„Да се изплюеш във вечността“

преди 3 месеца

или „Никога не е късно да станеш за резил“.

Снимка „Каспаров.ру“

Първия си орден „За заслуги“ Михаил Жванецки получи от Путин през 2009 г. Още тогава се чувстваше явната конфузност на ситуацията – „певецът на свободата“ и „неподкупен сатирик“, слугински приведен в благодарен поклон пред вожда на „суверенната демокрация“.

По онова време полицейското „отечество“ бе успяло да се разправи със свободната телевизия НТВ и с независимия печат, по измислени обвинения да хвърли в затвора Ходорковски, да наложи еднопартийна система и цензура. Да се покланяш и да благодариш на началството за подобно жалко „отечество“ не бе просто срамно, но и позорно. Особено за писател-сатирик, опитал се да бъде съвест на нацията.

Но гафът някак си отшумя. Мина. На фона на другите бивши кумири от съветската епоха, които се хвърлиха да ближат подметките на чекисткия вожд (от Хазанов до Задорнов), Жванецки не правеше силно впечатление.

Минаха десет години. Путинският режим придобиваше все по-кървав оттенък. В буквалния смисъл. Война, окупация и десетки хиляди избити украинци в собствената им страна. Сред които и одесчани („одесити“), толкова обичани и често споменавани от „сатирика“.

Днес руското „отечество“ и Путин са повече от ясни. „Отечеството“ се превърна в криминално-полицейска диктатура, разпалваща империалистически войни, в страна-гангстер, страна-агресор. За какъв дявол му е на подобен режим да присъжда награда на Жванецки е повече от разбираемо. Да купи повече „творци“, певци и музиканти, лица от кино- и телевизионния екран при започналия си разпад е най-ефикасният начин да пробута тактиката за „диалог“ и „сътрудничество“ сред най-активната, най-критичната и най-интелигентната среда, формираща общественото мнение.

Всеки закупен „жванецки“ (с орден „Владимир“ на врата) е удар по моралните норми и нравствените стандарти на несъгласните. Проблемът не е в тенекиената награда, а в задкулисното налагане в общественото съзнание на идеята да си подаде ръка с властта точно в момент на агонията и моралния й фалит.

С подобни „жванецки“ властите винаги са запушвали пробойните на разпорения си „Титаник“. Не съм съгласен с Шендерович, който нарича протестното поведение „рядък дар“, който не би трябвало да искаме от художника. Да, защо да придиряме на оперни певци, танцьори и фигуристи? Но в руската традиция литераторът е бил и остава в ядрото на „националната свяст“. Без чест и без съвест, без точен морален компас писателят е професионален инвалид. Защото етиката е в сферата на пряката му компетентност. Глухият музикант и лишеният от съвест писател заслужават само съжаление. И медицински грижи.

След като получава орден от ръцете на престъпник, „интелигенцията“ автоматично става съучастничка на режима. Запушалка на потъващия му кораб. Нека да не се лъжем – „сатирикът“ бе повикан в Кремъл не заради медалчето. А за да бъде показан по телевизията. И градът, и светът да видят как стиска ръката на главния убиец. Такъв бе замисълът на събитието. И куцо, и сакато да разбере, че „Аз, Жванецки, с репутацията си на сатирик, писател и интелектуалец, потвърждавам, че имате право да подадете ръка на… Че е допустимо и даже нормално“.

Затова поканиха „класика“ в Кремъл. За да раздели репутацията си с онзи, у когото тя е дефицитна стока. Нищо повече. И нищо по-малко.

А би ли могло да стане нещо друго? Разбира се. Не бих си представил как фюрерът на Третия райх връчва на Томас Ман „най-високата награда за принос в германската култура и изкуство“. А Томас Ман поема ръката на държавния глава, покланя се и отправя благодарствени слова към Велика Германия и лично към фюрера за „високата оценка на скромната му дейност“.

Завеса. Край за репутацията на твореца. Да не би да смятате, че класикът на немската проза Томас Ман не е заслужавал да получи награда от германското правителство? Режимите идват и си отиват, а литературните шедьоври са вечни. Да не смятате, че писателят е трябвало да се спомине в очакване престъпният райх да бъде разгромен, като остане без заслужена награда? Какво значение има кой връчва наградата – Хинденбург, Хитлер или Аденауер? Не е ли така?

Но ако бе стиснал ръката на фюрера, Томас Ман би престанал да бъде Томас Ман. Съгласни сме да разделим репутацията си с някого, като получим награда от ръцете му, здрависваме се и се усмихваме пред камери. Но с другиго не сме. Изборът е личен. Репутацията си е ваша и само вие разполагате с нея. Можете да останете в историята като човек и творец, отказал да се ръкува с подлец и престъпник, временно поставен начело на държавата. Но можете и „да се изплюете във вечността“, според изумително точния израз на Фаина Раневская.

Не мислете, че репутацията съществува отделно от творчеството. Зад обичаните и препрочитани слова винаги се възправя личността, а не само физическият облик на автора. Ето защо за мен, читателя, Михаил Жванецки завинаги ще остане „онзи човечец“, който със задоволство и  благодарност се усмихваше на военния престъпник, отговорен за убийствата на десетки хиляди негови сънародници.

Може пък Игор Иртениев да е прав: Жванецки вече е класик и другото няма значение. Но всеки читател има право на своя оценка, на свое мнение и пристрастие.

Лично за мен класикът и сатирикът са дотук. Не защото съм злопаметен. Ала не бих могъл да разгърна книгата, да си купя билет за рецитал или да слушам телевизионните смешки на творец, към когото изпитва дълбоко неуважение.

На днешния ден преди 66 години човечеството си отдъхва. Напуска го един от най-страшните злодеи и масови убийци в световната история Йосиф Висарионович Джугашвили (Сталин)

Етикети: * *