано и демократично контролирано представителство пред Високата порта. Другояче казано, подобно на Финландия под руска власт, постепенното издигне на България в независима държава, доколкото това изобщо е възможно, изисква не разширяване на личните прерогативи на някой васален монарх, както е при повечето християнски народи на Балканите, а засилването на една в същината си парламентарна институция.“

След като българите заплашват, че ако не бъдат признати от православните църкви, ще приемат уния с папата, Цариградската патриаршия и руската дипломация изразяват готовност да приемат създаването на българска църковна общност в Мизия, но не и в Македония.

Както пише Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“:

„През февруари 1871 г. представители от българските общности се събраха на конгрес в Цариград. Известна част от водачите, ония, които по-късно щяха да станат известни като „старите „, не искаха да се допусне в събора представителство на македонските епархии, защото те не били споменати изрично във фермана. Станаха по този повод доста бурни разисквания; македонските представители начело с пламенния Методи Кусевич въстанаха против това изкуствено деление… Спорът се реши благодарение на намесата на Гаврил Кръстевич, който бе упълномощен да заяви, че Високата порта не счита за противозаконно участието на македонските представители в общонародния събор.“

След намесата на имперските власти границите на Българската екзархия се определят по един напълно демократичен начин – с гласуване. Позволява се на всички райони, в които за това гласуват над две-трети от християнското население, да се включат към Българската екзархия. В рамките на Османската империя се раждат институциите на съвременната българска нация. Нещо повече:

След референдуми България се превръща отново в териториално понятие. В границите на екзархията, тази първа българска автономна област, към 1873 г. влизат по-голямата част от днешната Република България, по-голямата част от днешната Република Македония, Пиротско, Нишко и Северна Добруджа. Извън екзархията остава по-голямата част от Черноморието.

Не всички българи приемат пътя на постепенната автономия. Любен Каравелов остава знаменит със схващането си, че „свободата не ще екзарх, иска Караджата“. Нелегалната дейност на Българския централен революционен комитет избуява през следващите години и кулминира в Априлското въстание. След неговото жестоко потушаване европейската дипломация не може повече да отбягва решаването на българския въпрос.

В крайна сметка се стига до Цариградската посланическа конференция от декември 1876 г. Великите сили настояват Османската империя да даде по-голяма политическа автономия на българите. Земите, определили се като български, са разделени в два автономни вилаета – Източен със столица Велико Търново и Западен със столица София.

България според решенията на Цариградската конференция от 1876 г.

Младият султан Абдул Хамид отхвърля предложението, за което по-късно горчиво съжалява. Както пише Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“, след Съединението, когато съветниците му настоявали за военна намеса, той казал:

„В 1876 г. с такива съображения ме заставиха да воювам, а що излезе? Не жънем ли и досега горчивите плодове на това необмислено решение? Но сега не съм вече чоджук (дете), както бях в 1876 г.“

Много по-късно Любомир Владикин изразява мнението на повечето свои съвременници в България, когато в книгата си „История на Търновската конституция“, през 1936 г. пише:

“Ако решенията на Цариградската конференция бяха приети, българският национален въпрос щеше да се разреши основно и справедливо. На Балканския полуостров щеше да царува правдата и петте последващи войни щяха да бъдат безпредметни.

Отказът от страна на султана дава картбланш на Русия да наложи решенията на Цариградската конференция и след Одринското примирие от 31 януари 1878 г. нито Османската империя империя, нито Великите сили са можели да се противят на създаването на българска държава на територията на двата автономни вилаета, почти съвпадащи с границите на Екзархията. Вместо това Русия продължава настъплението си към Цариград. Английският флот влиза в Мраморно море. Тогава Русия налага провокационния в очите на Англия Санстефански предварителен мирен договор. Така се стига до Берлинския договор, който разкъсва земите на Българската екзархия.

Тя продължава да обединява българския народ до Балканските войни.

След края на Първата световна война сръбските власти силово затварят всички домородни български училища и църкви.

Етикети: *