Дебати, преговори или извиване на ръце?

преди 5 месеца

Подходът ни към Македония е изцяло сбъркан.

Научният дебат е дисциплина, която има своите правила. Политическите преговори са нещо съвсем различно. А „извиването на ръце“ по време на преговори е смислено само ако искаш да изтръгнеш от другата страна някаква отстъпка, без изобщо да те интересува дали след това тя ще иска да сътрудничи с теб, или не.

Тези азбучни истини трябваше да са ясни на българската страна още когато се конституираше Съвместната историческа комисия, която трябва да направи предложения на правителствата на България и на Северна Македония за съвместни чествания и за промяна на учебниците в образователната програма.

Комисията от учени може да провежда единствено научен дебат.

Българската дипломация от своя страна трябваше да прецени какви политически действия (не е задължително те да се разглеждат като отстъпки) е готова да направи, така щото правителството и по-важно – обществото на Северна Македония, да приеме квинтесенцията на историята – такава, каквато е била.

И най-важното, политическата ни класа и българското общество трябва да решат каква е стратегическата ни цел. Дали искаме просто да изтръгнем от македонците отстъпки, или искаме да постигнем стратегическо партньорство.

Ако за Гърция е достатъчно да натрие носа на македонците, целта на България трябва да е да спечели сърцата им.

Трябва да помним това всеки път, когато повтаряме папагалски тезата, че, видите ли, гърците знаели как да защитават интересите си, а ние не.

Когато говорим за наука, трябва да сме наясно, че това е дисциплина с правила. Нейната задача е да изгражда хипотези, които да обясняват нашите наблюдения. Относно „историческия спор“ около историята на Македония съществуват две теории:

Според едната част от българския етнос на ранна фаза на процеса на националната му консолидация е силово откъснат от външни сили – на Берлинския конгрес, с Букурещкия договор и с Ньойския договор. Това довежда до „македонската гражданска война“, която се случва в момент, когато цяла Европа се тресе от дълбоко идеологическо разделение. В  резултат от тези сътресения се формира македонският национален „идентитет“.

Втората теория, общо взето, гласи, че паралелно на българския народ през вековете е съществувал друг, различен „самобитен“ македонски народ, който говорел на македонски език, и българите, подобно на други балкански народи, се опитвали да го окупират и асимилират.

Тези теории не бива да бъдат брандирани като „българска“ и „македонска“. Видни македонски учени и политици като професор Димитър Димитров (бивш министър и баща на днешния външен министър), Денко Малески (бивш министър) и Любчо Георгиевски (бивш премиер) са застъпвали изцяло или поне частично първата теория.

Техните изяви са добра основа за постигане на съгласие.

Когато разглеждаме Свети Климент, цар Самуил, Константин Тих (скопски болярин, избран за цар на България), възрожденците, революционерите, ВМРО, Акционните комитети, пък дори Мисирков, партизаните, Ченто, Шатаров и Брашнаров и т.н., трябва да си задаваме въпроса коя от двете теории по-правдоподобно обяснява логиката на техните действия.

Научният дебат не може да се води зад затворени врати. Той трябва да се води в отворено студио, с право на зрители от двете страни да задават въпроси.

Едва ли някой в България има съмнение коя от двете теории ще даде по-правдоподобно обяснение на историческите събития – такива, каквито те са документирани.

Но не може да се отрече, че процесът има и политическа страна. 

Работата на българските политици е да се договорят с македонските за това историческата истина да бъде официализирана и въведена в образователната система.

Тук става въпрос не за дебат, а за преговори.

Преговорите се водят по други правила. За да си успешен преговарящ, трябва да си наясно какво цели другата страна. Да прецениш какво от нейните искания си готов да удовлетвориш и от какво не си готов да отстъпиш. И разбира се, трябва да докажеш, че си искрен, че няма да се отметнеш от обещанието си, че няма да злоупотребиш с получените отстъпки.

Ако липсват общи точки на съгласие и/или ако дори само едната страна няма доверие в другата, преговорите са обречени.

Какво иска македонската страна?

Едва ли някой има съмнение, че Македония търси начин, по който да афирмира своята национална идентичност. Но те имат огромен проблем. Тази идентичност е била утвърдена с много брутални исторически фалшификации. Така, както е била формулирана по времето на Титова Югославия, тя гарантира конфликти със съседите и изолира малцинствата. Това не я прави по-малко реална и въздействаща в душите и сърцата на повечето македонци.

България трябва да си даде ясна сметка какво цели да постигне в Македония.

Ако целта ни е да унищожим съвременната македонска идентичност, ако се надяваме на някаква химерна бъдеща „ребългаризация“, стратегията ни трябва да е една. Но може и да си дадем сметка, че разбиването на съвременния македонски „идентитет“ е крайно вредно и дори опасно за България. Може да осъзнаем, че то няма да доведе до някаква щастлива „ребългаризация“, а до жестоки конфликти не само между България и Северна Македония, но и в самата Северна Македония, от което няма да извлечем никаква полза. Ако е така, то целта ни трябва да е да помогнем на елита в Северна Македония да изгради свой модерен инклузивен национален „идентитет“, който не се базира на исторически неистини.

Преди да говорим със Скопие, трябва да сме наясно какви са нашите цели. И само ако приемем втората стратегия, да започнем преговори с категорични доказателства, че сме искрени!

Няма да е лесно да убедим македонците да приемат, че миналото е едновременно „тяхно“ и „българско“. Да приемат, че Гоце Делчев, а и Андрей Ляпчев например е можело да бъдат едновременно македонци и българи.

Докато България създава впечатление, че „негира“ съвременния македонски „идентитет“, че отрича съществуването на съвременния македонски език (базиран, разбира се, на български диалекти и повлиян от сърбохърватския език), и създава впечатление, че цели да разбие македонския народ, никаква историческа комисия няма да постигне нищо. Не вярвам да съществуват български националисти, които си поставят подобни цели, но ако има, отсега трябва да им е ясно, че едва ли ще постигнат кой знае какво. Ако пък някак си постигнат подобна цел, в най-пълна степен ще важи поговорката

„Внимавай какво си поискваш. Може и да ти се случи.“

Има и друго, срамно обяснение за неадекватните действия на българската дипломация и на някои от българските политици по „македонската тема“. Че съзнателно не искат да се постигне пробив в отношенията, за да печелят дивиденти от схоластичните разправии или, което е по-лошо, да тласнат Северна Македония обратно в орбитата на Белград и Москва.

Етикети: * *