Поредното фиаско на „македонската“ политика на България

преди 3 седмици

„Македонската“ политика на България ще бъде успешна само ако е елемент от цялостната стратегия на България в трудния регион, в който се намираме

Президентът на Северна Македония Стево Пендаровски

През месец юни президентът на Северна Македония Стево Пендаровски направи безпрецедентна крачка, като призна, че Гоце Делчев се е определял като българин, пък макар и с уговорката, че според него се е борил за самостоятелна македонска държава. Вчера за македонската телевизия „Сител“ той даде заден ход, като заяви:

„Днес, ако вие или аз искаме да вземем българско гражданство, трябва да подпишем, че не само ние, но всички наши предци са били българи. Независимо дали това е вярно, или не, за да получите българско гражданство през 2019 г., трябва да се обявите за българин. А искате да ме убедите, че в исторически контекст през 1900 – 1901 г. Гоце Делчев е можел да се пише македонец?“

И добави:

„Безспорно е, че той е един от темелите на македонската държавност.“

Само по себе си изказването на Пендаровски е нелепа инсинуация.

За да получи някой български гражданство, няма никакво задължение той да обяви себе си и предците си за българи. Хиляди лица от всевъзможен произход всяка година получават българско гражданство по натурализация. Лицата от български произход обаче получават гражданство по облекчен ред. Сред многото македонци, които кандидатстват за „бугарски пасош“ на основание български произход, вероятно има и такива, които нямат българско самосъзнание или съзнание, че предците им са били българи.

Но тези хора са най-обикновени ИЗМАМНИЦИ, които лъжат българската държава, за да се възползват от това.

Те подлежат на наказателна отговорност. Значи ли, че Пендаровски смята Гоце Делчев за измамник? И ако го смята за измамник, какъв темел може да е той за македонската държавност?

Може дълго да анализираме несъстоятелността на изказването на македонския президент. Но е по-важно е да си отговорим на въпроса защо не успяхме да консолидираме пробива от юни и да надградим на него? Защо допуснахме този регрес? Защо „македонската“ политика на България за кой ли пореден път от 140 години насам катастрофира?

Можем да повтаряме до втръсване, че мнозинството от македонците били „сърбомани“, „югоносталгици“ и какви ли не. Но ще звучи като хленченето на германските генерали, че изгубили войната в Русия, защото, изненада – изненада,  там станало прекалено студено.

Авторите на „македонската“ политика на България през последните 30 години е трябвало добре да знаят какви са настроенията в Македония и да изработят стратегия, съобразена с реалностите. Но как да стане това, когато нямаме ясна представа какво искаме да се случи в Северна Македония, какво е възможно да постигнем и как да го осъществим.

Ако целта на България наистина е била да се постигне „(ре)българизация“ на Македония, както антибългарските сили там не се уморяват да повтарят, то е трябвало да ни е ясно, че тази цел е нереалистична. Още когато президентът Желев сложи „лъжица катран в кацата с мед“ и след смелото признаване на независимостта на Македония заяви, че „признаваме държавата, но не признаваме нацията“, съветниците му е трябвало да го информират, че към 1992 г. огромното мнозинство там отдава значима важност на своята македонска национална и езикова идентификация.

Съвсем реалистична цел обаче беше обективизацията на историята.

Спорът не можеше да бъде „има ли македонци?“ (в национален и етнокултурен смисъл), а „как се е стигнало до тяхната повява“.

Стратегическата цел на България трябва да бъде не как да унищожи македонската етнокултурна идентификация, а как да убеди нейните носители, че признаването на българските корени на мнозинството македонци всъщност ще консолидира, а няма да разклати съвременната македонска идентичност.

В българската полунаучна митология се приема, че македонизмът бил „измислен“ от сръбския политик Стоян Новакович, който си дал сметка, че българщината е дълбоко вкоренена в Македония и Белград няма да постигне нищо, ако ѝ противопостави сръбската идентичност. Затова сръбската кауза се нуждаела от помощник в лицето на македонизма – реално съществуващо, но маргинално течение към края на 19-ти век. В края на 20-ти век обаче в България не се намери политик, който подобно на Новакович да анализира трезво как стоят нещата „на терен“ в Македония и да даде подкрепа на такава форма на македонизъм, който да работи за, а не против българските интереси.

България можеше да използва спора за името на Македония с Гърция и не само да признае, но и да подкрепи правото на новата държава да се нарича Македония и да нарича днешния си език македонски, стига да не се опитва да фалшифицира историята. Вероятно много македонци щяха да осъзнаят, че пътят към признаването на тяхната държава под конституционното ѝ име минава през осъзнаването, че тя няма нищо общо с античното Македонско царство и че част от българския народ на ранна фаза на неговата национална консолидация е бил силово откъснат и след множество въстания, войни и гражданска война е изградил своя собствена македонска идентичност.

България пропусна този исторически шанс.

Когато все пак се стигна до подписване на Договора за добросъседство и сътрудничество, който призна, че двете страни имат обща история (евфемизъм за това, че сме били един народ) пред тях се откриха възможности за изграждане на стратегическо партньорство. Но дейността на Съвместната комисия, която трябваше да даде предложения до правителствата как да се третират различните събития и личности, включително в учебната система, а и отношенията между официалните власти в двете страни „зациклиха“.

От научна гледна точка „българската“ теория за произхода на македонците дава много по елегантно обяснение на наличните документи от „античната“ или „славянката“ теория. От политическа гледна точка обаче беше нужен не „компромис“, а модел как тя да бъде представена на съвременните македонци, без тяхното достойнство да бъде накърнено. Ако са имали изобщо такова намерение, българските политици и членовете на комисията се провалиха с гръм и трясък.

„Втвърдяването“ на позициите на македонската страна и видимият регрес в отношенията между двете дърави може да се дължи и на външни фактори. Не бива да забравяме, че нашите западни съюзници оказаха огромен натиск над правителството в Скопие да постигне споразумение с България и с Гърция.

Лавирането“ и „балансирането“ от страна на българския президент и на българския премиер в отношенията „изток – запад“ вероятно е разколебало убеждението на западните ни съюзници относно необходимостта от изграждането на силно съюзничество между България и Северна Македония.

Това едва ли трябва да ни изненадва. „Македонската“ политика на България ще бъде успешна само ако е елемент от цялостната стратегия на страната в трудния регион, в който се намираме. Ако цялостната ни стратегия е сбъркана, провалите и в „македонската“ политка ще са неизбеждни. Историята е трябвало да ни научи поне на това!