Червеният вампир все още е сред нас

преди 7 месеца

35 години от смъртта на Юрий Андропов

И днес доктрината „Андропов” пръска отровните си семена

Павел Матвеев

От насилствената узурпация на властта от болшевишката криминална групировка до формирането на правителство, излъчено от тайната полиция, минава само месец и половина. Създадената на 7 (20 по нов стил) декември 1917 г. „Общоруска извънредна комисия за борба с контрареволюцията, саботажа и длъжностните престъпления“ скоро получава краткото име ВЧК (ЧК). Симпатизантите на болшевизма наричат ЧК „принудителна необходимост през периода на борбата на съветската власт срещу вътрешната контрареволюция и външната интервенция”. За жертвите и противниците на Съветите ЧК е „кървав зандан”, „нови опричници” или просто „касапи”.

Болшевишките главатари търсят за репресивната машина поетично-романтични имена: „революционен меч на възмездието” и „рицари на революцията“ за усърдните й слуги. На основателя на ЧК Феликс Дзержински приписват ”легендарните” слова: „Чекистът трябва да има хладен ум, чисти ръце и горещо сърце”.

Всъщност предшествениците на КГБ притежават мръсни ръце, студени сърца и горещи глави. Сигурно затова от Гражданската война до смъртта на комунистическия диктатор Йосиф Сталин се покриват с най-мрачната слава в руската/съветската история. Само един пример: за 17-те месеца на Големия терор от август 1937 до декември 1938 г. в СССР са избити повече от 750 000 (седемстотин и петдесет хиляди) души. Единствената вина на огромното мнозинство от тях (близо 98%) е, че са имали нещастието да се родят в неподходящо време и на неподходящо място. В оставащите 2% влизат болшевики и служители на тайната полиция, чиято гибел е обяснена с пословицата „Щом секат гората, ще хвърчат трески”. Или „Покрай сухото гори и суровото”.

Жителите на съветската империя изпитват животински страх от тайната болшевишка полиция и понеже нямат възможност да се изправят срещу нея с оръжие в ръце, изразяват омразата си с обидни прозвища, вицове и нескривано презрение срещу „рицарите” от ЧК. Наричат ги „слушалки”, „копои”, „плъхове”, „ушенца” и как ли не. През последните години в неосъветска Русия служителите на ФСБ (Федералната служба за сигурност) са закичени с прякора „федерасти”.

* * *

Докато съществува СССР, тайната полиция постоянно се стреми да обсеби цялата държавна власт. Формално главатарите на ВЧК–ГПУ–ОГПУ–НКВД–НКГБ–МГБ–КГБ са пряко подчинени на управляващата Болшевишка (преименувана на Комунистическа през 1952 г.) партия, но постоянно манипулират партийната върхушка и лобират за собствени интереси. Чекистите забъркват свръхдози дезинформация за несъществуващи заплахи срещу тоталитарния режим, за „попълзновения на контрареволюцията”, за чуждестранни шпионско-диверсионни центрове, нелегално антисъветско движение и т.н.

Целта на подобна дейност е очевидна – повишаване на собственото благосъстояние, получаване на нови и разширени пълномощия, увеличаване на щатовете и повече доверие от партията-ръководителка. В Кремъл на драго сърце приемат докладите и препоръките, идващи от Лубянския площад. Съветските ръководители предпочитат да се презастраховат, вместо да последват съдбата на колегите си от нацисткия режим, изправени през международния съд в Нюрнберг.

Първият опит на тайната полиция да вземе властта датира от 1953 г., веднага след смъртта на Сталин. Всесилният Лаврентий Берия дотолкова се главозамайва, че започва да се държи крайно арогантно и самонадеянно. Но през юни 1953 г. разтрепераните за кожата си Хрушчов, Маленков и Булганин използват разработените от НКВД механизми, като обявяват Берия за английски шпионин и го ликвидират след скалъпен и претупан процес.

След това чекистите са поставени под най-строг кремълски контрол. За шефове на сигурността са назначавани не продукти от системата на КГБ, а кадри отвън като комсомолските кариеристи Александър Шелепин и Владимир Семичастний. За кадровите чекисти подобно отношение е твърде унизително, ала те са принудени да търпят. И да чакат своя час.

* * *

Вторият опит на тайната полиция да вземе властта е далеч по-успешен. През есента на 1982 г. Юрий Андропов става първият и единствен в историята на съветската империя човек, успял да скочи от кабинета на Лубянския площад в креслото на висшия държавен пост.

Биографията на Андропов е достатъчно известна. Но има „скелети”, които остават неразгадани. За баща му знаем само, че е бил железничар. Майката на бъдещия генерален секретар на ЦК на КПСС се казва Евгения Флекенщейн, което е достатъчно красноречиво. Според еврейските закони и традиции синът й също е евреин, макар нечистокръвен. Тази „дребна” подробност би могла да постави солидна бариера пред израстването на бъдещия съветски партиен кариерист. Но той изиграва силен коз, като се превръща в яростен антисемит. Жени се за рускиня, поддържа служебни и лични контакти само с руснаци от партийния елит и от тайните служби, постоянно демонстрира пред началството, че по „еврейския въпрос” е по-правоверен от Йозеф Гьобелс и Хайнрих Химлер. Така синът на др. Евгения Флекенщейн се доказва като по-руснак от най-чистите руснаци.

Над главата му надвисва още една черна сянка – синът от първия му брак Владимир става криминален престъпник и хроничен алкохолик. Андропов прескача и това препятствие, като не поддържа никакви контакти с бившата си жена и даже не отива на погребението на сина си, който умира през 1975 г. на 34-годишна възраст.

1956 г., Будапеща. Обесен надолу с главата офицер от тайните служби на комунистическия режим Снимка Уикипедия

Втората му жена Татяна Лебедева полудява (в буквалния смисъл на думата). Когато през 1956 г. Юрий Андропов е назначен за съветски посланик в Унгария, с него в Будапеща пристига и съпругата. Но през октомври започва унгарската антикомунистическа революция. Една сутрин Татяна Андропова разгръща още топлите вестници и вижда снимки на унгарски ченгета, обесени надолу с главата и комунистически активисти с разпрани кореми, в които въстаниците са напъхали партийните им членски книжки. Съпругата на съветския посланик изпада в реактивна психоза, от която не излиза до края на живота си. Следващите 35 години е на лечение и под наблюдение в психиатрия.

Юрий Андропов приема психическото заболяване на жена си като атентат от световния империализъм. Изплашен, обиден и озлобен, зачаква деня на отмъщението, който настъпва през 1967 г., когато Андропов става шеф на КГБ. Щом сяда здраво на креслото си, той пристъпва към изпълнението на най-важната идея в живота си – създаване на психиатричен ГУЛаг. Замисълът му е кристално ясен, чудовищно-циничен и напълно античовешки – съветските дисиденти, въстанали срещу антихуманния строй, са обявени за психично болни и насилствено са хвърляни в затвори, наричани психиатрични клиники със специален режим. Под „грижите” на лекари-чекисти десетки и стотици нормални човешки същества, позволили си лукса да се усъмнят в мъдростта на курса към „развит социализъм” и „безкласово комунистическо общество”, са довеждани до истинска лудост и до самоубийство.

1956 г., Будапеща. Съветски офицер, убит от унгарските въстаници

Никога и никъде преди Андропов не е прилагана подобна терапия. Нито в Третия нацистки райх, нито в кипящите от налудничави фантазии антиутопии на Джордж Оруел. Но Андропов остава непреклонен. Смята, че правото и силата са на негова страна. Кой би могъл да го спре?

* * *

Петнадесетте месеца на Юрий Андропов от ноември 1982 до февруари 1984 г. влязоха в историята на СССР с неофициалното название „андроповщина“, което е пряка алюзия с друг мрачен период – „ежовщината“ – зловещите 1937 и 1938 г. на големия сталински терор.

Андроповщината остави в летописа си такива отвратителни събития като:  

– усилване на антизападната пропагандна истерия;

– рязката ескалация на войната в Афганистан;

– акт на международен тероризъм, когато на 1 септември 1983 г. бе свален южнокорейски пътнически самолет „Боинг“ и загинаха 269 пътници;

– разгрома на дисидентското движение;

– почти пълното прекратяване на еврейската емиграция от СССР;

– хайките в делнични дни, когато милиционери и доброволци нахлуваха в кина, кафенета, ресторанти, бани и бръснарници, проверяваха документите и питаха стъписаните граждани защо в работно време не са на работа или на училище;

– масовото производство на евтина водки с миризма на гума, която бе наречена от широките народни маси „андроповка“;

– легендата за произнесени от Андропов думи след посещение в машиностроителния завод „Серго Орджоникидзе”, че „не познаваме народа, който се мъчим да управляваме“.

* * *

Генералният секретар на ЦК на КПСС и председател на Президиума на Върховния съвет на СССР Юрий Андропов умира на 9 февруари 1984 г. на 69-годишна възраст в Централната клиническа болница в Кунцево. Петмесечното лечение при най-добрите специалисти не дава резултат. Бъбреците, черният и белите дробове спират да функционират. Съветският лидер гние приживе.

На 10 февруари 1984 г. мнозина граждани на съветската империя посрещат мрачните акорди от траурната соната на Фредерик Шопен като райска музика, избликнала в ада.

  „Каспаров.ру“

Етикети: * * * *