Безсилни сме. Не можем да правим стратегии!

преди 3 месеца

Стратегията е визия за един бъдещ наш свят, за който знаем какви стъпки и кога да направим за да го достигнем.

Когато водачът на Реформаторското движение на опозиционната в Северна Македония партия ВМРО ДПМНЕ Петър Богоевски изрази възмущението си от неадекватната политика на България спрямо Македония (Македония се променя, България живее в историята), Огнян Минчев написа следния коментар на своята Facebook страница:

Петър Богойески

Откровено казано, очаквах нещо подобно да се появи. Време беше. Противно на навика ми и на професията ми, този път няма да коментирам директно текста. Предизвикателства като „македонския въпрос“ за България изискват осъзнаване и много по-широк поглед върху нещата, отколкото е в състояние днес да произведе българската политическа класа. Изисква се стратегия, развита на базата на едно по-дълбоко осъзнаване. Но ние от много време насам не знаем, не можем и не правим стратегии. Половин век стратегиите ни ги правиха в имперската метрополия – ние изпълнявахме. От 30 години живеем и се самоуправляваме ден за ден. Всеки, който не го мързи, може да получи от нас това, което му трябва.

„Македонският въпрос“ е много труден – не само поради историческо наследство и реална геополитика. Той е много труден, защото изисква пренаписване не на нечия чужда, а на собствената ни, българската идентичност. Ние отказваме да направим това. Разделени сме на две по отношение на близката ни история и всяка половина държи изцяло на своята версия. Историята може да се осмисли само нацяло – не на части. Както и настоящето. Стратегията е визия за един бъдещ наш свят, за който знаем какви стъпки и кога да направим, за да го достигнем. Лакърдиите, с които обясняваме собствената си невинност и отказваме да поемем отговорност за собствената си съдба, са фалшиви и това е видимо за всички. Каква Македония, какви Балкани, каки позиции на държавата ни…? Кой ще си повери съдбата в ръце, които не знаят какво държат, и на очи, които не знаят какво виждат… Има една индийска притча за шестимата слепци, които опипвали един слон. Всеки от тях дефинирал слона в зависимост от това, което напипва. Един го определил като хобот, друг – като стълб (държал крака му), трети – като мек търбух… Никой не виждал целия слон. Нашите българо-македонски отношения много напомнят тази притча. Не защитавам позицията на Богойески и си давам сметка, че в Македония слепците не са по-малко. Нещо повече – слепците там се страхуват, че ако не дай боже „прогледнат“ – това може да бъде фатално за самото съществуване на тяхната държава и обществена цялост. Снишаването, бавенето, „шикалкавенето“ са естествени прийоми на една политическа класа, управляваща малка страна, ставала многократно жертва на агресия и безскрупулно подчинение.

Едно е вярно и го подкрепям напълно – от България, от официална София, от българската публичност и политическа класа зависи в най-голяма степен самото трансформиране на т. нар. македонски въпрос в проблем, който има прагматично и разписано във времето решение. Политическо, стратегическо решение, което изисква и натиск, и отстъпление във второстепенното, за да се удържи главното, готовност за промяна на собствените възгледи и представи, за да се постигне успех в основните, ключовите предпоставки за вдигане на стената – физическа и виртуална – между София и Скопие. И най-вече изисква стратегия – контрол върху времето, разписано за действие. Към ден днешен съм песимист – бих се радвал на възможността да променя позицията си ако не в оптимизъм, то поне към реализъм. Позитивен реализъм.

Етикети: * * *