Да събереш в себе си болката и страданията на хиляди хора

преди 4 месеца

В памет на Петко Огойски.

Аз съм Мургаш и скалите,

на потайните пазви хайдушки.

И съм внук на незнаен войвода.

. . .

Затова, о, задрямали братя,

Все на бунт призовавам народа.*

Петко Геогриев Михайлов Мургашки – това е пълното име на незабравимия Петко Огойски, който си отиде от този свят преди няколко дни, оставяйки ясен завет на всички нас, българите:

„България пазете! България пазете!“

Мисля, че беше в началото на далечната 1963 г., когато в Старозагорския политически затвор пристигна за втори път поетът, писателят, човекът Петко Огойски. Това беше време, когато комунистическата власт беше зажадняла за кръв и отмъщение. Смяташе, че е приключила своята работа с врага – българския враг, който се осмели да се опълчи на наложилата се със сила комунистическа диктатура.

За кратко време – само за няколко месеца, бяха избити със или без съд и присъда стотици хора. Безследно изчезнаха много български чеда заради това, че не бяха съгласни с насилствено наложената диктатура.

Избиха до крак горяните, излезли да отстояват правото си на собствена земя!

Мнозина от будните българи потърсиха спасение в бягство през границата, но огромна част от тях бяха избити или вкарани в затворите и концентрационните лагери. Малка част намериха свободата зад граница, като поеха тежкия път на политически изгнаници в различни страни по света.

Петко Огойски пристигна в затвора в Стара Загора, когато ДС със всички средства се опитваше да унищожи останалите живи политически затворници. Опитваха се да ни пречупят и ни караха да подпишем декларация, че се отказваме от своите убеждения или че сме готови да служим на властта. Започваше изграждането на „реалния“ социализъм в България – пътят трябваше да се разчисти! Опозицията беше обезкървена и унищожена! Останалите живи политически затворници със смъртни и тежки присъди бяхме отчаяни. Всяко различно мислене се заличаваше в зародиш.

В средата на лятото на 1961 г. бяха задържани студенти, работници и земеделци, обвинени в създаването на нелегална организация, целяща да събори народната власт с преврат, бунт или метеж, за което деяние наказанието по чл. 70 от НК беше не по-малко от 20 години затвор или смърт чрез разстрел.

В процеса, воден срещу мен и още осем човека, бяха осъдени на смърт двама, единият от които бях аз – Жеко Стоянов Иванов Матев. Другите съпроцесници бяха с присъди от по 20 години. Сред тях беше и Петко Илиев (след демократичните промени той беше народен представител в 37-то и 38-то Народно събрание). Вината ни беше, че четем и разпространяваме литература с антикомунистическо съдържание. Обвиниха ни, че сме създали групи и организации срещу народната власт в Сливенски, Ямболски, Софийски и Бургаски окръзи. Присъдите бяха тежки. Ние, всички осъдени без изключение, дълбоко вярвахме, че комунизмът ще си отиде. Че този човеконенавистен обществен строй не може да продължава дълго. В следствения блок на ДС в София (килиите бяха под 7-мо отделение на Софийския централен затвор) имаше тунел, по който по време на следствието ни изкарваха на мним разстрел, за да ни пречупят психически и да ни накарат да признаем вината си. Интересен факт е, че веднага след демократичните промени тези подземия бяха затрупани с пръст. Офицер от затвора ме заведе на мястото в качеството ми на народен представител и ми обясни, че след 9 септември 1944 г. в подземието не е имало следствени българи. Че това се е случвало по време на фашисткия режим у нас. Офицерът беше млад и е възможно да не е знаел за ужасите, мъките и страданията, които преживяхме по време на денонощните издевателства над нас.

Тогава началник следствен отдел на ДС (мисля, че по-късно стана заместник главен прокурор на НРБ) беше генерал Димитър Капитанов. На въпроса на генерала „ Жеко, вие луди ли сте? Как ще ни свалите от власт, когато ДС, съдът, прокуратурата, армията, начело с комунистите от България и страните от Източна Европа, са с нас?“ аз отговарях, че когато отнемеш собствеността на човека, когато му вземеш свободата, когато го лишиш от граждански и политически права, той – Народът, рано или късно ще поиска равносметка за стореното!

Не се наложи! Комунистическата система се разпадна сама. Рухна в цяла Източна Европа и във „великия“ СССР!

Защо ви пиша всичко това?

Ние, от ямболската „конспирация“, бяхме набедени от комунистическите тайни служби. Твърдяха, че сме подготвяли метеж, че сме имали радиостанции. Измисляха различни обвинения и версии – дори че сме разполагали с оръжие, закупено с пари от гнилия империализъм! Това, че не се огънахме, даде надежда на останалите политически затворници, че не всичко е свършило, че комунизмът не е толкова всемогъщ, както го представяха неговите апологети.

Ние платихме висока цена – трудно е днес да разказвам за това. Петко Огойски също беше набеден за враг на народа, защото създаваше „вражески стихове“. По-важното е, че с престоя си в лагерите и в затворите чрез своя несломим дух, с борческите си стихове, написани зад решетките, той внесе нова надежда. Не всичко е загубено, си мислехме ние, след като има човек като Петко Огойски, който в своите антикомунистически творби не пряко, а с алегоричен език зове за борба, за демокрация и човешки права.

Петко стана любимец на затворниците. Разпитваше всеки един по какви причини е в затвора, какво е направил, за да му отнемат свободата комунистите. Той имаше феноменална памет, запомняше всеки човек с неговата съдба, с имената на близките и приятелите му. Често през годините, макар и двамата да бяхме вече в напреднала възраст, се допитвах до него за забравени моменти от затворническия ни живот или за имена на хора, с които сме били заедно там, и той помнеше всичко.

В последно време много безотговорно се използват определения като „велик“, „огромен“, „единствен“. Думи, изгубили вече силата и смисъла, който носят. Петко не беше велик, както не е велик Захари Стоянов. Те са големи българи, отдали целия си съзнателен живот за каузата България.

Захари Стоянов възкреси в националната ни памет борбите за национално освобождение по време на петвековното робство. Веднага обаче бих искал да добавя едно НО – но тези борби са водени за национално освобождение от чужд поробител.

А Петко Огойски по подобие на медвенското овчарче от Котленско сътвори трилогията „Записки за българските страдания“, за да опише братоубийството на българи от българи. С мъка и болка събра в себе си страданията на многобройните гонени, изтезавани, убивани … от българи! Колко труд! И кой друг е готов за такъв героизъм – да вмести в душата си болката и страданията на хиляди хора. Да ги съхрани чрез феноменалната си памет, да ги предаде на съвременните и бъдещите поколения, за да не забравят никога за този престъпен режим, който погуби хиляди животи и промени съдбата на цяло поколение!

За съжаление от десетилетия у нас се заличават следите на престъпниците от комунистическите служби – чрез унищожаване на техните досиета, чрез засекретяването им още от времето на Атанас Семерджиев, който издаде изрична заповед във връзка с това с цел да бъдат предпазени „особено ценните“ сътрудници на ДС. Всички те действаха с физически и психически прийоми, заимствани от Светата инквизиция през Средновековието, от нацистките похвати за унищожаване на хиляди хора в концлагерите, от сталинската максима „няма човек – няма проблем“, чрез която бяха ликвидирани милиони руски граждани. Нашите сатрапи взеха всичко от тези човеконенавистни системи, унифицираха го и го усъвършенстваха, за да го приложат за физическо и психическо малтретиране на своите братя българи.

Днес виним хората, защото все още не виждат очевидни истини.

Но все още наследниците на сатрапите и апологетите от миналото манипулират обществото. Не спират измамите и фалшифицирането на историята ни. Опитват се да преиначат и да потулят истината. Да насаждат неверни твърдения и фалшиви представи в младото поколение.

Петко Огойски със своите стихове, разкази и най-вече със „Записки за българските страдания“ трябва и ще достигне до младите хора. Вярвам, че те ще проявят интерес към близкото ни минало, и книгите на Петко ще се четат, за да убедят бъдещите поколения, че никога не трябва да се повтарят зверствата и изстъпленията към изстрадалия български народ.

Где кажете тайно да забегна

И далече от света

Да намеря крепостта последна

Непревзета йощ от подлостта

Бих издигнал кули донебесни

Бойници на моя бастион –

Мойте мисли – сенки безтелесни

Там ще вдигнат гордия си трон.

Нека хала край стените скита

И мълвата хитро ме проклина

Гордо аз ще пея над стените] 

Само аз, но в моята родина! *

Жеко Стоянов

*Стиховете са на Петко Огойски, цитирани по памет от Жеко Стоянов


Етикети: