„Езиковият спор” между България и Македония – корени и перспективи

преди 2 седмици

Решаването на езиковия спор не търпи отлагане. Днес той нагнетява напрежение и омраза между Република България и Република Северна Македония, които по силата на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 1 август 2017 г. са свързани с „обща история”.

„Езиковият спор”, разгорял се между Република България и Република Македония (днес Република Северна Македония) е уникален за световната дипломатическа практика. Според международното право всяка държава може да избира и именува своя официален език. Той може да е някой от международните езици като английски, френски, испански, арабски. Може и да е собствен национален език, кодифициран на базата на някои местни говори.

Македонският език е кодифициран през 1945 г. и е регистриран през 1977 на Конференцията по стандартизацията на географските имена към ООН, която се провежда в Атина.

Макар България да беше първата страна, която призна независимостта на Република Македония на 15 януари 1992 г., през 1993 г. тя отказа да подпише договори с Република Македония на които фигурира определението „македонски език”. Едва на 22 февруари 1999 г. премиерите на България и Македония Иван Костов и Любчо Георгиевски подписаха в София Съвместна декларация, с която бе открита реална възможност за решаване на спорните проблеми и нормализацията на отношенията.

Според декларацията тя и всички последвали договори се подписват „на официалните езици на двете държави – на български език, съгласно българската конституция, и на македонски, съгласно конституцията на Република Македония“. Тази формула залегна и в Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 1 август 2017 г.

Проблемът изглеждаше решен, но той се разгоря с нова сила при подготовката на проекта за преговорна рамка с Република Северна Македония с Европейския съюз и провеждането на първата междуправитлествена конференция. Българската страна настоя или ЕС в преговорите с Република Северна Македония да използва формулата използвана в двустранните договори между РС Македония и България, или македонската страна да „признае”, че македонският език е кодифициран на „българска основа”. Компромисното предложение, македонската страна да декларира, че македонският език е кодифициран през 1945 г. не бе прието от българския външен министър и вицепремиер Екатерина Захариева.

Генезис на проблема.

Територията на Република Северна Македония към средата на 9 век става част от Първото българско царство, след което е част от „Тема България” в Източната Римска империя и от Второто българско царство. През втората половина на 13 век земите на днешната Р.С. Македония са завладени първо от Източната Римска империя, след това от Сръбското царство, а в края на 14 век от Османската империя.

Още в средата на 9 век Българското царство въвежда за официален  старославянския език, признат за богослужебен както от Константипнопол, така и от Рим. През следващите векове на териториите на днешната Република България и на днешната Република Северна Македония местните говори претърпяват уникална за славянските изици еволюция. Губят падежите и инфинитивните форми. Приемат членуване и бъдеще време с частица, произлизаща от глагола „ща” (искам) и т.н..

Първите опити да се пише на говоримия език започват на територията на днешна Република Северна Македония, но местните възрожденци определят тези говори като „български”.

Това че  земите на днешна Република Северна Македония през 19 век са били населени от хора, които са се наричали „българи“ знаем от народните песни събрани от братя Миладинови и от сърбина Стефан Веркович. В „Български народни песни“ на Миладинови ще намерим текстове като: „Гино, премладо българче” (песен 95), „Велико, дюлбер бугарко” (песен 356), „Мошне ми се мили бугарските моми” (песен 474) или „Скарале се, скарале три девойки убави. Една беше вла’ина, друга беше гъркина, трекя беше бугарка” (песен 431 и отново в 465), „Аз съм чисто българче” (песен 76), „турци избиха млади българи” (песен 87). „Кротко ми играй ой бугарино” (песен 150 от Прилеп). „Три девойки бугарки” (песен 504), „Мария бела бугарка” (песен 76) и .т.н. В известната песен за Биляна, която в сборника на Миладинови се нарича Любика, винарите също се обършат към нея с прозвището „бела бугарко“ (песен 415).

Етнонимът „българи” се използва в контекста на другите етноси населявали Балканите – турци и „потуряци”, гърци, власи, татари, арапи, цигани, „чифути” (термин употребяван по-често от „евреи”), арнаути, арбанаси, дори маджари… Разбира се никъде не се говори за „македонци”, „славяни”, „илири” и.т.н.

Стефан Веркович, в книгата си „Народен песне македонски  бугара“ спонсорирана от сръбската княгиня Юлия през 1860 г., – период когато няма никаква българска държавна или  църковна институция констатира:

„Нарекъл съм тези песни български, а не славянски, защото днес, който и български славянин да попиташ: „що си ти“, веднага ще отговори: „българин съм, а своя език наричам Български.“[1]

През втората половина на 19 век обаче, в изданията на български вестници в Цариград и Букурещ се налага литературна норма, базирана предимно на североизточните говори и силно повлияна от руския език.

След дълги борби българите успяват да постигнат това, което днес бихме нарекли „Културно просветна автономия” в рамките на Османската империя. Стига се до това, което английският анализатор Миша Глени нарича „божествен развод“ между българската Екзархия и Вселенската патриаршия. По думите му:

„Борбата за самостойна българска църква (…) няма нищо общо с религията, а е чисто политически конфликт“.[2]  

След провеждане на серия от плебисцити, териториите на днешната Р. С. Македония се присъединяват към българската културно-просветна автономия. Литературният български език е въведен в местните български училища, открити от местните еснафски общини още преди учредяването на Екзархията.

Според решенията на Берлинския конгрес от 1878 г. обаче, териториите на „географска Македония” (в която влизат и земите на днешна югозападна България) са оставени под властта ма Османската империя макар културната автономия да е запазена. Тогава започва и един дълъг процес на преселване на значима част от населението , определящо се като българско към териториите на днешна България. В новоосвободентото Княжество те са приети като „свои” и стават учители, писатели, бизнесмени, генерали, политици, министри и дори премиери.

Сред изселилите се в България от територии на географска Македония останали под властта на Османската империя, а по-късно попаднали под властта на Сърбия и Гърция са трима от най-добрите български езиковеди от преди Втората световна война – Любомир Милетич, Александър Балабанов и Благой Мавров.

Мнозина български възрожденци от териториите на географска Македония полагат значителни усиля за инкорпориране на повече от особеностите на западните говори в българския литературен език. Стрд тях най-изявен е членът на БАН Кузман Шапкарев. След Освобождението, в София е формирана Младата македонска книжовна дружина, която от януари 1892 до юни 1894 година издава списание „Лоза”, в което се правят усилия в тази насока. Списанието използва неприетата от българското общество правописна реформа, предложена от Любомир Милетич през 1892 г. Издателите на списанието , сред които са Климент Карагюлев,  Петър Попарсов, Даме Груев, Евтим Спространов, Георги Баласчев, Димитър Мирчев, Иван Хаджиниколов са обвинени в „етнически сепаратизъм – обвинение, което те категорично отхвърлят. Макар и с определена неохота, литературният български е приет от БМОРК, ТМОРО и ВМРО и е бил използван в техните документи, вестници, агитационни материали, като знамена и значки и плакати, включително по време на Илинденското въстание.

Трябва да се отбележи обаче, че през целия период след 1878 г. понятието „Македония” се сакрализира. Толкова много юнаци, включително от „старите граници“ загиват за нея. И макар все още понятието „македонци” да е неразривно свързано с понятието „българи“, еволюцията към обособяване е очевидна.

Както сполучливо забелязва Шломо Зенд:

„Историята, освен всичко друго е и идентичност в движение.[3]

Ситуацията се променя коренно след Балканските войни и след Първата световна война, когато територията за днешната Република Северна Македония става част първо от Кралство Сърбия, а по-късно от Кралството на сърби, хървати и словенци, което през 1929 г. се преименува на Югославия. Българската интелигенция е прогонена, българските училища са закрити. Иманата на всички – християни и мюсюлмани са променени и трябва да завършват на „ич”. Всички деца се обучават на сръбски, а у дома говорят на местните говори, но нямат никакъв достъп до българската култура.

Сред обществото започва разединение, което можем да наречем „Македонската гражданска война”. От едната страна застават тези, за които запазването на българската идентичност е ценност. За тях няма друга опция освен разрушаването на Югославия и обявяването на независима Македония. Но те нямат други съюзници, освен италианските фашисти, а по-късно германските нацисти. Демократичните Великобритания и особено Франция, за техен вечен срам, подкрепят териториалната цялост на Югославия. Тъй като във Вардарската бановина, в която са включени земите на днешната Република северна Македония няма университет, ученолюбивите младежи от областта се обучават в Белград и Загреб. Много от тях са увлечени от левите идеи и дори от комунизма. Те виждат решението на „македонския въпрос” в „компромис” с Югославия. Възкресяват доста маргиналната през 1903 година идея на Кръсте Мисирков за, по думите на известния македонски кинорежисьор Дарко Митервски за „извеждане на македонските славяни от българската етнонационална тъкан“[4], Както обаче признава самият Митревски, тази идея ще пусне корени след физическото разкъсване на „географска” Македония. Това „изваждане” не става плавно и спокойно. То разкъсва семейства и приятели.

През 1934 г. Коминтернът привлича много от тези млади хора, като предлага да превърне многонационална Югославия във федерация, или се изгради Балканска федерация, в която Македония ще е съставна единица. Македонците ще пишат, както говорят. Няма да бъдат принуждавани да се обявяват за сърби или да се възприемат като периферна част от българския народ. Ще бъдат един от равноправните югославски и балкански народи.

Важно е да се отбележи, че в междувоенния период период България

През този период България е единствената страна на Балканите, в която понятията Македония и македонци отнесени за „славяноговорящото” население на областта се употребяват масово и напълно легално. Съществуват Македонска парламентарна група, Македонската народна банка, Македонската кооперативна банка, Македонски научен институт, Македонските благотворителни братства, Македонският национален комитет, Македонският младежки съюз и т.н. Това неизбежно консолидира македонската  идентичност, макар тя да се разглежда в рамките на общобългарската.

Митресвки е прав, че идеята за македонска национална идентификация през междувоенния период набира сила и в „трите дяла” на географска Македония. Но ако в Югославия то добива масовост сред младежите, в Пиринския край то остава маргинално.

България прави значителни усилия да остане неутрална през Втората световна война. Не се присъединява към Пакта нито когато Мусолини напада Гърция на 28 октомври 1914, нито когато Унгария и Румъния се присъединяват към Оста през следващия месец. България скланя глава едва на 1 март 1941 г., когато става ясно, че и Югославия ще се присъедини и ще получи Солун. Никой не е можел да предвиди преврата на генерал Симовеич и това, че Хитлер ще нападне Югославия. Нацистка Германия е пълен господар на Македония, когато позволява на български войски и администратори да влязат в нея. Първоначално българската администрация е посрещната е еуфория. През 1941 няма други предложения за каквито и да било училища, освен за български. Но прогонените през 1918 г. местни учители не се завръщат. На тяхно място държавата изпраща такива, които нямат усет за преживяното от децата и младежите във Вардарската бановина. По време на кралска Югославия в сръбските училища в Македония е царяла релаксирана атмосфера. „Чокалчетата“[5] е нямало какво толкова да учат. Въвеждането на „българската“ училищна дисциплина за много македонски деца идва като шок, който оставя отражение в спомените им за „българската фашистка окупация“.

Към 1944 г. кодифицирането на македонски език и откриването на македонски училища във Федеративна Република Македония получава масова подкрепа. От тогава насам на македонски е написана богата литература и поезия, заснети са ценни филми и в много световни университети са открити катедри по македонистика.

Не така стоят нещата в Пиринския край на България. След втората световна война България не отстъпва на Югославия територии, но по волята на победителите ѝ предава „интелектуалната собственост” на понятието „македонци”. Вече то няма да се разбира като „част от българския народ”, а като „един от югославските народи”.

Така и в Пиринския край, в условия на жесток комунистирчески режим се провежда политика на „културна автономия на македонския народ”, Но тази политика е силно непопулярна и среща съпротива. Тя е насочена не толкова срещу определението „македонци”, колкото срещу опита да се въведе „сърбизирания” македонски език. Това не е за учудване. Българските училища, някои от които открити от местните общини още преди учредяването на Българската екзархия, никога не са били затваряни. Имената на хората никога не са били променяни. Ако не се брои „отечественофронтовската” правописна реформа от 1945 г., никога не е била променяна и азбуката на която са писали. Обитателите на Пиринския край никога не са били изолирани от общобългарската цялост. Въвеждането на македонски език е нямало как да бъде популярно.

Можем да предположим, че след 1992 г. основното опасение на властите в Скопие е да не се стигне до разколебаване на съвременния македонски идентитет, ако се постави под съмнение силно оспорваната от научна гледна точка теория за „културната самобитност на македонския народ” и се приеме, че наистина е имало „изваждане на (част от) македонските славяни от българската етнонационална тъкан”, предизвикано от външни сили.

От друга страна страхът на българските власти произтича преди всичко от страха от обвинението, че с признаването на съвремнния македонски език ще се даде легитимност на тълкованието, че „македонските българи” (обитателите на Пиринския край и потомците на преселниците) са всъщност „отродени македонци” и че в България съществува подтиснато македонско малцинство.

Но решаването на езиковия спор не търпи отлагане.  Днес той нагнетява напрежение и омраза между Република България и Република Северна Македония, които по силата на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 1 август 2017 г. са свързани с „обща история”.

Как би могъл да се реши тоЙ?

Очевидно е, че никое правителство на Република Северна Македония не може да признае, „български“ корени на своята нация – най-малкото защото това ще изглежда като позоваване на културно наследство, за което друга държава настоява, че има ексклузивни права. А и не на последно място защото македонската нация има и други, небългарски корени. Но никое правителство на РС Македния не е в състояние вечно да отрича, крие или омаловажава факта, че възрожденците са разглеждали своите говори като български, а комитите са използвали литературния български език като свой.

От друга страна няма българско правителство, което да признае „самобитността на „славянското“ население на „географска“ Македония, защото между „географска“ Македония и останалите части на България никога не е имало „езикова граница“ – едно село македонско – съседното българско. Но всяко българско правителство е длъжно да признае, че създаването на македонската нация и на македонския език не са просто продукт на някаква манипулация или измама, а последица от сложна и дълга еволюция и търсене на решения на трудни проблеми. Не на последно място роля във формирането на македонския език е изиграла арогантността и нечувствителността на българския политически и културен елит към чувствителностите на македонците, включително и на тези, които са се определяли като българи.


[1] Стефан Веркович; „Народне песне македонски бугара”; Белград 1860 г.стр. XIII.

[2] Миша Глени; Балканите 1804-1999; РИВА; 2004 г. стр. 118.

[3] Shlomo Sand; “The Invention of the Jewish People”; Verso 2009.

[4] Дарко Митревски; Нашиот наjголем фалсификат; Нова Македпния (деветти дел) сабота 26.12.2015

[5] „Чокали“ – вероятно от турското  çok akıl (много акъл) – обидно понятие използвано от някои сърби спрямо македонците.

Етикети: * *