И все пак – Костов

преди 4 месеца

Неговото правителство (1997-2001 г.) положи основите на посткомунистическа България и приближи страната ни до цивилизованите народи

На 23 декември Иван Костов навърши 69 години. За това време той е бил всичко. Един от малцината депутати, преминали през седем демократични парламенти. Председател на парламентарни групи, два пъти министър, министър-председател, лидер на две партии. Не е бил само председател на Народното събрание. И президент.

Много са легендите как точно Костов е влязъл в политиката, кой го е предложил за депутат във ВНС и т.н. Това едва ли има значение. През политиката преминаха десетки хиляди, хиляди бяха и депутати. Дали някой се сеща днес за тях?

За разлика от тези пришълци, Костов нахлу в политиката абсолютно подготвен и с ясна визия какво трябва да прави в нея. Понеже всички заседания на ВНС се предаваха пряко,българските зрители видяха един подготвен и адекватен председател на бюджетната комисия. След това – и два пъти финансов министър.

Като че ли след това политическото бъдеще на Иван Костов бе застрашено. След несполучливия вот на доверие към правителството на Филип Димитров Костов се върна в парламента и три месеца ни се чу, ни се видя. Тогава председателят на ПГ на СДС Стефан Савов го покани за свой заместник и това сложи край на очертаващото се безвремие.

Снимките са от брошура на Синята коалиция от 2009 г.

Постепенно влезлият като експерт в политиката Иван Костов взе да се превръща в политик.През 1994 г. стана лидер на СДС и успя да  създаде от хаоса на демократичните течения единната и силна партия СДС. Едно от първите запомнящи се неща, които направи,бе да се срещне с отлюспени от предишното синьо ръководство знакови фигури на тогавашната синя коалиция. На власт бе вече БСП и бе необходима обединена опозиция, която да й противостои и да я свали. И Костов направи Обединените демократични сили, за да спечели парламентарните избори през април 1997 г. с абсолютно мнозинство.

Неговото правителство (1997-2001 г.) положи основите на посткомунистическа България, приближи страната ни до цивилизованите народи.

Изваждането на страната от страшната международна изолация, където я бяха пратили комунистите и техните наследници, финансовата стабилизация, валутният борд, реформите във всички сфери, налагането на европейски правила и норми, отпадането на визите за пътуване на българите в страните от ЕС  – и всичко това само за 4 години, което следващите правителства не можаха да разрушат.

Докато други се надпреварваха да разграждат, Костов градеше. Държавата след Лукановата зима. СДС след позорната загуба на изборите през 1994 г. Разбитата опозиция през 1995-96 г. След това – отново държавата след Виденовата зима. После –Синята коалиция.

Ето така политикът Костов се превърна в държавник.

Нека си представим следната хипотеза.

2015 г.Управлява Ахмед Доган. Заселените през 1999 г. в България 50 000 косовари след войната в Югославия искат автономия на Пиринска Македония, където те са били настанени. За 15 години техният брой е достигнал 250 000. Правителството на ДПС-БСП е склонно да удовлетвори исканията им под натиска на Турция. В ход е сценарий, подобен на този в Косово.

Разбира се, това няма да се случи. Но можеше и да се превърне в реалност, ако през май 1999 г. министър-председател на България бе не Иван Костов, а  който и да е от БСП или ДПС. 

България тогава просто случи, че имаше подходящия лидер в един от най-критичните си моменти във втората половина на ХХ век.

Да припомним. На посещение в България е първият помощник-държавен секретар на САЩ Строуб Талбът. Приема го премиерът Костов. Американецът настоява в България да бъдат настанени 50 000  бежанци от Косово. Костов отказва. Тогава Талбът пуска н ход заплахата, че президентът Клинтън лично настоява за това. Българският премиер директно му заявява:„Върнете се във Вашингтон и предайте на президента Клинтън, че докато Иван Костов е министър-председател на България, не 50 000, а нито един косовар няма да бъде допуснат”. Служители в Министерския съвет тогава разправяха, че Талбът си тръгнал толкова разярен, че виковете му огласяли цялата сграда на„Дондуков” 1.

А с предоставянето на  въздушното ни пространство за нуждите на НАТО Иван Костов стана премиерът, който за първи път нареди България сред силните в края на размирния ХХ век. Защото до този момент за когото закачваха страната ни предшествениците на Костов, тя губеше. Да управляваш страната в обстановка на натиск от не една и две велики сили е възможно само ако си много силен.

Защото историята помни тези решителни моменти, когато за дни, ако не и за часове е трябвало да бъдат взети решения, предопределящи обаче съдбата на страната с десетилетия напред.

По това време Първанов си пишеше писма с Милошевич, предвождаше антинатовски демонстрации, крещеше „НАТО вън” от все още несрутения мавзолей на вожда и учителя, приказваше по медиите, че премиерът и екипът му произвеждат заплахи за обществото, опозицията и журналистите и това се било превръщало в държавна политика.

Всъщност в такива моменти като косовската криза най-ярко проличава разликата между политика, който гледа да извлече дивиденти за себе си и партията,  и държавника, за когото интересите на страната му са от първостепенно значение.

Защото след това дойдоха поканите за започване на преговори с Европейския съюз и с НАТО. В резултат на държавната политика на правителството на Иван Костов,  а не на епистоларното общуване на Първанов с Милошевич.

Да управляваш страната в такава криза и да устоиш на натиск от не една и две велики сили и не една и две партии у дома е възможно само ако си много силен и убеден в правотата си.

Костов управляваше във време, когато алтернативата пред България бе ЕС и НАТО или девета глуха с перспектива светлото бъдеще. И понеже Западът не си даваше много зор по разширяването на ЕС, се наложи българският премиер да го призове да покаже с действия, че е готов да приеме нови членове и вместо общи фрази и принципни обещания, на България да бъде представен ясен график за присъединяване с времеви хоризонт по-къс от 10 години. „С по-дълъг график моето поколение не може да бъде мотивирано”, каза Костов на икономически форум в Залцбург. И получи своето, т.е. нашето.

 „Г-н Костов, вие сте поставили летвата твърде високо, но ние ще се опитаме да достигнем вашето ниво“

поласка го Симеон Сакскобургготски. Но нито царският кабинет,  да не говорим за тройната коалиция, успя да се доближи до Костов. Свършеното от неговото правителство е нещо като световния рекорд на Стефка Костадинова на скок височина, който не може да бъде подобрен вече повече от 30 години.

Срещу Костов се водеше непозната по мащаба си не само у нас клеветническа кампания, с невероятна злоба, гнусни инсинуации, с всички непозволени средства. Нейният неписан закон е – за Костов или лошо, или нищо. Впрегнати бяха 95 процента от медиите, журналисти, политолози, социолози, цели държавни институции. Нито една от тези лъжи не бе доказана, но това не пречи на зложелателите на Костов да ги разпространяват отново и отново, въобразявайки си, че по този начин хората няма да видят техните собствени далавери. Опитват се да скрият собственото си безличие отричайки значимото, направено от Костов. Нарочиха го за виновник за всичко лошо, случващо се в държавата, необходимият грешник. Две правителства след него оправдаваха некадърността си с уж погрешно заложени параметри от неговото управление. Колкото и да подскачаха тези лилипути, не могат да го стигнат. И те си го знаят и затова продължават.

Но за корупция и организирана престъпност в България, за олигархия и мафия по времето на Костов не се говореше в Европа. Ако ги имаше, никога нямаше да има покана за членство в ЕС.

Няма друг човек в България, който да има толкова много врагове като Иван Костов.  Мафията, която той натика в миша дупка и прогони редица нейни босове от България, ченгетата, които след него под ръководството на президента Първанов превзеха държавата, БСП, която бе изпаднала в нокдаун, Доган, който единствено по времето на Костов бе извън властта.

Има ли Костов грешки? Разбира се. Най-вече в кадровата си политика и като министър-председател, и като партиен лидер.

Може би обидените са повече, кой знае?  От приетата по негово настояване декларация за национално спасение в началото на 38-ото Народно събрание бяха изпълнени всички точки, с изключение на една, която му изяде главата – за отварянето на досиетата и несъстоялата се лустрация. Задоволителен отговор защо това не стана няма и до днес.

Начинът по който бе извършена приватизацията с компенсаторки даде възможност на тарикатите да се облагодетелстват за сметка на правоимащите.

И, разбира се, даването на „Лукойл” на Русия – може би най-голямата грешка на Костов.

 “Няма да извървявам отново пътя, който вече съм изминал. Ще остана на мястото си. Няма да правя компромис с позициите си,няма да се съобразявам с настроенията на избирателите, нито ще правя усилия да се харесам. Ще остана на мястото си, за да обознача посоката, по която сме се движили. Ако не днес, то след няколко години със сигурност гражданското общество ще е напълно убедено, че това е вярната посока….”

Това каза той през 2002 г. Нека читателят сам прецени дали е бил прав. На Иван Костов не му достигна един мандат, за да довърши реформите си, за които всички след него говорят, но никой не ги прави..

Костов се оттегли от политиката с достойнство, на което малцина, да не кажем никой български политик не е способен.

Днес, когато сините отломки се чудят как да се обединят или по-скоро да не се обединят, си струва да им припомним рецептата на Иван Костов, създал Обединените демократични сили и Синята коалиция.

„Много пъти съм преговарял в различни посоки, постигал съм споразумения и знам, че когато е налице политическа воля, решенията идват много бързо. Участниците в преговорите да не поставят персонални интереси. Най-лесно се саботират преговорите, ако се каже – персоната Х трябва да бъде непременно еди къде си. А той е примерно противник на коалиционното явяване! И всички го знаят като такъв и го разпознават. Кой ще тръгне да гласува за него? Та той отива в коалицията да я развали, защото не я иска. Ето това е най-бързият начин да не се стигне до споразумение. Но ако партиите го искат, няма как да не се стигне до него.Тогава на всички такива, за които говоря сега малко иносказателно, ще им бъдат обуздани претенциите. И след един силен вот в полза на коалицията, самата партия няма да допусне нейни противници в листите. Щом си бил против, няма да участваш в този политически проект. Ти отиваш там да го саботираш”.

Знам, че след публикуването на този текст срещу мен ще се нахвърлят дори и приятели. Но…да бъдем наясно. Двайсет години са вече достатъчен период да оценим поне малко от направеното от Иван Костов, а не да се ровим в „тоя казал, оня рекъл“.

Защото ще минат още години и за историята ще остане голямото – правителството на СДС, ръководено от Костов, което пое България от една тотална криза и за няколко години успя да я стабилизира и я подготви за членство в ЕС и НАТО. А това – кой той бил свалил или издигнал, защо и как е станало това, кой министър се е провалил – са подробности от пейзажа на днешния ден, които историята не помни и които нямат абсолютно никакво значение за пътя на България напред, както го начерта Иван Костов.

Етикети: * * *