Да доживееш до разстрела

преди 2 седмици

Злобният, лъжлив, нечовешки сталински режим просто не е знаел друг начин да се бори за оцеляването си.

По време на Втората световна съветските трибунали осъждат 2 530 663 военнослужещи.

От тях са разстреляни 157 593 души – 15 дивизии!

През 1949 г. Главното военно научно управление на Генералния щаб на Съветската армия подготвя секретен „Стратегически очерк за Великата Отечествена война“. От името на Генералния щаб са изпратени писма до всички генерали и старши офицери, заемащи командни длъжности в крайграничните окръзи в началото на войната, с молба да изпратят спомени за бойните действия през лятото на 1941 г.

При масовото отстъпление повечето документи на дивизии, армии и военни окръзи са изгубени или унищожени. Затова авторите на анализа призовават кореспондентите си да се „осланят на собствената си памет”, когато разказват за първите сражения срещу Вермахта. Тогава все още никой не смее да пише и да говори истината. Огромното мнозинство от оцелелите командири и военачалници изпращат формални преразкази на официални публикации и съобщения на Совинформбюро. 

След смъртта на Сталин военните историци продължават настойчиво да търсят достоверни данни за първите дни и седмици на войната и към края на 50-те години събират солиден обем от честни изповеди на хора, гледали смъртта в очите и водили най-тежките боеве срещу превъзхождащия противник.

Но спомените така и не са издадени, а година след събирането им са засекретени и потъват в архивите. Едва наскоро бяха разсекретени. Ето какво пише генерал-майор П. Афанасиев, тогава заместник-началник на инженерните войски в Прибалтийския специален военен окръг:

„…Щом се стъмни и спряха авиационните атаки, част от 34-та армия и УНС РУЯ избягаха. Артилерията, теглена от коне, заряза грамадно количество от оръдията си, защото конете бяха избити или осакатени…

Поради което след пристигането на МЕХЛИС пред строя на личния състав и щаба на армията бе разстрелян началникът на артилерията генерал-майор ГОНЧАРЕНКО.

Да изпълни разстрела бе заповядано на началника на инженерното управление на армията полковник ДУГАРЬОВ, който в отсъствието на началник-щаба строи личния състав. Той бе и секретар на щабната партийна организация. На въпроса на МЕХЛИС „Кой ще го разстреля?“ комисарят на щаба посочи него. Извън службата ДУГАРЬОВ и ГОНЧАРЕНКО бяха приятели. След разстрела ДУГАРЬОВ изпадна в депресия и се пропи…“

Било е през юли 1941 година.

Не знам какво значи „УНС РУЯ“, но за Мехлис съм чувал и чел немалко. В началото на войната е главен политически пропагандист на Въоръжените сили. Храбър, изключително невеж по професионалните военни въпроси и патологично жесток. Където се е появявал, хората са били хвърляни в безсмислени и неподготвени атаки, завършващи с неминуема катастрофа, след която са започвали безкрайни следствия, търсене на виновни и безумни разстрели. Най-сетне Върховното командване прекратява посещенията на Мехлис на първа бойна линия, но броят на жертвите му остава неизяснен.

И само неговите ли?

Ето кратък списък на офицери от висшия команден състав, репресирани през 1941 г. Данните са взети от сборника с разсекретени документи „Скритата истина за войната“ (1992 г.): генерал-лейтенант от авиацията Арженухин, Ф. К. ; ​генерал-майор от авиацията Володин, П. С. ; ​генерал-майор Голцев, Н. Д. ; генерал-майор Гончаров, В. С. ; ​генерал-майор Григориев, А. Т…. Общо 30 души. По-късно са реабилитирани.

Общият брой на офицери от старшия и от средния команден състав, загинали в резултат от необосновани репресии през 1941 г., остава неизвестен, смятат историците-съставители на сборника П. Книшевски, О. Василиева, В. Висоцки и С. Соломатин.

Ето какво пише през 2017 г. в книгата си „Войната върху везните на Темида“ Вячеслав Звягинцев, бивш началник на Аналитичния  отдел в Арбитражния съд на Руската федерация:

„Документацията за дейността на военната Темида по време на войната изобилства с бели петна. Ако с репресиите през предвоенните години някак си се „пооправихме”, за военния период очите ни остават завързани. Не на Темида – нашите!

Официалната съдебна статистика изобщо не отразява реалностите от онова време. Публикуваните през последните години справки и списъци (дори само за репресираните от висшия команден състав) съвсем не са изчерпателни.

Само през първата година от войната (от 22 юни 1941 до 21 юни 1942 г.) са арестувани 107 висши офицери – 1 маршал, 72 генерали и 6 адмирали. Другите са ​командири на дивизии и старши политически офицери. От арестуваните 45 души са осъдени на смърт чрез разстрел, сред които 34 генерали. Десет висши офицери умират във военните затвори.

Списъкът далеч не е пълен. В него не са отразени генералите, арестувани преди войната, но осъдени след началото на бойните действия. Липсват данни и за генералите, чиято дата на арестуване не е известна. В този списък попадат генерал-майорите  К. Я. Архипчиков, Я. П. Лиепинш, А. Н. Крустиниш, генерал-майорите от артилерията В. И.  Жилис, Г .Ф. Бреде и други, арестувани през лятото на 1941 г., а също и генералите, осъдени задочно от Военната колегия на Върховния съд на СССР.

По данни на изследователя А. Печенкин през Втората световна война загиват или умират по различни причини 458 генерали и адмирали. На репресии са подложени повече от 90 генерали и адмирали, от които загиват 54 – 48 са разстреляни, а шестима умират зад стените на затворите. Което представлява 12% от общите загуби сред съветския генералитет по време на войната …“

Забележете – става дума за генерали! Какво да говорим за редовия офицер, сержант или войник?!

Извадка от донесение на началника на Управлението за политическа пропаганда на Югозападния фронт бригаден комисар Михайлов от 3 юли 1941 г.:

„…През периода от  29 юни до 1 юли в частите на  6-ти стрелкови корпус са арестувани като дезертьори и са върнати обратно на фронта близо 5000 души. Офицери от 3-ти специален отдел са разстреляли близо 100 дезертьори. Отделно командирите на части са разстреляли 101 дезертьори..

В 99-та сд (стрелкова дивизия) от мобилизираните от западните области на Украинската ССР 80 души са отказали да стрелят срещу противника. По заповед на командирите всички са разстреляни пред строя.

Командирът на рота от 895-ти стрелкови полк от 139-та сд … (фамилията е задраскана от цензурата) по време на бойни действия самоволно снема една от ротите от първа бойна линия и се опитва да отстъпи. Командирът на дивизията генерал-майор Смехотворов незабавно го разстрелва…“

В докладна записка от специалния отдел на НКВД към Ленинградския фронт, адресирана до представителя на Върховното командване Ворошилов, се посочва, че само от май до декември 1942 г. за шпионаж, вредителство, изменнически намерения, пораженческа агитация, дезертьорство и самонараняване са арестувани близо 4000 войници и офицери, от които 1538 души са били осъдени на смърт.

Още един наскоро разсекретен документ – заповед до войските на Югозападния фронт от 12 декември 1941 г.:

„Военният прокурор на ЮЗФ ми докладва данни, от които се вижда, че на места се допускат превишаване на власт, самоволни разстрели и нанасяне на побой от отделни командири. Често подобни действия са извършвани в пияно състояние, пред значителна част от личния състав и местно население. (Посочени са редица примери).

Тези и други подобни възмутителни факти са допуснати след издаването на Заповед на народния комисар по отбраната др. СТАЛИН, Й. В. № 0391 от 4 октомври 1941 г. „Някои факти за подмяна на възпитателната работа с репресии“. Те  свидетелстват за най-грубо игнориране от някои командири на части на изключително важната заповед… Командващ войските на Югозападния фронт С. Тимошенко; член на Военния съвет Н. С. Хрушчов“.

Чак през 1995 г. в сп.„Государство и право“ военният юрист генерал-полковник А. Муранов публикува статия със заглавие „Дейността на органите на военното правосъдие през Великата Отечествена война“ и за първи път помества статистически данни, които кардинално променят представата ни за „героизма” на съветските командири и за „победата”.

По време на войната военните трибунали осъждат 2 530 663 души, от които осъдените на смърт са 284 344. От тях са разстреляни 157 593 човека. Сто петдесет и седем хиляди петстотин деветдесет и трима! Петнадесет дивизии!

В това число не влизат присъдите на гражданските съдилища, специалните съдилища към НКВД и разстрелите без присъда, извършвани по решение на СМЕРШ (военното контраразузнаване, легендирано като „Смерть шпионам!”), заградителните отряди и самодейното „затягане на редиците”, извършвано от разни мехлиси.

Редно е да отчетем и „приноса” на знаменитата заповед на Върховното командване № 270 от 16 август 1941 г.: „…Командирите и политическите офицери, които по време на бой късат отличителните си знаци, бягат в тила или се предават на врага, ще бъдат смятани за злостни дезертьори, чиито семейства подлежат на арест като семейства на нарушители на военната клетва и предатели на Родината. Старшите командири и комисари са длъжни да разстрелват подобни дезертьори на място…

Всеки военнослужещ, независимо от служебното му положение, е длъжен да настоява пред старшите началници, ако неговата част попадне в обкръжение, да се бие до последна възможност за пробив към своите и ако този началник или група червеноармейци, вместо да се организират за отпор срещу врага, предпочитат да се предадат – да ги ​унищожава с всички наземни и въздушни средства, а семействата на предалите се червеноармейци да бъдат лишавани от държавни плащания и помощи…»

Ето броя на присъдите само от военни трибунали:

За какво са били съдени?

За военни престъпления – ​792 192 души; за престъпления от общ характер – ​1 266 483; за контрареволюционни престъпления – ​471 988 човека.

Представете си – 24-25 години след болшевишката революция са били „обезвредени” близо половин милион контрареволюционери!

Осъждани са били даже войници, споделили сред бойните си другари: „Брей, този „месер“ е опасен самолет, мамицата им фашистка!“ Или някой, прибрал в джоба си германска листовка, за да свие цигара от хартията…

И това е било квалифицирано като „измяна на Родината“.

Стига се дотам, че през ноември 1942 г. началникът на Главното управление на военните трибунали в Министерството на правосъдието  (народния комисариат) и главният военен прокурор на Червената армия подписват съвместна директива „За  необоснованото завеждане на дела и осъждане на военнослужещи по член 58-10, раздел  2 от Наказателния кодекс при наличие на фашистки листовки, ако не е доказана злонамереност у лицата, у които са намерени листовки“.

Ами ако офицерът от военното контраразузнаване реши, че е открил „злонамереност“? У него са били и ножът, и хлябът.

През септември 1942 г. специалният отдел на 56-та армия арестува 24-годишния офицер Елизар Мелетински и го обвинява в шпионаж. Обвиненият владее немски език, служи в разузнавателна рота, но в полевата му чанта намират руско-немски разговорник и лютерански псалми, които преводачът е конфискувал от пленник. Военният трибунал осъжда бъдещия световноизвестен лингвист на 10 години лагер ​“за антисъветска агитация с цел разлагане на Червената армия“.

В присъдата е написано, че евреинът Мелетински „възхвалявал фашисткия строй и Хитлер“. В спомените си след войната Мелетински споделя, че заедно с него са били арестувани и обвинени в държавна измяна две съвсем млади неграмотни момчета, мобилизирани от съседните села, които били осъдени на смърт и разстреляни.

Посоченият генерал А. Муранов пише, че „по време на войната най-голям брой неправомерни присъди са произнесени по дела за контрареволюционна пропаганда и агитация“. Подобни дела са били твърде лесни за разследване и чувствително са допринасяли за кариерното израстване на следователите.

Друг генерал, доскоро заместник-министър, нарече наказателните батальони „специфична форма на военен хуманизъм“.

„В бойна обстановка по време на реална голяма война, смята генералът, разстрелът е единствената ефективна форма за наказания за широк спектър от престъпления… Разстрелът на място вместо изпращането на провинилия се военнослужещ в наказателен батальон съществено променя ситуацията в управлението на подразделението и дисциплинарната практика“.

Да видим как са прилагали смъртното наказание съюзниците от антихитлеристката коалиция. През цялата Втора световна война британските военни трибунали са осъдили на смърт 40 свои военнослужещи, френските – 102, а американските – ​146.

Нима съветската армия е най-недисциплинираната и най-разпасаната в света? Цели 15 дивизии военнослужещи се оказват ​мародери, дезертьори, самораняващи се, изменници, контрареволюционери, паникьори и страхливци?

Не звучат ли подобни обвинения твърде обидно за ореола на армията-победител? Може би военните съдилища са постъпвали според националната традиция „Удряй своите, за да се плашат чуждите!”?

Историята казва нещо друго – от 1905 до 1917 г. в царска Русия са били осъдени на обесване или разстрел общо ​3087 души. За цели 12 години. С революции, войни и пр.

Ето и статистиката на Вермахта:

За пет години бойни действия от 1 септември 1939 до 1 септември 1944 г. от военни трибунали са били осъдени и екзекутирани 7810 германски военнослужещи.

Нека да си кажем истината – или наказателните органи на съветската власт са използвали непознати в световната военна история терористични практики, за да осигурят победата на армия, която не е искала да се бие и е била неспособна да защити Родината, или…

Злобният, лъжлив, нечовешки режим просто не е знаел друг начин да се бори за оцеляването си.

На 24 май 1945 г. на приема в Кремъл Сталин произнася знаменития си тост:

„Нашето правителство допусна немалко грешки. Имаше моменти на отчаяние през 1941–1942 г., когато армията отстъпваше и напускаше родните села и градове в Украйна, Беларусия, Молдавия, Ленинградска област, Прибалтика, Карело-финската република. Напускаше, защото друг изход нямаше.

Друг народ би казал на правителството: „Вие не оправдахте нашите очаквания, махайте се, ще сложим друго правителство, което ще сключи мир с Германия и ще ни осигури спокойствие”. Но руският народ не постъпи така, защото вярваше в правилната политика на своето правителство и понесе жертви, за да осигури разгрома на Германия.

Доверието на руския народ към съветското правителство се оказа онази решаваща сила, която гарантира  историческата победа над врага на  човечеството, ​над фашизма. Благодаря на руския народ за това доверие!..“

За да не посмее никой да каже на др. Сталин „Вие не оправдахте нашите очаквания“, работи денонощно и неуморно огромна наказателна система, която безразборно изтребва онези, които наистина не вярват „в правилната политика на своето правителство“, и другите, които само са били подозирани, че не вярват.

Сталин определя броя на жертвите във войната, без особено да се замисля дали посоченото число поне малко ще звучи правдоподобно – 7 милиона. Хрушчов вдига до 20 милиона. При Горбачов официалната статистика стигна до 27 милиона.

Най-вероятно никога няма да преброим и да погребем подобаващо всички „безследно изчезнали“ по бойните полета от Брест до Вязма, от Варшава до Будапеща.

Преди две години от трибуната на Държавната дума прозвуча ново умопомрачително число – 42 милиона!

Нормалното човешко съзнание отказва да приеме подобен факт.

„Можем повторить“, а?

Етикети: * * * *