Българите не намират начин как да отговорят на процеса на сърбизация на Македония

преди 3 месеца

За кого работи БАН? За Москва или за София?

Благойче Атанавовски Снимка от публикация на 24 Инфо

Благойче Атанасоски, магистър по политически науки в Юридическия факултет „Юстиниан 1″ в Скопие, автор на труд на тема: „Отношението на великите сили и балканските държави към Македония през втората половина на XIX век“, със специално позоваване на отношението на българската държава и българската външна политика и дипломация към нерешения македонски национален въпрос през втората половина на XIX век.“ отправи ОТВОРЕНО ПИСМО до официална София. В него той заявява:

„Този е българофил!“ Това (в Македония) е обвинение сходно с това да те нарочат за евреин в (пред) нацистка Германия. В страна с оспорвано и „проблематично минало“, която беше основана политически и национално във вихъра на Втората световна война, национализмът, който се изгражда в Македония през последните тридесет години, беше защитен национализъм. Националният мит, изграден преди 75 години, на територията на Вардарска Македония, беше в пълен контраст с официалното разбиране на българските интелектуални, политически кръгове, а и на цялото българско общество за историческите събития,  персонажи и дела.

Живеем в два паралелни свята, дори бих казал в различни измерения във възприемането на нашата (обща) история.

А историята е мелница, която смила всичко, което попадне в нея и е необратима. Българската национална мечта се сбъдва, но само за кратко е  унищожена завинаги. Дълго мечтаната българска държава, която се простира от Дунав на север до Бяло море на юг и от Охридското езеро на запад до Черно море на изток, трае само 3 месеца, през далечната 1878 година. На зелената маса в Берлин тя се разкъсва между различните интереси на Великите сили, които не позволяват съществуването на толкова голяма славянска българска държава на Балканския полуостров. Историята по-нататък е известна и днес тя се повтаря като фарс.

Югославия не съществува, но интересите на Белград все още са представени в Македония. Българите не намират начин как да отговорят на процеса на сърбизация на Вардарската част и само лекуват своите историко-национални разочарования свързани с Македония. Някога България пропусна шансовете си в националната стратегия за обединението на „всички български земи“ в Балканските войни, в Първата и Втората световни войни. Днес, когато официална София има историческа възможност да коригира щетите в отношения между двете страни и двата народа, упорито като по фройдистки комплекс повтаря същата грешка в отношението към Македония и по Македонския въпрос.

Цял век, София допуска исторически грешки в стратегията си по македонския въпрос!

Вместо да бъдат най-големият поддръжник и популяризатор на европейското присъединяване на страната ни (със стратегическата цел в бъдеще да няма граница по билото на Осоговско-Малешевата планина), българите смятат, че са получили своите „5 минути“. След разрешаването на невероятния проблем, който Гърция имаше с конституционното ни име, след вдигането на бариерата пред влизането на Македония в НАТО и започването на преговори с ЕС, България се озова в изгодна позиция чрез скрити и открити заплахи (Каракачанов) , да се създаде асиметрично-изнудваща позиция спрямо нас, по-малките „братя“. Ако българите смятат Договора за добросъседство и приятелство, подписан от Заев и Борисов на 2 август 2017 г., за институционален капан, в който ние вече сме попаднали и изтласкани в ъгъла ще трябва да приемем. всички български тези и интерпретации за историята в македонското пространство, за историческите персонажи, събития и дела и да признаем, че „Гоце Делчев е етнически българин, че ВМРО е организация, която се бори за обединението на Македония с България, а всички революционни активисти и възрожденци се определяли като българи“, тогава българите ще преживеят още един провал и историческо поражение по отношение на македонския национален въпрос.

Зоран Заев е гъвкав политик и не бих се изненадал, ако в преговорите за „статута на Делчев“, приеме някаква обща, дипломатична формулировка, само и само, за да започне преговори с Европейския съюз. Лично аз, още когато гимназист, бях етикиран като „българофил“ и бях изключително щастлив, когато се стигна до Договора  за добосъседство и приятелство с нашите източни съседи. Наивно вярвах, че ще започнем историческия процес на така желаното сближаване на двата народа и двете нации, които пет века под Османско робство, споделяли тежък съвместен живот. Като човек, който е магистър специализирал по отношението на България към македонския национален въпрос през 19 век, и като човек, който е посветил целия си живот, за да получи отговор на заплетените и омърсени българо-македонски отношения, вярвах, че това споразумение, ще даде приоритет на комуникацията в областта на културата, изкуствата, спорта, науката и образованието между интелектуалната общност от двете страни на границата. Прословутият коридор 8 ще види бял свят, а от Куманово до Деве Баир и по-нататък към Кюстендил, към София, гражданите ще пътуват по магистрала. Че ще изградим железопътна линия и с това ще бъде повишен търговския обмен между двете страни. Наивно си мислех, че въпросът „какъв е бил Гоце Делчев“ ще бъде въпрос, който изобщо няма да се споменава, но ще бъде почитан в духа на ценностите на европейската цивилизация. Ще бъде споделян, тоест, както досега ще бъде култивиран, защото е оставил незаличима следа в кода на паметта и  на двете общества.

Но не! Националистическите ветрове от Витоша задухаха с пълна сила, за да се усетят чак до Вардар и веднага раздразнението както на македонските, така и на българските граждани стигна до най-високите стойности, както се казва: „газ до дупка!“

Не искам да коментирам Красимир Каракачанов, тъй като за мен той работи само в услуга на ДС-руските служби за създаване и „управление“ на проблеми между двете държави и двете нации. Той е обучен и подготвян за това. В него е инвестирано от военното разузнаване на източната ни съседка, да прави това, което правеше през последните три десетилетия. Но толкова ли не си дава сметка един Андрей Ковачев или дори Борисов и други интелектуалци, политици, журналисти, че с настояването им да приемем, че Гоце Делчев е бил българин, че македонският език е „диалект или югозападна норма на българския книжовен език“ и с подобни глупости, няма да се стигне до победа на българите над македонците, а до трайно поражение и запечатване на историческото разделение на „братските народи“?! Че тези изнудвания, натиск и заплахи ще умножат нашата омраза към тях, но и тяхната унижаваща арогантност към нас като народ и нация? Това ли е целта на този Договор за добросъседство и приятелство? Да се окаже поредният исторически триумф на Белград и Москва? Или това е целта на Каракачанов, а българският политически и интелектуален елит е толкова прост и стратегически неграмотен, че не го разбира.

За кого работи Българската академия на науките, за Москва или за София?

Пътят е един, а това е обединение под шапката на Европейския съюз!

Изучавайки подробно съвременната българска история и познавайки перфектно нашата, от втората половина на 19 век нататък, аз много добре познавам историческите пластови разочарования и комплекси, които българите имат спрямо Македония и „Македонския въпрос“. Но вината за провалите те трябва да търсят не в македонците, а в други, най-вече в себе си и в грешните стратегически решения взети по време на историческите процеси, когато се е ковяла съдбата на малките балкански народи и когато са били създадени националните държави. Може би във великите сили, които българите считали за свои съюзници (Руската империя). Но да не обвиняват нас, които днес имаме собствена държава, свой собствен кодифициран език и свое отделно специално македонско национално съзнание. Нима  очакват да се откажем от тях и да се самоотричем?

В днешния 21 век, в който (по чудо),  балканските кървави разправии не са на дневен ред, трябва да се стремим към нещо друго: политически, икономически, културни и инфраструктурни връзки, укрепване и обединение под шапката на великото европейско семейство. Това е единственият начин и възможност за обединение на „трите дяла на Македония“, но и обединение на България с „най-романтичната част от историята ѝ – Македония“. Мечтата на Хитлер за обединение на Австрия и Германия се сбъдна през 1995 г., когато Австрия се присъедини към ЕС, а мечтата за обединяване на Кипър и Гърция, съответно, през 2004 г., когато южната (гръцката) част на малкия остров се присъединили към ЕС. Трябва да се стремим към обединение по този начин, но с блокади и изнудване от София това няма да стане. От името на Андрей Ляпчев, на Димитър Благоев, на Тодор Павлов, на Димитър Талев, на Венко Марковски и на стотици и хиляди писатели, политици, лекари, университетски преподаватели, учени, педагози и социалисти, посветили  живота си, подпечатали и инвестирали своите личности и дела в изграждането на българската държава и общество през тези сто години, които са родени на етногеографската територия на Македония и от името на 2 до 2,5 милиона български граждани днес, в чиито вени тече частица, може би милиграм македонска кръв, България и официалната българска политика трябва спешно да се откажат от тази реторика и настояването за „договаряне и затваряне на историческите въпроси“. Защото, ако продължим по този начин, победени ще бъдем не сам ние, но и вие, макар,че ще си мислите, че сте победили. Победители ще бъдат отново само Белград и Москва, както всеки път в историята. Затова си опичайте акъла, защото както винаги, няма да има връщане назад.“

Заглавието на статията е на редакцията. Убедени сме, че Отвореното писмо на Атанасовски не трябва да бъде неглижирано с лека ръка. Той наистина повтаря някои от мантрите, с които са закърмени вече няколко поколения македонци. Например разглежда българската позиция по Македонския въпрос като отражение на проваления Санстефански договор, а не като завет на Възраждането, на борбите за Българската екзархия, (която не е религиозна секта, а национална институция), на референдумите чрез които не чертаят границите на тази българска културно-просветна автономия. Атанасовски, подобно на много македонци продължава да мисли с категориите на „етногеографска“ Македония. Дори говори за „македонска кръв“ влята в изграждането на българската нация. Голямото предизвикателство пред българската дипломация, пред българската културна и научна мисъл е как да помогнем на македонците да преодолеят тези фундаментални исторически неистини, без да се самоотрекат, без са поставят под съмнение своя съвременен национален, езиков и културен идентитет. Ако има нещо, в което Атанасовски безспорно е прав, то е, че това няма да стане с извиване на ръце, с ултиматуми и с натиск!


Етикети: * *