Червената наглост не знае граници

Алтернативите на близката обвързаност с големите демокрации, са конфликти, затвореност, изолация, административна слабост, и в крайна сметка подвластност на режимите на Путин и/или Ердоган.

В интервю за „12+3“ на БНР, взето от Петър Волгин, Велислава Дърева оправда атентата в църквата „Света Неделя“. Според нея никой не е искал да убива царя. Той не е закъснял за опелото, защото бил предупреден. Повод за интервюто беше представянето на книгата ѝ
„Атентатът`1925. Денят, в който се отвориха портите Адови” .

Не за първи път Велислава Дърева се опитва да оправдае този най-кървав атентат в българската, а в продължение на 60 години и в световната история. През 2018 г. тя излезе с дълга статия за сайта „Поглед“, озаглавена „Мера според мера“. Неспособна да отрече масовите убийства, извършени от БКП преди и след идването ѝ на власт, известната лява журналистка се впуска в серия от нападки към историческото ВМРО, приемайки, че Ангел Джамбазки е негов легитимен приемник. Повод за атаката ѝ беше интервю на Ангел Джамбазки пред БЛИЦ, в което той изригна:

„БСП са отговорни, че има македонска нация, всички до един са за разстрел!“

Евродепутатът обвини партията столетница, че днес блокира нормализацията на отношенията между България и Македония и обслужва „сръбски и други чужди интереси“. Но някак не му се искаше да посочи, че политиката най-вече на Русия е напълно несъвместима с българския национален интерес. Тогава Дърева отговори със серия от контравъпроси:

„Кой съучаства в преврата на 9 юни 1923 г.? Кой уби министър-председателя Александър Стамболийски? Кой уби Райко Даскалов? Кой уби Петко Д. Петков? Кой уби Димо Хаджидимов? Кой уби Тодор Паница?

Бившата депутатка от БСП сама дава отговор – всички те са убити от активисти на ВМРО. След което си позволява поетично да оправдае пъкленото дело на нейната партия:

„Бруталната полицейщина, демонстративните разстрели по улиците на леви политици, неописуемият садизъм на ВМРО – това са мегатонове страховит политически експлозив, зареден от Цанков и неговите убийци. Този експлозив не може да не се взриви. Той затова е струпан. И куполът на „Св. Неделя“ ще хвръкне във въздуха.“

Велислава Дърева е изчерпателна в описанието на безбройните невинни жертви на  репресиите, последвали атентата, сред които са Гео Милев и Йосиф Хербст, и е права, когато казва, че активисти на ВМРО вземат активно участие в тях. Позовава се на свидетелството на френския журналист Анри Барбюс:

„За тази България, която е най-патетичният кръг на Балканския Ад, методичното задушаване на всякакъв стремеж към свобода се превръща пред очите на всеки в потискаща тишина – тишината на гробища… България е земя на ужаса, адът на Европа, мъртвите са навсякъде“.

Същевременно лявата интелектуалка волунтаристично определя кървавата разправа от периода 1923-1925 г. като „фашизъм“. Това е терминът, с който през последните десетилетия се е злоупотребявало най-много. Всяко клане, всяко злосторство, всичко, което някой не хареса, е заклеймявано като „фашизъм“. Реално днешните БСП и ВМРО, приличащи си като две капки вода в отричането на т.нар. Истанбулска конвенция, в използването езика на омразата срещу бежанците, в заклеймяването на „соросоидите“ и т.н., могат да бъдат обвинени в неофашизъм. Но това е друга тема.

В действителност през 20-те години на 20 век в България не се установява никаква фашистка тоталитарна диктатура. В резултат от политиката на далновидния Андрей Ляпчев адът е преодолян и няколко години по-късно България се завръща към демократично управление. През 1931 година дори се извършва смяна на властта в резултат от избори. Но в държава, разположена буквално между владенията на Сталин, Хитлер и Мусолини, без силни връзки с големите демокрации, конституционното управление не продължава дълго. След 1934 година постепенно цялата власт се концентрира в ръцете на монарха, а след неговата мистериозна смърт (убийство?) страната, като влак без машинист, се понася към катастрофа.

България се връща в преизподнята след нашествието на Съветската армия, когато освирепялата партия на Нинова и Дърева търси не само политически, но и социален реванш. Следват години на неописуеми ужаси и десетилетия на тоталитарна диктатура. Страната се превръща в затворен за света съветски сателит. Тя е до такава степен пример за неподражание, че дори в полуотворената към Запада Югославия новите поколения македонци не намират за нужно да обясняват на децата си, че дядовците им са се чувствали българи.

Не можем да отречем, че фактологично Джамбазки и Дърева са прави.

Ръцете на много активисти както на БКП, така и на ВМРО са оцапани до над лактите с невинна кръв.

Парадоксално, но любима „боксова круша“ за техните днешни номинални последователи е БЗНС – организацията, която, макар често да е била подлагана на страховит първо „десен“, а по-късно „ляв“ терор, никога не е отвръщала с тероризъм!

За много от днешните „десни“ БЗНС били „предатели“, близки на комунистите и т.н. За някои „леви“ анализатори БЗНС, при чието управление не е екзекутиран нито един политически противник, не е забранена нито една политическа партия, били „фашизоиди“. Чуват се обвинения, че БЗНС е създала т.нар. Оранжева гвардия, за да тероризира българската буржоазия, от хора, които не си дават сметка, че в хаоса след крушението в Първата световна война именно земеделското управление спасява българската буржоазия от нерадостната съдба, която я сполетява след 1944 година!

Крайно време е да излезем от клишетата и да се взрем в детайлите. Ако искаме ужасите от периода 1923-1925 г. и тези на комунистическия режим никога повече да не се повтарят, трябва да видим голямата картина. Трябва да направим сериозен анализ:

1. Защо либералната демокрация, приета с ентусиазъм през 1879 година (и отново през 1990 г.), дегенерира през 20-те и 30-те години на 20 век, за да завърши с деветосептемврийската катастрофа, и защо днес отново като че ли изпада в криза?
2. Защо не можахме да консолидираме в оптимална степен победата в Балканската война и придобивките според Лондонския договор за мир от 1913 г.?
3. Защо се стигна до формирането на македонска нация и може ли тя да се превърне във верен съюзник на българската? Не е ли утвърждаването на независима Северна Македония огромен успех за българската дипломация и как можем да го консолидираме?
4. Защо изгубихме излаза си на Бяло море и можем ли да ревизираме тази тежка катастрофа в сътрудничество, а не в конфронтация с южните ни съседи?
5. Защо през 1944 година станахме толкова лесна жертва на СССР и как за в бъдеще можем да избегнем подобна участ?

Това са важните исторически теми, над които България трябва да се замисли.

Алтернативите на близката обвързаност с големите демокрации, на сътрудничеството със съседите, на свободата, демокрацията, върховенството на закона и изграждането на модерна капиталистическа икономика са конфликти, затвореност, изолация, административна слабост, държавен и частен произвол и в крайна сметка – подвластност на режимите на Путин и/или Ердоган или на техните наследници.