БЕЗКРАЙНИЯТ ПАРАД

преди 2 месеца

Един прекрасен "задочен" репортаж на Георги Марков, за време, което сякаш не иска да си отиде!

Снимки Интернет

Георги МАРКОВ, „Задочни репортажи за България“

Двамата с моя приятел Киро сме се затворили в читалня номер 3 на Народната библиотека и прелистваме почти всички вестници и списания от тази пролет, защото искаме да видим какви актуални проблеми читателите са поставяли в своите писма и какво най-много ги вълнува. Ние разбираме, че отпечатаните във вестниците писма ще ни предоставят твърде осакатен и подбран материал, но се надяваме, че ще попаднем на нещо неочаквано и интересно. С други думи, търсим житейски материал, за да уплътним вече готов филмов сюжет. Прелистването на хилядите страници се оказва твърде бърза и лека задача. Защото върху всяка страница, корица, притурка, във всяка статия, очерк, критика, отзив, стихотворение, разказ, във всички тия издания — централни и местни, се среща едно име — Георги Димитров. Това име се повтаря десетки пъти в една колона, често пъти многократно в едно и също изречение, заедно с истински потоп от производни: димитровска родина, димитровска правда, димитровска партия, димитровска вярност, димитровски героизъм, димитровски устрем, димитровска мъдрост, димитровска политика, димитровска грижа, димитровско отношение, димитровска младеж, димитровска армия, димитровски успехи, димитровско съзнание, димитровски дълг, димитровско прозрение… и като че на света няма нищо положително, което да не може да бъде димитровско. Хиляди лозунги гласят: да живеем по димитровски, да учим по димитровски, да се борим по димитровски, да произвеждаме по димитровски, да се ориентираме по димитровски и прочие, и прочие. Всичко това се придружава от хиляди портрети, снимки, рисунки, които в разни варианти възкресяват образа на „любимия вожд и учител на българския народ“.

„Като че цяла България — казва Киро — е удавена от димитровско наводнение.“

Като че обичайният помпозен тон на цялата пропаганда е достигнал своето най-високо кресчендо. Очевидци разказват спомени за Димитров, философи и пропагандатори изнасят дълги реферати за Димитров, шест души писатели пишат романи за Димитров, в театрите се играят няколко пиеси, посветени на Лайпцигския процес, в които се повтарят едни и същи думи, едни и същи жестове, симфонични оркестри свирят димитровски концерти със съответните димитровски творби, художествените галерии са залети от физиономията на вожда в разни варианти. Провеждат се спортни турнири в негова чест, като всяко предприятие работи за отпразнуване на годишнината. Текезесета и машинно-тракторни станции обещават в чест на Димитров да произведат толкова и толкова жито… като че иначе може и да не се произведе. В Съюза на писателите, в Съюза на журналистите и в Академията на науките има национални конференции, в които се разискват обемисти доклади, започващи с прилагателното димитровски. Дори армията провежда димитровски маневри и трамваите в София вървят по димитровски. А моят приятел бай Васо, който пак се върна към гробарската си професия и трябваше да изкопае голям гроб за масово погребение на жени от един старчески дом, които инфлуенцата бе изпратила скоропостижно на оня свят, ми каза:

„Изкопах гроба по димитровски!“

Един италианец, който следва българска филология и също чете в третата читалня на библиотеката, надзърта в нашата работа и клати глава с недоумение:

— Всяка втора дума е димитровска… Не използувате ли думата „Димитров“ и като глагол?

— Не — отвръща Киро. — Използуваме я като дума-куршум!

— Как? — мига срещу нас италианецът.

— Ами с нея убиваме съдържанието на всички останали думи!

— Е, не ви ли заболява главата? — пита проклетия италианец, който, изглежда, е научил добре български.

— Имунизирани сме — обясняваме му ние… — Всяка година ни ваксинират с някоя подобна думичка, така че стомашно-чревната ни система остава незасегната!

И ние му посочваме вестниците от 1949 година, когато се чествуваше 70-годишният рожден ден на още по-големия баща, вожд и учител, любимия на всички ни Йосиф Висарионович Сталин. Лицето на италианеца се издължава, когато му четем първата страница на „Работническо дело“, и той казва съвсем сериозно:

— Не може да бъде! Това трябва да е вътрешно издание на някоя психиатрия! Нали знаете, понякога разрешават на болните да печатат вестници!

Ние му казваме да внимава какво говори, защото всичките тия кампании ги провеждат горе-долу едни и същи хора, които смятат цялата тая работа за най-важно обществено мероприятие.

— И колко често се провеждат тези кампании? — пита той.

— Безспирно! — казваме ние и му посочваме как цялата 1960 година премина под още по-страхотното наводнение на чествуването на 90-годишнината на Ленин, което пък бе подготовка за най-фантастично чествуване на 100-годишнината през 1970 година.

През „ленинската“ 1960 година устата на българските граждани сякаш бяха задължени да произнасят, да разговарят, да се радват, да страдат, да възклицават с една-единствена дума: „Ленин“. В речника на годината думата „Ленин“ стана синоним на хляб, на вода, на вино, на зарзават, на кебапчета, на всичко. Всичко беше „Ленин“. И отново добре тренираната армия от журналисти, писатели, артисти, художници, композитори, циркови клоуни, радио-телевизионни говорители влезе в бойни действия и изстреля милиони такива куршумчета-ленин, които имаха същия убийствен ефект като куршумчетата-сталин или димитров.

— Но всичко това не обезсмисля ли чествуванията? — пита италианецът, който просто си остава италианец.

Ние с Киро се споглеждаме с един и същ мълчалив въпрос: „Знаеш ли го този италианец дали наистина е италианец?“ Все пак му казваме:

— Никак даже! Напротив, така в чествуванията се влага определен смисъл. И тъкмо поради това ние не можем да намерим материала, който ни трябва, т.е. всичко друго се спира, за да се даде място на чествуването. Така например, ако в Пазарджик се надига някакъв протест, загдето снабдяването със зеленчук е много лошо, този протест бива залят с вълната на чествуването и съответно оставен без последствие. Ако някакъв български писател е написал малко критичен роман, то поради чествуването се дава преднина на произведения „тематично актуални“ и романът остава да чака, докато чествуванията се свършат.

— А те свършват ли се? — италианецът е досадник.

— Много рядко! Те просто са заредени едно след друго! И всичко е планирано отнапред! Щом едно чествуване свърши, друго веднага започва! Това е като един нестихващ венециански карнавал! — обяснява Киро.

— Но венецианският карнавал е забавен! — забелязва италианецът и си отива.

И ние си отиваме, защото е напълно безсмислено да се търсят делниците на живота във вестници и списания, които са хвърлени в течението на съответната кампания. Коя ли поред?

— Знаеш ли, Киро — казвам аз. — Струва ми се, че всяка кампания, всеки парад, чествуване, годишнина тук има строго маскировъчна задача.

Киро се подсмихва и ми изважда отдавна забравения детски роман „Конникът без глава“ на Майн Рид, където в уводните страници, описвайки тържествата в стара Испания, авторът горе-долу бе написал:

„Колкото повече са фойерверките и тържествата в една страна, толкова по-бедствено е положението на народа в нея.“

И така ние двамата не можахме да намерим житейски материал поради баражния огън на фойерверки, чествувания, манифестации и нестихващи пропагандни тържества.

След най-тържественото чествуване на двайсетгодишнината на 9-и септември 1944 година партията и държавата взеха решение да се отдели особено внимание на 25-годишнината, тъй като изразът „четвърт век социализъм“ звучеше за някои другари много внушително. Приготовленията започнаха още през 1966–1967 година, усилиха се много през 1968 година (когато се развихри и античехословашката кампания) и достигнаха апогея си през пролетта и лятото на 1969 година. Може да се каже, че цялата страна беше впрегната във всевъзможни комитети, акции, движения, почини, които започваха и свършваха с цифрата 25Т Сам аз участвувах в Господ знае колко инициативи, които изведнъж получиха пълна преднина пред редовната работа. Кино, телевизия, театри, издателства, редакции, опери, симфонични оркестри, самодейни състави и т.н. — всичко бе впрегнато в славословене и превъзнасяне на този „четвърт век“. В предприятията се „разгаряха“ съревнования, в трудовите колективи се „разгръщаха“ почини, в изкуството се „провеждаха“ национални прегледи, всред държавното и партийното ръководство се „подемаха“ мероприятия, в спорта се „организираха“ турнири… и като че единствено само църквата не правеше молебени за този „четвърт век“. Огромна енергия и огромни средства бяха хвърлени за неговото ознаменуване и честно казано, доста хора си позлатиха пръстите.

Аз не зная паради и тържества от такъв мащаб в нито една западна страна. Английските, френските, американските, италианските или германските тържества и годишнини минават несравнимо по-скромно и по-безшумно. При това те са много редки. Дори отпразнуването на 200-годишнината от независимостта на Америка бе далеч по-скромно от кой и да е български или съветски парад.

„Ужасно е, че ние живеем само за паради!“ — бе възкликнал един мой познат, когато му „възложили“ да организира събирането на квартала за манифестация.

Ако се върнем назад, още от времето, когато комунистите поеха властта, ние ще видим, че няма година без някаква голяма, повсеместна кампания на чествуване. Било кръглата годишнина на Бузлуджанския конгрес, било годишнината на Комунистическия манифест, било годишнините на Благоев и Маркс, плюс тия, за които вече говорихме, било годишнината на Октомврийската революция плюс ежегодните тържествени деветосептемврийски и първомайски паради и манифестации, плюс двата месеца преди всеки партиен конгрес, преди всеки избор на Народно събрание, плюс много други дати, съветски и български. Това са само кампаниите в национален мащаб. А ако към тях прибавите и местните кампании, май че ще излезе, че българите празнуват безспир цял живот.

А всеки по-възрастен български гражданин си спомня, че явления от такава степен бяха непознати на българския народ преди Девети септември 1944 година. Военният парад на Гергьовден и молебенът на Богоявление бяха милион пъти по скромни събития от пищното чествуване например на Първи май. Като че не е в характера на българския народ да участвува в такива прекалено шумни обществени зрелища. Вроденият български скептицизъм и мъдрост винаги са държали хората на почетно разстояние от такива чужди изстъпления на още по-чужд фанатизъм.

Помня добре колко изненадани бяхме от начина, по който се отпразнува първият Първи май през 1945 година. Това беше наистина невиждано зрелище, което трая няколко часа, за да стане още по-внушително през следващите години, когато шествието на площад „Девети септември“ в София се превръщаше в център на живота. Започваха да ни подготвят за Първи май месеци отнапред. Колко странно и небългарско звучеше „в чест на Първи май“. Всичко трябваше да става в чест на Първи май. Градът потъваше в лозунги, обещания, призиви. По предприятията се водеше и все още продължава да се води първомайско съревнование, хората трябваше да стават и лягат с Първи май. Радиото предаваше трудови „рапорти“ за изпълнения и преизпълнения в чест на Първи май. Всеки гражданин, който си изкарваше хляба някъде, биваше хващан в някаква първомайска дейност. Няколко дни преди манифестацията ние бяхме предупреждавани, често пъти срещу подпис, да се явим празнично облечени, с цветя и съответните лозунги на събирателния пункт, да кажем, в 7 часа сутринта, защото трамваите щяха да спрат в осем. По-късно наредбите станаха по-снизходителни. Но в началото цели мрежи от настървени отговорници и престараващи се активисти ни изтезаваха с купища изисквания. Така или иначе на самия ден ние се озовавахме на посоченото място и само смъртта можеше да бъде причина за отсъствие. Запомнил съм това дълго висене на реки от народ, който чакаше понякога по шест часа, за да му дойде редът да мине покрай трибуната. Беше уморително, а когато валеше дъжд, беше и отвратително. Отлъчването от строя се смяташе за голяма простъпка и трябваше да се дават най-изчерпателни обяснения. Дума да няма, че главната сила, която бе подбрала толкова хора из улиците на София, беше принудата. Много се съмнявам дали без принудата, без висящата постоянно заплаха срещу свободата и хляба организаторите биха могли да съберат дори една десета от хората. И в политехниката, и в предприятието тия заплахи често бяха изразявани най-неприкрито: „Който не дойде, да му мисли!“ „От всичко можеш да отсъствуваш, но от манифестацията — не можеш!“

Имаше нещо много потискащо и унизително в това висене с часове по улиците. Иронията и презрението по лицата на хората от ония първи манифестации впоследствие бяха удавени в дълготрайна горчивина.

От време на време отговорниците, които носеха ленти на ръцете си, се разтичваха, подбираха ни като стадо и ние се придвижвахме стотина крачки по-нататък към площада. Всеки софийски район си имаше свой собствен маршрут, но на площада обикновено преминаваха колоните на три района едновременно, иначе манифестацията би траяла два дни.

Някъде около обед или рано следобед най-после идваше и нашият ред. Ние внезапно се понасяхме с бърза крачка покрай Народната банка, всред шпалир от милиционери, за да се озовем на самия площад и слеем с движещите се човешки маси. Най-нещастните от нас носеха било грамадни портрети на великите вождове на пролетариата, било огромни лозунги и знамена. Престараващите се предприятия минаваха с цели макети, поставени върху платформи на камиони, където нагледно демонстрираха политически или трудови моменти. Така например върху една платформа облечени в бяло жени показваха как в шоколадената фабрика „Малчика“ се произвежда шоколад, а в следващата платформа прекарваха Тито затворен в клетка, после преминаваше някакъв макет на локомотив, зад който идваха, поставени върху високи пръти, няколко плашила, чиито лица се сменяха с годините, според случая — Никола Петков бе заменен с Трайчо Костов, който пък бе заменен с Тито или генерал Франко, или Аденауер, или Айзенхауер. След това върху друга платформа жени беряха рози, или предяха, или тъчеха, партизани с шмайзери атакуваха невидим враг, после преминаваше змеят или крокодилът на международната реакция, от чиито уста излизаше пушек, и т.н.

Мисля, че най-непоносимото — във всяка манифестация беше ужасният потоп, който се лееше от хилядите високоговорители. Изведнъж влезе в действие някаква антимузика, наречена партийна песен или масова песен, където мощни хорове ревяха безсмислени думи в безсмислени звуци. Но върхът принадлежеше на актьорите, застанали зад микрофоните на Радио София, които с непоносимо приповдигнат, фалшив патос ревяха някакви поеми, писани от поетическия еквивалент на Рачко Пръдлето. И до ден днешен помня тези нечовешки гласове да реват патетично:

Родино моя, червена родино,

твоят народ днес ликува…!

Или:

Ликувай, народе, Димитров те води!

Или Панталей-Матеевия стих:

Вдигни се, родна шир!

Когато този поетически материал, изглежда, се свърши, защото стахановците-поети не бяха успели да насмогнат, тогава влизаха в действие някакви словоизлияния, в които най-честата, любимата дума беше: „ликувай“. Всичко ликуваше. Народът ликуваше, партията ликуваше, дърветата ликуваха, птичките ликуваха, поетите ликуваха, Съветският съюз ликуваше, горите и реките ликуваха, армията ликуваше и „Работническо дело“ ликуваше на първата си страница.

И най-после идваше тържественият момент, когато ние, масата от човешки тела, преминавахме покрай високата трибуна на вожда, който също ликуваше…

* * *

И ето го сюблимния момент на всички манифестации. Нашата колона завива пред ъгъла на Народната банка и от самия завой редиците се разстройват, левият фланг силно изостава, в резултат на което грамадният лозунг, който Пешо и Наско носят, се накланя застрашително назад и удря жените по главите, като разваля прическата на високата Вера.

„Диванета!“ — крещи Вера, която е загубила четири часа, за да си направи фризурата.

„Давай! Давай! Не изоставай!“ — блъска ни с все сила нашият вечен отговорник Мончо и се втурва да изправя килнатия лозунг, на който пише „Да живеем и работим по Димитровски“. Ние принадлежим към Четвърти благоевски район, а успоредно на нашата колона върви Първи ленински район, т.е. работнички от някакво печатарско предприятие, чийто лозунг, смешно или не, е „Да живеем и работим по Ленински!“. Часът е един, слънцето напича и блузите на печатарките блестят като сняг. Те изглеждат доста приятни и хубави момичета и нашата мъжка колона извръща глави към тях, наляво, вместо да ги обърне към трибуната, която е надясно. Това кара Киро да побеснее. С червено от гняв и потно от горещината лице той, който гордо крачи пред колоната, се обръща към нас и като продължава да върви заднишком, крещи:

„Не зяпайте момите! Обърни главата надесно! Чуваш ли какво ти казвам!“

И цяла България ликува пред твоя взор,

свободна от ярем и позор…!

— кънти по близкия високоговорител гласът на моя приятел Данчо Матев.

„Надесно! Обърни се надесно, ти казвам! — от устата на Киро хвърчат слюнки. — Мончо — вика той на отговорника, — подхвани ги тия отзад!“

Мончо отново се втурва назад, за да отдели нашето предприятие от следващото, което е някаква кожарска фабрика. Техният авангард и нашият ариергард, в който се намирам аз, са се слели.

„Назад! — вика Мончо. — Не ни замърсявайте предприятието, кожодери!“ — вика той с ненавист, вместо да каже „кожари“.

„Остави хората, нали е все едно!“ — казвам на Мончо, докато всички се устремяваме напред.

„Не може! — реве Мончо, за да надвика високоговорителите. — Не може те да минават под нашите проценти!“

Мончо иска да каже, че ние сме си изпълнили плана, а те не са, и те не бива да получат поздравленията, които се полагат нам. И докато той води война да раздели нас от кожарите, всред нашата колона става нещо. Точно в средата изведнъж се образува дупка и целият строй отива на кино.

Както слънцето свети,

както върховете блестят,

така и ти, партийо…!

Този път гласът е на Мирослав Миндов.

„Абе вие на манифестация ли се намирате или на пазар!“ — чувам гласа на Киро, който се е намерил в средата на бъркотията.

„Киро бе, патъкът бе, Киро! Нов беше!“ — говори му бай Дикран и разблъсква всички назад. Ние вървим напред към трибуните, а бай Дикран върви назад и си проправя коридор. Киро търчи след него и пищи:

„Остави го, ти казвам, бе! Бос ще минеш! За резил станахме, бе!“

Оказва се, че горкият бай Дикран си е загубил едната обувка. Той взел назаем по-нови обувки от брат си и сега беше загубил братовата си обувка.

„Ако беше моя, нямаше да я търся! Ами е на брат ми бе, Киро!“ — контраатакува той и успява да се отдалечи. Защото ние вече се изравняваме с трибуната и Киро не може повече да рискува. И докато бай Дикран изчезва назад в човешките вълни по дирите на потъналата братова обувка, Киро пак извисява глас:

„Агитката!“

Това са дузина момичета и момчета отпред, които цял месец са репетирали разни лозунги.

„Вечна слава, трудови народе!“ — се лее от високоговорителя женски глас, който не мога да идентифицирам.

„Вечна слава!“ — крещи Киро.

„Вечна слава! Веч-на сла-ва! Веч-на сла-ва! Веч-на (сла-ва! Ура-а-а-а!“ — викат пискливо тия от агитката и вдигнат ръце, в които има отдавна удушени цветя. Размахват ги.

Сега сме точно срещу трибуната, където в монументални пози са застанали дузина дебели хора. Някои от тях, вероятно уморени от дългата манифестация, са се подпрели на парапета, други са скръстили ръце, а един дори се чеше по главата.

„С Бе-Ка-Пе на-пред! С Бе-Ка-Пе на-пред!“ — скандира нашата агитка.

А отзад чувам силния грохот на кожарите, които реват невероятен лозунг:

„По-ве-че ко-жи за пар-ти-я-та!“

Хубавите печатарки също имат агитка, но тя не е гласовита и буквално нищо не се разбира в цялата тази гласова канонада. Отчаяни, те поемат следващия лозунг на Киро:

„При-вет, лю-би-ми ръ-ко-во-ди-те-ли!“

Цялото ни преминаване пред трибуните трае не повече от половин минута, но сигурно това е минутата на най-голямото изпитание за моите уши. Това е някакво всемирно състезание по надвикване — групово и индивидуално, плюс военната музика отсреща, която безспирно свири „Да живей, живей труда!“, плюс залповете, които изстрелват високоговорителите, където патетиката продължава да се лее с ново производство:

Една страна, един народ,

тебе славят, партийо чудесна…!

Мисля си дали бай Дикран си е намерил обувката и се опитвам да отгатна дали е лявата или дясната. Представям си сцената, която ще разиграе брат му, голяма пинтия… И сега внезапно ми идва на ум, че цялата тая история с обувките е умишлена, че нашият дърводелец сигурно се е хванал на бас, че ще си загуби обувката пред трибуната, и се засмивам:

„Ха така! — вика Киро, който неусетно се е озовал до мене. — Усмихнете се като другаря Марков! Какво се влачите като на погребение! Засмейте се! И надесно!“

Поглеждам надясно. Между мене и трибуната се изпречва бухналата фризура на Вера. Когато тя отминава, виждам апапите от вътрешните войски, образували плътен кордон между ония на трибуната и ликуващия народ. Вглеждам се в лицата на войничетата. Те са замръзнали в някакви гюромихайловски пози, като че всеки се е съсредоточил в някаква точка пред себе си, оглушал е и е онемял. Минава ми през ума, че вероятно така им е било наредено, да стоят в позата на неодушевени предмети.

„Да живее народната армия!“ — викат печатарките, но войничетата от вътрешните войски не трепват.

Вместо тях отгоре, откъм трибуната, една ръка уморено се раздвижва.

„Ура-а-а!“ — викат кожарите, които не са си изпълнили плана, и печатарките, които са го преизпълнили.

И така отминаваме. Ние завиваме надясно край военното министерство, а печатарките триумфално отминават с белите си блузки по булевард „Руски“ към хотел „България“. Някои от нашите младежи гледат с въздишка след тях и явно биха сменили колоната, ако не е застрашителният глас на Киро:

„Не се отклонявай! Манифестацията не е свършила!“

„Киро — обръща се към него Наско, — кажи на някой друг да вземе лозунга, че ръцете ни отмаляха!“

„Ами някой друг да вземе Георги Димитров!“ — пискат тия изпод големия портрет на вожда и учителя.

„Ами какво да кажем ние!“ — обаждат се двама от общите работници, които мъкнат гигантски портрет на Ленин.

„Още малко, другари!“ — казва насърчително Киро, защото знае, че никой няма да се нагърби да мъкне тези тежести.

Пред Народния театър за миг спираме, защото улиците пред нас са задръстени. Киро не крие възторга си.

„Видехте ли! — казва той. — Другарят… махна специално за нас! Като прочетоха на плаката сто и десет процента! Специално на нас!“

„Може да са махнали и на печатарките! — казва някой. — С тия бели блузи и така младички…!“

„Какво искаш да кажеш? — срязва го Киро. — Другарите не са пезевенци! На тебе като акълът ти е в белите блузки, хората гледат на тия работи отвисоко!“

„Да!“ — съгласява се с него Мончо, за който работниците говореха, че имал документ за тъпост.

До мене Марин и Христо водят разговор с прекалена сериозност:

„Аз — казва Христо — мисля, че другарят Иван Михайлов е малко поостарял. Така ми се видя… и така понапълнял!“

„Не — отвръща Марин, — точно същият си е, какъвто беше миналата година и по-миналата година!“

„Но тая година нещо не беше в кеф… Друг път се поусмихне, а сега стои и гледа в небето!“

„И другарят Енчо Стайков не беше в настроение!“ — добавя многозначително Марин.

„То трябва да е много тежко да стоиш няколко часа на трибуната — намесва се в разговора Георги. — Аз не бих могъл да издържа! Злато да ми дават!“

„Ами сигурно трябва от време на време да си почиват… Сигурно трябва да има столове отзад… па може и кафенце…!“

„Нема! — категорично казва Киро, който е чул разговора. — Нема ни кафенца, ни столове! Това са нашите ръководители! Те стоят и ще стоят там докрай! Тия работи не стават с кафенца и столове!“

Той възмутено отминава. Едва сега отнякъде се появява олющената фигура на бай Дикран, който обаче не може да си пробие път към нас. Всички гледат към него и викат: „Обувката! Намери ли я?“

Бай Дикран внезапно се навежда и после вдига ръце във въздуха и ни показва и двете си обувки.

„Ура-а-а!“ — викат тия от агитката, но този път весело и искрено.

Колоната се изтегля по посока на пощата, където Мончо и Киро ни казват, че можем да си вървим. Ние се разпиляваме всред човешкото стълпотворение. Но манифестацията продължава и високоговорителите продължават да ни преследват настойчиво от всяко второ дърво. Мирослав, Данчо, Спас и дузина други продължават неизтощимо своя свръхпатос от същите клишета, които бяхме слушали предишните години и щяхме да слушаме през следващите-години. Манифестацията, както винаги, щеше да завърши с физкултурен парад и след него щяха да се понесат неизбежните танцови ансамбли, изпълняващи народни хора.

После високоговорителите щяха да замлъкнат, за да настъпи най-желаната тишина на света.

Княжевският трамвай работи от площад „Македония“, който прекръстиха на „Благоев“. Но не е възможно да се вземе трамвай, защото огромни тълпи са изпълнили пространството около спирката. Там някъде виждам моя съученик и приятел Сашо. Той е много странно момче, винаги затворен в себе си и унесен в книгите. Тръгваме заедно пешком до Руски паметник, а оттам по дългата алея между тополите. Може би ще успеем да вземем трамвая от Красно село. Около нас продължава да тече човешката река. Сашо ми изглежда много нервен, очите му блестят.

„На следващата манифестация — казва той — ще се запаля! Там на площада, точно пред трибуната, ще драсна клечката кибрит и ще се подпаля!“

„Глупости! — отвръщам аз. — Защо взимаш нещата насериозно! Кой нормален човек ги взима насериозно!“

„Но те ме унижават! — изпищява той. — Те ме унижават и ме предизвикват!“

И сега следва цяла тирада, която Сашо бълва като луд:

„Да те накарат да се строиш в редица, да заемеш място в стадото, след това да преминеш покрай високата трибуна, да се обърнеш към нея, да си свалиш шапката (нас ни накараха да свалим шапки), да се усмихнеш с най-угодническата усмивка и да ревеш някакви глупости! На кого? На хора, които не ме превишават с абсолютно нищо освен с властта, която имат!“

„Това не е малко!“ — казвам аз.

„И трябва да им се поклониш, както не си се покланял на майка си и баща си! А къде е моето достойнство! Аз мисля, че съм равноправно и равностойно същество, а не някаква маймуна! Ето там побеснях, моментът на унижението! Защото те ми отричат човешката същност, отричат личността ми, характера ми, всичко, което съм! Всяка година, по два пъти на година!“ — крещи той.

„Е, не можеш ли да свикнеш?“ — забелязвам аз без никакво съчувствие.

„Не! — казва той. — И никога няма да свикна!“

„Тогава запали се! — казвам. — Аз ще ти дам кибрита идния път!“

Той няма да се запали и никой от тия, които познавам, няма да се запали. Все пак много по-лесно е да се унижиш, отколкото да изгориш.

Това е на Първи май. Само след 4 месеца, на 9-и септември, щеше да стане същата манифестация, по същия начин, със същите хора, същата музика, същите жестове, същите лозунги, все същото. Подготовката за чествуването на Девети септември щеше да започне след седмица или две, без дори да има отдих. Навсякъде първомайските съревнования, подеми, инициативи, почини, акции, мероприятия щяха да се заменят с деветосептемврийски и така щеше да върви. Чествуване след чествуване, парад след парад. 25-годишнина, 30-годишнина от Девети септември, 50-годишнина, 60-годишнина на съветската държава, Ленин, Маркс, Георги Димитров, всички кръгли годишнини, 13 века българска държава, век от освобождението… — всичко това бяха поводи за заливане на българската атмосфера с какофонията на един и същ вид патос, чиято единствена главна задача, изглежда, е да не позволи на хората да помислят за себе си, да не могат да се намерят в спокоен и тих свят, където човек може да се почувствува човек и да се съсредоточи върху своята действителна съдба.

Болезнените теми на живота, неприятните въпроси за справедливост, свобода, независимост, достойнство, делничните болки и протести, хилядите „малки правди“ плюс спокойствието и хармонията вътре във всеки човек — биват удавени и отвлечени от мътните вълни на безкрайните паради.

Етикети: * *