Гражданството – извоювана привилегия, или естествено право?

преди 3 месеца

Бърни Сандърс предложи избирателни права на терористи! Изкривяването на представите за това какво е демокрация достигна дори до Америка!

Бърни Сандърс
Снимка на USA Today

Крайно левият американски сенатор Бърни Сандърс хвърли неочаквана „бомба“ в американския обществен дебат, като заяви, че всеки американски гражданин трябва да има право да гласува, дори докато излежава присъда в затвора. И за да онагледи своята идея, той подчерта, че това трябва да важи дори за Джохар Царнаев – чеченския емигрант, осъден за извършването на терористичен атентат по време на маратона в Бостън през 2013 г., при който загинаха трима, сред които и дете.

„Да, дори тези ужасни хора , защото, когато веднъж започнеш да отстраняваш някои и да казваш „този човек направи ужасно престъпление, няма да му позволим да гласува, този направи еди какво си, няма да гласува“, поемаме по много хлъзгав път“ ,

предаде „USA Today“

Всъщност възприемането на идеята, че гражданството не е трудно завоювана привилегия, а „естествено“ право, е хлъзгавият път, който заплашва самата същност на демокрацията.

Често в популярното мислене под „демокрация“ разбираме управление по волята на мнозинството. Но още Аристотел е правел разлика между управлението на мнозинството, упражнявано „за общото благо“ и в рамките на закони, важащи за всички, и охлокрацията – управление на мнозинството в полза само на мнозинството. Бил е наясно, че законът на линча не е „демокрация“.

Изказването на Сандърс е нагледен пример за  тежката криза на представите, в която се намираме.

Древните алхимици са си представяли, че материалният свят  е съставен от четири елемента. Можем да редуцираме политическата реалност до три: племе (базирано на някакъв племенен морал от предимно неписани правила, който разделя света на „свои“ и „чужди“), империя (базирана върху някаква индоктринация, която обяснява защо едни имат правото да нареждат, а останалите трябва да им се подчиняват) и полис, при който собствеността е неприкосновена и всеки има право да преследва свои цели, стига да не пречи на останалите.

За да бъде „демократична“, една държава трябва преди всичко да има „полисна“ уредба.  Полисът може и да не бъде „демократичен“, но демокрацията не може да не бъде „полисна“!

Полисът е изграден на базата на етиката, а тя се основава на презумпцията, че партньорът, с когото общуваш, има право да преследва различни свои (егоистични или алтруистични) цели, които не е задължително да бъдат посветени на някаква обща целесъобразност. Затова и полисното право борави с абстрактни категории. Очите на Темида са вързани, тя не се интересува от целесъобразността на властта, от интелигентността или силата на спорещите страни, нито от това дали от едната страна стоят единици, а от другата – множество. За да преследват своите цели, гражданите притежават различни материални средства, които не могат да им бъдат отнети насила. Те са в правото си да ги владеят, да ги ползват и да се разпореждат с тях. Доколкото съществува обща цел, отстъпките, които може да се изискат от гражданите, са в някаква степен ограничени. Властта над тях е по природа ограничена. Но гражданинът по презумпция губи своите граждански права, ако посегне на живота, собствеността и автономността на другите!

Полисът възниква като клуб на свободни сред несвободни в древна Елада и е прероден  през 18 век в Америка от робовладелци.

С течение на времето все повече лица и прослойки придобиват граждански права, но всеобщото право на глас затвърждава демокрацията само тогава, когато огромната част от обществото е пропита от „полисната етика“.

Ако за значима част от обществото нейната племенна афилиация е по-силна и тя определя политическото й поведение (това, което днес модно наричат „политика на идентичността“), или пък мнозина не разполагат със собственост и с продаваеми умения, не виждат за себе си перспектива за успешна интеграция в полиса и проявяват склонност да се поддадат на влиянието на някаква имперска индоктринация, то „демократичният“ характер на държавата е обречен.

Полисното управление не произлиза от „общата воля“, а от индивидуалните права, които обаче важат само за гражданите. Включването на нови лица в гражданското тяло е успешно само когато тези лица независимо от техния племенен произход имат желанието да се държат преди всичко като граждани.

Демокрацията е успешна там, където статутът на гражданин се възприема като трудно завоювана привилегия, не като „естествено право“ или още по-малко като досадно задължение.

Ако мнозинството в гражданското тяло не желае или не е в състояние да живее по правилата на полисната етика, демократичното устройство е обречено. Гражданското тяло или ще се разпадне на племена, или ще бъде подчинено на някаква имперска индоктринация. Историята изобилства с примери, при които мнозинството с наслада е унищожавало демокрацията!

Етикети: * * *