Фашистоидни черти на къснокомунистическия манталитет

преди 3 седмици

Из „Психология на комунизма”

Близкото родство между комунизма и фашизма е фундаментално откритие на съвременната социална наука. Това родство характеризира всеки комунизъм и до неговото установяване може да се стигне въз основа на сравнителен анализ на сталинисткия комунизъм и на хитлеристко-мусолиновия фашизъм.

Еволюцията на комунизма показва обаче нещо ново: това е приближаването на комунизма към фашизма. Което означава, че присъщите, специфични, свойствени само на комунизма черти, започват да изчезват и по този начин родството става по-тясно и клони към идентичност. Става дума за фашизиране на комунизма.

Кои са съществените прилика и отлики между класическия комунизъм и класическия фашизъм? (Имам предвид главно манталитета, убежденията.) И двата съдържат като най-съществен ингредиент отрицанието на политическата демокрация, унищожаването на опозицията, подминаването на индивида…

Оттук нататък започват разликите. Най-важната от тях е, че комунистическата върхушка претендира за властта в името на работническата класа, а фашистката — в името на някаква общност, разбирана като нация или раса.

Но има и други различия. Тоталитарист в истинския смисъл на думата е само комунистът, тъй като само той предявява претенция за контрол над цялостната култура и само той провежда на практика забраната за всякакви некомунистически културни течения.

Комунистът определя облика на културата и по този начин се опитва да постави своя отпечатък върху всички области на човешкия дух. Въпреки че фашизмът също проявяваше подобни тенденции, те останаха само тенденции. Фашизмът не целеше и не постигна тотално унифициране на духовния живот.

Наистина фашизмът също се бореше против „упадъчното изкуство“, против либерализма, против „буржоазния дух“ и други ценности, които нямаха непосредствен политически смисъл. И все пак при Хитлер и Мусолини можеха да съществуват и такива културни явления, които нямаха нищо общо с фашизма. Така например Николай Хартман и Кроче (последният наистина под постоянно наблюдение) можеха да продължават своята преподавателска и авторска дейност, което при комунизма би било немислимо.

Следователно фашизмът не притежава универсалната догматика на комунизма. Той също имаше своя „мироглед“ (Боймлер), своето „изкуство на кръвта и земята“, своята живопис и своята скулптура (Арно Бекер). т.е. своя „националсоциалистически реализъм„, както остроумно забеляза в разговор с автора един руски журналист. Същевременно той позволяваше да съществуват и съвсем други творения на културата. В това отношение фашизмът предоставяше на индивида повече простор.

Но и в юридическо-административен план гражданинът на фашистките държави се чувстваше по-свободен от „строителя на комунизма”. Специфичната комунистическа адресна регистрация, личният паспорт, ограниченията за местожителство и забраната за пътуване в чужбина бяха непознати при фашизма. До началото на войната германските и италианските граждани можеха сравнително лесно да напускат страната или да емигрират.

В общи линии фашизмът винаги бе по-позитивно настроен към специалиста (предшественика на модерния технократ). Уволнение на специалисти или замяната им с невежи функционери при Хитлер и Мусолини по принцип не се срещаше. Същото бе и в армията, където с малки изключения командваше старият юнкерски офицерски корпус (обратно, през 1934 г. ръководството на СА бе пожертвано в полза на армията).

Фашизмът насърчаваше деловитостта и най-удивителното, най-ужасяващото в него бе че той организираше бруталността методически и технически безупречно. Некомпетентното вмешателство на невежи партийни ветерани можеше да се усети и при фашистките режими. Но то в никакъв случай не определяше стила на обществения живот.

Войнствените антидемократични режими са по необходимост морализаторски, като са склонни към пуританизъм и административен контрол над частния живот. Нацисткият режим също забраняваше проституцията и порнографията, преследваше еротиката и проповядваше „сгарогерманско целомъдрие“, при което придаваше на своя ригоризъм политико-идеологически оттенък (представяше го за „борба срещу еврейския разврат“).

Въпреки това в нацистка Германия и във фашистка Италия нямаше и следа от войнстващия сталинистки пуританизъм тип kill joy („убиец на радостта” – англ.). Въпреки определени ограничения и вътрешнопартийни дрязги, които напомнят комунистическата шизофрения, в нацистка Германия развлечението никога не бе административно забранявано. То дори принадлежеше към имиджа на страната и в предназначените за чужбина списания като „Сигнал“ можеше винаги да се намери определена доза чисто аполитично забавно четиво.

Филмите от онова време имаха своята макар по-скоро сладникаво-еснафска еротика, а Третият райх и Италия — своите модни шлагери, своите филмови звезди, които за разлика от практиката в комунистическите страни служеха само за развлечение и не се нуждаеха от идеологическо оправдание. Аскетизмът по комунистически вкус е непознат при фашизма и националсоциализма.

Фашистките убеждения и начин на живот следователно са по-либерални и по-динамични от комунистическите. Тази отлика е обусловена от два взаимосвързани фактора. Фашизмът бе концептуиран по модела на комунизма. Комунизмът е по-стар като движение и взе властта по-рано. Нацистите са ученици на комунистите. В известен смисъл комунизмът служеше за образец на нацизма. Редица съществени черти на комунизма при фашизма останаха рудиментарни, защото фашизмът нямаше време да ги възприеме в детайли и да ги развие.

Ала има и една културно-социална отлика: докато Русия е полуазиатска аграрна страна, въпросните фашистки държави бяха западноевропейски, урбанизирани, съответно — индустриални държави. И двете течения се коренят в особеностите на посредствения масов човек. Но различният начин на живот предизвика и различия в житейските възгледи на масовия човек от Изток и от Запад. Манталитетът на западния масов човек естествено е по-рационален, в смисъл на утилитарност и поради това фашистите не можаха да доведат до крайност тенденциите към тоталитаризъм. Те например не виждаха никаква причина изцяло да унифицират духовния живот или пък на всяка цена да отказват на гражданите пътувания в чужбина.

Още повече те ценяха деловитостта, енергията и динамичността, без които и тогава Западът бе немислим (този опит липсваше на Изток). Свикнали от самото начало на несравнимо по-голямо благоденствие, на фашистите изобщо не можеше да им дойде наум да издигнат аскетизма като задължителен принцип.

Да се изразим отново с идеал-типични термини и със същата уговорка: разликата между комунистическия и фашисткия (нацисткия) манталитет може да бъде разбрана като разлика между източния селски ерген от една страна, и западния градски гамен — от друга.

Така фашисткият манталитет обединява в себе си политическия антилиберализъм с деловитостта, с модерните принципи на организация и с модерния, макар донякъде ограничен и контролиран хедонизъм. 

Виждаме обаче, че до нещо подобно стига и най-новото психологическо развитие на комунизма. Къснокомунистическият функционер си остава (най-малкото „практикуващ“) антилиберал и привърженик на диктатурата. Той е отворен към модерния начин на живот, окончателно се е отказал от аскетизма и с някои малки ограничения е възприел хедонистичния стил на модерното време. Негова голяма амбиция са деловитостта и динамиката. С две думи: той се е приближил към онзи човешки тип, който се радваше на специално благоволение при фашистката система.

Това приближаване намира израз не само в общопсихологически план, но и в тясно идеологическата област. Къснокомунистическата идеология съдържа елементи, чието родство с фашистката доктрина се проявява по-ясно. Тя е подчертано националистическа. Наистина, национализмът бе характерна черта и на сталинисткия комунизъм. Не по-малко бяха и опитите на сталинизма да обосновава марксистко-ленински своите шовинистически изблици. Сталинистките идеолози се занимаваха да доказват, че възхваляването на национално-руското е в пълно съзвучие с възхваляването на експлоатираната и прогресивна класа (което можеше да бъде осъществено само за сметка на гротескни и анекдотични способи като представянето на руските военачалници, т.е. най-верните служители на „святата Рус“ като… противници на системата или пък чрез оценката на имперските завоевания като „прогресивни“, защото иначе Турция, в която (по-късно!) не се извърши революция, би притежавала същите територии, които сега са съветски, т.е. комунистически).

Това означава обаче, че сталинизмът не искаше да признае нацията за автономна ценност. Противно на него, във фашистката идеология на нацията се отреждаше драстично предимство пред всякаква класа.

Сега най-новото комунистическо отношение към нацията се приближава до фашисткото. Все повече се разгръща култът към миналото (при това към царе, крале и национални герои) без претенции за идеологическо оправдание. Тези исторически личности биват оценявани просто като „велики държавници“. 

Това е характерно преди всичко за страните с „народна демокрация”. През 1981 г. с голяма помпозност бе чествана 1300-годишнината от създаването на българската държава, при което възхвалата на старите български царе и военачалници, както и на предхристиянското езическо време, бе съвсем очебийна. Това бе лайтмотивът на цялата паралелна идеология на рано починалата дъщеря на Тодор Живков Людмила, чиято смърт през 1981 г. даде повод за множество спекулации.

Ала голямата националистическа вълна от 1981 г. бе подготвена още през 1967 г., когато Тодор Живков „реабилитира“ стария български езически атрибут — конската опашка, служила за знаме на прабългарите.

По подобен начин румънското ръководство поддържа истински култ към старите даки, които са населявали румънските земи. И съвсем гротесков привкус придобива култът към… граф Дракула, когото Чаушеску обяви за пример за подражание на всеки румънски патриот.

Разбира се, трябва да бъдат споменати и големите тържества по повод юбилея на Мартин Лутер.

Би могло вероятно да се мисли, че зад всичко това се крие една антируска „национал-комунистическа“ тенденция. В подобно предположение се крие известна доза истина. Ала този феномен намира проява и в Русия (да вземем например тържествата по повод 200-годишнината от руското завладяване на Грузия).

Сталинизмът също придаваше голямо значение на милитаризирането и фанатизирането на младежта. Но той решително отхвърляше всеки опит да бъде призната особена роля на младежта и съответно – на Комсомола. Според Сталин, една от големите ереси на троцкистите се състоеше именно в това, че те ухажвали младежта, понеже тя била най-верният барометър на партията. Тук вече проличаваше в зародиш типично комунистическа геронтократия.

Фашизмът, напротив, залагаше по-решително на картата на младежта, която въобще не бе подчинена в такава степен на държавната партия, какъвто беше случаят при съветите. Във фазата на късния комунизъм се появяват кълновете на фашистоидно поведение спрямо младежта. Правят се опити младежта да бъде заразена отвътре с войнствена романтика, а не само с партийна романтика, както при Ленин и Сталин, за да бъде събуден интересът й към елитните войскови части. При това се разчита по-открито на „мъжките“ преживявания, както действаше национал-социализмът във вулгарно-ницшеански стил. 

Както фашизмът, така и комунизмът са държавни доктрини. Но докато фашистката идеология (и специално нейната италианска разновидност в теориите на Дел Векио) разглежда вербално държавата като самоцел и във всеки случаи като ценност сама по себе си, комунистическата идеология се присъединява към етатизма само доколкото държавата се разглежда като средство за премахване на класовите противоречия и за изграждане на комунистическото общество (макар, разбира се, действителността да изглеждаше съвсем различно).

Сега се появява тенденция държавата да бъде разглеждана вече като ценност сама по себе си, без директно позоваване на нейните класово обусловени елементи. Около 1966 г. в средите на съветската върхушка често се говореше за „руската държавност“, верността към която бе препоръчвана като вид главна добродетел на комсомолската младеж. Тази тенденция не можа да се наложи и да се пренесе от апокрифите в официалния живот.

Така модерният комунистически манталитет придобива по-ясни очертания. Господстващият тип в комунистическия свят претърпя безспорна промяна, но не по посока на либералната демокрацията, а по посока към фашизма. Това обаче не означава, че комунизмът изобщо не се е либерализирал. Този процес продължава, макар и много мъчително и незадоволително. Това либерализиране обаче засилва още повече приликите му с фашизма.

Нашето твърдение само привидно е парадоксално: във всяко отношение, освен тясно политическата област, фашизмът бе по-либерален от комунизма (а в тясно политическата област и двата режима са grosso modo, еднакво жестоки и антилиберални, макар и по различен начин).

Така, макар на пръв поглед парадоксално, „фашизирането“ на комунизма е важна крачка напред. Твърде голямо разстояние обаче дели комунизма от „фашисткия“ етап, затова съзнателно говорим за фашистоидни, а не за фашистки черти на къснокомунистическия манталитет.

Модерният комунизъм съвсем не се е отказал от основните идеологически постулати в духовната сфера, поради което в никакъв случай не е достигнал относителния плурализъм на духовния живот във фашистките държави. В страните от Източния блок свалянето от длъжност заради… песимизъм, екзистенциализъм или хегелианство все още е възможно, а това никога не се е случвало при Хитлер и Мусолини.

Следователно от гледна точка на специфичните групови интереси на учен в духовната област или на поет фашисткият строй си остава макар и зло, но все пак по-малко зло.

Не бива да забравяме и че самите фашистки общества също еволюират. Единствената съвременна държава, която след Втората световна война все още съответстваше напълно на понятието „фашистка“, Испания, още при Франко загуби най-важните признаци на фашизма, след като най-напред бе отменена цензурата и бяха допуснати de jure опозиционни политически групировки.

По този начин Испания, без да бъде либерално-демократична страна, още преди смъртта на Франко се реши на стъпка, от която дори най-либералната комунистическа страна, Югославия, се намираше на светлинни години.

В този смисъл можем да твърдим, че комунизмът се приближава към класическия фашизъм, от който обаче самият следвоенен фашизъм бързо се отдалечава.

Преводач: Елена Никлева  

Издателство „Аргес“ София, 1991 г.

Етикети: * * *