ЦАРИГРАДСКА БЪЛГАРИЯ И САНСТЕФАНСКИЯТ БЛЪФ

преди 3 месеца

През 1876 г. Русия получава мандат да освободи земите, където българите формират ясно мнозинство. Вместо това, тя налага блъфа от Сан-Стефано

Разгледайте двете исторически карти, по които се определят границите на България (на двете автономни български княжества) – по проекта на Цариградската посланическа конференция от всички Велики сили (Англия, Русия, Франция, Германия, Австрия-Унгария, Италия) и известната карта на Санстефанска България, призната само от Русия.

По проекта в Цариград от края на 1876 г. Източната българска автономна област с център Търново включва санджаците Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без казите Султанери и Ахъчелеби в Родопите) и казите Кърклисийска (Лозенградска), Мустафапашовска (Свиленградска) и Казълагачка (Елховска) от Одринския санджак.

В Западната област с център София влизат санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски, част от Серски и казите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска в Македония.

Това са признати български територии от ВСИЧКИ  Велики сили.

Затова е било толкова важно онова, за което пледират малцина българи като Методий Кусев, като отказват Санстефанска България, в която не влизат признати български земи (Северна Добруджа и Моравско с Ниш), но са включени територии, които не просто не са преобладаващо български, а в тях българите са незначително малцинство – по Егейското крайбрежие (Кавала), в град Сяр и южната част на Серския санджак, както и днешна Източна Албания, населена с албанци.

За Санстефанска България и досега се говори и пише с преклонение и дори суеверие. Но малцина разбират, че това е един не само несъществен, но и неосъществим идеал, и то не само по онова време. Нещо повече –този идеал е предизвикал нечуван омраза у нашите непосредствени съседи, които се мобилизират и искат в Берлин осакатяване на България много повече от Великите сили. Ето карта на сръбските и гръцките претенции: 

Разгледайте и етнографската карта на българските земи към 1912 г. (Етнографската карта на българскитѣ професори от 1915 г.)

Етнографската карта очертава районите, в които българите са мнозинство. Това е израз на етническите граници към 1912 г., които очертават българското землище. Тези етнически граници съвпадат над 80%  със султанския ферман за създаване на Българската екзархия от 1870 г. и присъединените по-късно към нея епархии и с границите на България, очертани на Цариградската посланическа конференция от 1876-1877 г.

Проектът за създаване на две автономни български княжества на Цариградската посланическа конференция от всички Велики сили (Англия, Русия, Франция, Германия, Австрия-Унгария, Италия) е исторически пропусната възможност за осъществяване на българския национален идеал още през 1877 г., при това без водене на военни действия. По-същество това става най-вече поради нежеланието на Русия България да се раздели на две зони по оста Изток-Запад. Защото това предложение на английския посланик поставя Източна България, която е на пътя на руската експанзия към Проливите (най-вече поради етническо-конфесионални причини – гръцко население по черноморското крайбрежие и Пловдивско под властта на Патриаршията и многобройно турско малцинство в Североизточна и Югоизточна България)  под много по-силно турско и гръцко влияние. За сметка на това Русия се опасява, че Западна България, която е в по-голяма степен компактно българска и екзархистка, би останала под влиянието на Западните сили (най-вече на Австрия-Унгария), а не на Русия (по геополитически причини).  

Тогава е видно, че всички Велики сили, макар и по различни причини, не могат да приемат създаването на единна България, защото това противоречи на техните интереси.

Необяснимо за мене е друго – защо българите и до днес предпочитат Санстефанска, а не Цариградска България, която е призната от всички Велики сили. 

Проектът за създаването на двете автономни български области с центрове София и Търново произтича не толкова от етноконфесионални причини, а от опасенията на  Великите сили (най-вече Русия и Австрия-Унгария) от създаването на единна българска автономна област, което не влиза в техните интереси. Делението Изток – Запад ( а не Север – Юг) произтича от прикрито желание за господство/влияние, от една страна, на Русия в Източната, най-близо до Проливите автономна област, и от друга, на Австро-Унгария (и другите Западни сили) с цел противодействие на руското влияние и натиск върху Проливите.

Доказателство за тази хипотеза са решенията на Берлинския конгрес – България пак е разделена, но този път по оста Север-Юг, като Южна Източна Румелия е под (макар и проблематично) по-силно западно влияние, респ. зависимост от Османската империя, докато Княжество България остава в руската зона на влияние, а Западна Румелия (Македония) остава изцяло по Османски контрол. Но както това, така и първото разделение съдържа възможността за обединение на двете български части. Доказателство за това е самото Съединение на 6 септември 1885 г.

Нашата теза е следната: Цариградска България е много по-реалистичен и много по-перспективен национален идеал в сравнение със Санстефанския блъф. Тя въплъщава оптимално възможния национален идеал на българския народ по онова време. При това тази България е призната от всички Велики сили, а не само от Русия. Ако бе реализирана при успешно завършване на Цариградската конференция, това би било истински триумф, истинско тържество за България. Безпочвени са обвиненията, че тази Цариградска България е лишена от излаз на Бяло море. Да, но за сметка на това в България е включена цялата Нишка област, както и цяла Добруджа, които не влизат в Санстефанска България, а са предадени от Русия на Сърбия и Румъния. Въпрос на време е България да присъедини Южна Македония, Беломорието и Тракия, които остават неин естествен хинтерланд. Трябва да признаем обаче, че в тези земи българското население обхващане повече от 40% от населението и е разпръснато сред 30-35% турци и около 20% гърци. Турците преобладават в Саръшабанско и някои райони на Вардарска Македония, както и в Централна Западна Тракия. Гърците преобладават в Халкидики, южно от Солун, по цялото Егейско крайбрежие, в град Сяр и южно от него, на юг от Драма, в Кавалско и в Ксантийско, както и по поречието на Марица и в Южната част на Източна Тракия. Българското население е най-силно представено в района на запад и север от Солун (Воденско, Кукушко, Гевгелийско), на север от Сяр и Драма, в северната част на Западна Тракия. Но то е разделено между патриаршисти (често гръкомани), екзархисти и униати (католици от източния обред). В Родопите повечето българи са мюсюлмани. При положение, че екзархисти и униати са по-малко от половината от българите, е било немислимо тези райони да бъдат дадени веднага на България. Впрочем и в Санстефанска България не влизат районите на Смолян, Кърджалийско на юг от Арда и Западна Тракия до Ксанти по същите причини. 

Създаването на Цариградска България (макар и разделена по оста Изток – Запад е признато от всички сили, но не е в интерес на нашите съседи и особено на Русия. Националното обединение на българския народ е истински геополитически кошмар за Русия. Нейната имперска и завоевателна политика към османското наследство и най-вече преките й амбиции към Цариград и Проливите влизат в пълно противоречие с българския национален идеал. Русия не може да завладее Цариград и Проливите, без да прегази Румъния и България.
Създаването на Цариградска България раздвижва руската дипломация и Русия се заема много бързо да не го допусне.

Средство за това е фактическото проваляне на Цариградската конференция, което пък дава повод Западните сили да предоставят мандатна Русия за обявяване на война на Османската империя. Така войната срещу Османската империя, обявена на 12/24 април 1877 г. от император Александър II, добива морална легитимност и предпоставя постепенно реализиране на руските имперски цели относно Проливите.

Никак не е случайно, че руската армия освобождава само Източна България и не навлиза в Македония. И не само това. По свидетелство на Методий Кусев руските дипломати плашат българските дейци със Сибир, ако продължават да пращат прошенията на жителите на Македония, очакващи освобождение, и против българските искания да има български представители на преговорите за мир в Берлин. Това всъщност впоследствие довежда до разпокъсване на българското етническо землище и по-късното постепенно отделяне на Македония от България.

Окупираните от руските войски територии на изток от София, първоначално под името Балканска област, просто осигурява плацдарм, за бъдеща атака към Проливите. Размяната с Румъния на Южна Бесарабия с „Руска Добруджа“ ясно показва, че целите на Русия се разминават с българския национален идеал.

За съжаление и до днес българите виждат разпокъсването на своите земи на Берлинския конгрес по договора от 13.07.1878 г., но не и тайните по същество антибългарски сделки на Русия в Райхщат, Будапеща, Сан-Стефано и Лондон (споразумението Солсбъри – Шувалов от 30.05.1878  г., подготвило Берлинския конгрес).