Двата разказа на Александър Симов

преди 2 седмици

Липсата на историческо осмисляне на успехите и катастрофите на следосвобожденска България доведе до това, че днес хора които искат тя да се превърне в образцова демократична европейска държава протестират под юмрука на Радев, редом с тези, които вярват в житейския разказ на Симов.

Александър Симов на протестите. (Снимката е от неговата Facebook страница)

При откриването на есенната сесия на Народното събрания, депутатът от БСП Александър Симов прочете декларация по повод събитията на 9 септември 1944 г. В нея той накратко обобщи два разказа. Един исторически и един житейски.

Историческият му разказ беше нагла манипулация. Разказва как Царство България станало съюзник на Хитлер. И говори за последвалата антифашистка борба, която „десните“ след 1989 г. отричали. Но не спомена какво е поведението на  БКП през февруари 1941 г. когато България, след много опити да остане неутрална се присъединява към Тристранния пакт. Нима е забравил, че не БКП, а БЗНС и „традиционната десница“ тогава се обявяват против всяко сътрудничество с нацистите. И че правителство съставено от тези среди е свалено от власт на 9-ти септември 1944 г., когато  в условията на съветска окупация БКП завзема властта.

Безспорна истина е, че в началото на 1941 г. комунистите са пасивни или дори подкрепят присъединяването на България към пакта и се сещат, че са „антифашисти“ едва когато Хитлер напада Съветския съюз. Тогава те започват въоръжена борба не срещу царя и правителството, които под натиск приемат статута на васална държава в нацистката империя, но полагат много усилия да сведат сътрудничеството с Берлин до възможния минимум. Комунистите започват война срещу самата българска държава. Срещу нейния „буржоазен“  обществен строй и не в защита на демократичните ценности, а срещу това, което е останало от тях. Историята ясно показва, че отношението на БКП към фашизма и нацизма е било конюнктурно, но отрицателното им отношение към „буржоазната“ демокрация и към „капитализма“ е константно и непроменимо. Както и афинитетът им към Русия, независимо от това какво е нейното упралвение.

След 9-ти септември 1944 г. принципните антифашисти и антинацисти от БЗНС и „традиционната“ десница са репресирани по най-жесток начин, а БКП реализира своите фантазии за национализация, колективизация, индустриализация и т.н. В почти всички области на живота партията на Симов се придържа на принципа „както е в Съветския съюз, така ще е и у нас“. Във външната политика, ако изключим коренната промяна на позицията по „Македонския въпрос“ през 1963 г., поне до 1984 г. официална София следва стриктно всеки ход на Москва. БКП дори на два пъти предлага България да се присъедини към СССР.

От гледна точна на демократичните принципи и на зашитата на националния суверенитет, разказа на Симов за 9-ти септември е нелеп и дори абсурден.

Но той хитроумно вкара в декларацията си друг разказ, който съвпада с историческия спомен на не малка част от българите. Историческият спомен не е обективно отражение на това което се е случило. Всъщност той се  променя непрекъснато и се влияе от последвали събития. Но той е част от политическата реалност!

Симов разказа историческия спомен на своето семейство. На двамата си дядовци, родени и отраснали в две села, в Пловдивско и Новозагорско. Улиците на тези села били прашни през лятото и кални през зимата. Повечето българи били селяни, които се занимавали с примитивно земеделие, като орели с коне и волове.  България се лашкала от една национална катастрофа към друга. Но след 9-ти настъпил период на развитие. Улиците били асфалтирани, построени били читалища и болници. Много фабрики и заводи осигурявали пълна заетост. Докато не дошла демокрацията и отново настъпил хаос. Или както се изрази лидерът на БСП Корнелия Нинова, „демокрацията ни отнела много“.

Този исторически спомен, формулиран от политици като Симов и Нинова, от журналисти като Кеворк Кеворкян и Валери Найденов, от социолози  като Андрей Райчев и от историци като Искра Баева живее в съзнанието на стотици хиляди българи.  Не е възможно да се докаже отвъд всяко съмнение дали той е истински или фалшив. Неговите опоненти не оспорват, че улиците на повечето села са били асфалтирани по времето на „социализма“, а се опитват да обяснят, че ако не е бил „социализмът“ нещата са щели да се развият далеч по-добре. Че и без репресиите, които Симов и Нинова не отричат, макар да ги определят като „грешки“, а не като същността на комунистическия режим, модернизацията на икономиката е щяла да се случи. Че тя макар и закъсняла в сравнение със Западна и дори Централна Европа, към 1944 г. тя вече е била започнала. Че в големите градове стандартът на живот е бил съпоставим с този в Париж, Виена или Хелзинки, докато през 1989 г. разликата вече е била драстична! Че именно колективизацията от 50-те години довежда до разрухата на селата… половин век по късно.

Защото урбанизацията е глобален процес, но в „нормалните“ държави от селото към града се отправят най-бедните селяни, докато по-успешните придобиват повече земя и създават прекрасни условия за живот за себе си и за потомството си. Населението на селата намалява, но селото остави жизнеспособно. При колективизацията властта на село в повечето случаи  попада в ръцете на доскоро най-бедните селяни, които „разкулачват“ по-заможните. Децата на последните първи бягат в градовете, но и новите ръководители на ТКЗС-та не мечтаят децата им да заемат тяхното място. Те привиждат обществото като пирамида издигаща се от селото им до Тодор Живков. Мечтата им е децата им да се изкачат по-високо, далеч от ТКЗС-то! Комунистическият режим инвестира в масовото образование, но както на много места по света то фаворизира момичетата, които в тийнейджърска възраст се развиват по-бързо. Резултатът е повече образовани жени, които се отправят към градовете, дпкато повече необразовани мъже остават на село. Те няма как да създадат семейства. Обидните рестрикции за преселване от селата към големите градове известни като „жителства“ не само че не спират миграцията, но спомагат за западането на малките населени места. По-образованите и по-предприемчивите успяват да прескочат тази бариера. Скоро по новоасфалтираните селски улици остават само хора, които са възприемани от мнозина като „несретници“. Далеч преди „демокрацията“ българското село преживява т.н. „точка на пречупване“. Живото, макар и изостанало българско село от 40-те години на 20 век е вече духовно убито към началото на 80-те.

Но всичко това са интелектуални разсъждения, които трудно могат да се осмислят от тази част от българското население, за които семейният спомен гласи:

„Живяхме бедно на село преди 1944 г. След 9-ти .минахме от керпичени къщи с външна тоалетна към панелни апартаменти с топла вода, а като дойде демокрацията, настъпи хаос.“

Иди доказвай, че именно велможите от времето на комунистическия режим създадоха мутрите, олигархията и т.н. За човек с подобен спомен, това са само спекулации. Така се получава един странен парадокс. Колкото повече посткомунистическата олигархия безобразничи, толкова повече оживява хубавият спомен от „социализма“.

„Такива безобразия не можеше да се случат тогава“,

повтарят симпатизантите на Симов и Нинова. Иди доказвай им, че тези безобразия се вършат от „техните“ хора, че нито един репресиран след „9-ти“ не е станал олигарх или мутра след „10-ти“.

Разобличаването на историческия разказ на Симов е сравнително лесно. Разобличаването и преосмислянето на житейският му разказ изисква огромно интелектуално усилие. А това може да се случи само ако си дадем сметка къде първият опит за изграждане на модерна демократична държава от „западен тип“ след Освобождението се провали. Защо след огромните успехи като еманципацията от Русия, Съединението, Независимостта и Лондонския договор за мир от 1913 г. преживяхме национални катастрофи и завършихме под веригите на съветските танкове. Възможно ли е било друго развитие?

Можело ли е да избегнем катастрофите, да се утвърдим като основен съюзник на „морските демокрации“ на Балканите и подобно на Финландия и Гърция да избегнем съветската окупация? Може ли успехите на България от 1879 до 1913 г. и поуките от катастрофите от 1913, 1918 и 1944 г. да станат база на нашата национална идентичност?

Няма да е никак лесно, но какъв друг избор имаме като нация? Някога, през 1915 г. , когато България има всепризнат териториален излаз на Егейско море, БЗНС и някои представители на „традиционната десница“ се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Централните сили. През първите месеци на 1941 г. те се противопоставят на всяко сътрудничество с Хитлер. След 9-ти септември 1944 г. се противопоставят на налагането на тоталитарния комунизъм и са жестоко репресирани. След 1989 г. те  успяха да насочат България към членство в ЕС и НАТО, но не се превърнаха в основен играч на политическата и на икономическата сцена. Не успяха да изтръгнат лостовете на влияние от ръцете на посткомунисическата номенклатура. Преходът не беше осмислен като еманципация от дългата ръка на Москва.

Съчетанието на проект за „европейско развитие на България“ със спомена за добрия „соц“ и опитите за омилостивяване на Москва създаде политическа партия ГЕРБ. Нейната философия на „лавиране и балансиране“, за дълго беше възприемана като проява на голяма мъдрост, но днес я доведе до непреодолима криза. Липсата на историческо осмисляне на успехите и катастрофите на следосвобожденска България доведе до това, че днес хора които искат тя да се превърне в образцова демократична европейска държава протестират под юмрукът на Радев, редом с тези, които вярват в житейския разказ на Симов.

Има и много демократично мислещи българи, които днес осъждат поведението на ГЕРБ, но се опасяват, че създалата се на протестите тюрлюгювеч коалиция, която включва Радев, Нинова, Симов и Костадинов не може да доведе до нещо добро. Както през далечната 1941 г. хората със стратегическо мислене у нас са видимо в малцинство. Можем дамо да се надяваме, че ще се случи нещо непредвидено, за да ма България по-добра съдба!

Етикети: * *