Има ли общо сечение между българските и македонските червени линии?

преди 3 седмици

Формулата: "повечето от предците на днешните македонци са били част от българския народ – такъв, какъвто е бил той преди век“, може да постави началото на едно прекрасно приятелство.

Проф. Денко Малески

През лятото на 2017 г. тогавашният македонски премиер Зоран Заев направи серия от смели крачки, за да изведе страната си от тежката изолация, в която я бе натикало десетилетното управление на Никола Груевски. От началото на 90-те години Гърция неотклонно повтаряше, че никога няма да признае държава, в чието име се съдържа термина „Македония“. По-късно след силен международен натиск, Гърция обяви, че ще нормализира отношенията си със съседната държава, ако към името „Македония“ се добави някакво определение, което да я различава както от античното македонско царство, така и от гръцката провинция със същото име. Сложното наименование, според гърците трябвало да се използва erga omnes – при всички обстоятелства. Не само когато става дума за държавата, но и за нейните граждани, за нейния език и т.н.

Тъй като според конституцията Република Македония е държава на македонския народ и на части от други народи, едва ли ще се намери македонско правителство, което да приеме основното население на страната да не се нарича „македонци“ и официалният език да не се нарича „македонски“. За да накара Гърция да отстъпи, Зоран Заев се впусна в един смел гамбит.

Близо тридесет години в гръцкото общество съществува пълен консенсус около несъгласието „Скопие“ да използва името „Македония“ по какъвто и да било повод. Доколкото от време на време се чуваха гласове за по-умерена позиция, те се мотивираха с нежеланието Гърция да се окаже граничеща с „голяма“ България и „голяма“ Албания. За да накара гърците да отстъпят, Заев трябваше да им демонстрира, че подобна възможност не е изцяло изключена. Ако Гърция не вдигне бариерата за Македония пред НАТО и ЕС, Скопие може да потърси път към тях през София.

Заев посети българската столица и заедно с Бойко Борисов положи цветя пред паметника на Самуил, на който е изписано „Цар на България“.  След това, в навечерието на най-големия празник на Република Македония – Илинден, премиерите на двете страни се поклониха на гроба на Гоце Делчев в Скопие и подписаха Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество.

България и Македония постигнаха съгласие, че ще се градят приятелски отношения „имайки предвид общата им история, която свързва двете държави и народите им“.

Тъй като този текст може да се тълкува по различни начини, в договора бе предвидено създаването на Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия на паритетен принцип по исторически и образователни въпроси, която да допринесе за обективно, основаващо се на автентични исторически извори научно тълкуване на историческите събития.

Флиртът с България се оказа достатъчен, за да накара гръцкия премиер Ципрас да извърши политическо самоубийство, но да защити гръцките стратегически интереси. Заедно с премиера Заев той подписа Преспанското споразумение, според който Македония прие добавка „Северна“, която обаче трябва да се отнася само до името на държавата. Нейните граждани запазиха правото си да се наричат македонци и Гърция се ангажира да признава македонския език в ООН, доколкото се посочва, че става дума за „славянски език“, който няма нищо общо с гръцката цивилизация. Отношенията между Атина и Скопие бяха определени като „стратегически“.

Когато това се случи, в София се чуха гласове, че българската дипломация е била изиграна. За разлика от гърците, които постигнали всичко, което рационално са можели да поискат, България не защитила интересите си. Въпреки Договора, македонците щели да продължат да твърдят, че „общата“ история не означавала история на един народ, а македонският език, бил „славянски“, но неговата еволюция била паралелна на тази на българския. В края на 2019 г. Народното Събрания гласува почти единодушно т.н. „Рамковата позиция“.

Някои от точките в нея са смислени, като: „Многостранните формати и мониторинговите механизми на Съвета на Европа да не се инструментализират от Република Северна Македония за оказване на натиск върху България по въпроси, свързани с правата на лица, принадлежащи към малцинствени групи“. Този текст е напълно в съзвучие с чл 5. От Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество, според който: „Република Македония потвърждава, че нищо от нейната Конституция не може и не трябва да се тълкува, че представлява или някога ще представлява основа за намеса във вътрешните работи на Република България, с цел защита на статута и правата на лица, които не са граждани на Република Македония“. Можем само да съжаляваме, че този текст не е прецизиран в самия Договор.

Други точки от „Рамковата позиция“ като настояването „ по отношение на езика да се използва фразата „официален език на Република Северна Македония “ (…). Никой документ/изявление в процеса на присъединяване не може да се разглежда като признание от българска страна на съществуването на т.нар. „македонски език“, отделен от българския“, са меко казано  провокативни. Особено след Преспанското споразумение, едва ли някое македонско правителство ще приема подобна формулировка. В отговор президентът Пендаровски, който преди година бе признал, че Гоце Делчев се декларирал като българин, но се борел за Македония“ отсече, че:

„ако цената, която трябва да платим, е да кажем, че не сме македонци и че езикът, който говоря, не е македонски, тогава не се нуждаем от ЕС“.[1]

Докато Гърция тихо и спокойно постигна своите цели, отношенията между София и Скопие се върнаха на точката на замръзване.

Все пак от македонска страна бе даден сигнал. Съветникът на президента и първи външен министър проф. Денко Малески заяви, че българите и македонците сме били един народ.  Президентът обяви с половин уста, че не споделя това разбиране, докато опозицията поиска не само неговата оставка, но и отнемането на научната му титла. Реакцията от българска страна беше нееднозначна. Вицепремиерът и министър на отбраната Красимир Каракачанов заяви, че не само сме били, ами и продължаваме да бъдем един народ – макар и насила разделен. И изрази убеждението си, че там, където е текло, пак ще тече. Нещо повече. Загатна, че ако македонците не се освестят, след десет години ще се окажат малцинство в албанска държава.

Чуха се и по-успокоителни гласове. Министърът на външните работи Екатерина Захариева и евродепутатът Андрей Ковачев се впуснаха в обяснения, че не отричат съвременния македонски идентитет и език, но тези изказвания бяха определени от някои македонски коментатори като  damage control. Чуха се и предложения за един вид бакалска сделка – македонците да ни признаят историята, ние да им признаем сегащността (след 1944 г.) … и по живо по здраво. Не се появи никаква визия за „стратегическо партньорство“. 

Идеята македонците да се откажат от българското наследство е лансирана често от някои македонски интелектуалци като журналиста Бранко Тричковски. Тя не е чужда на сръбския вицепремиер и министър на външните работи Ивица Дачич. Неотдавна той предложи Сърбия да подкрепи България в спора за Гоце Делчев. Улицата носеща неговото име в Белград бе прекръстена на… „Маршал Толбухин“. Колко му е, според Дачич и в Скопие да забравят за мита ВМРО, за „преродбениците“ и да останат само със спомена за Югославия. В замяна Дачич поиска България да направела една малка корекция в политиката си и да подкрепи Белград в спора за Косово.

Само че интересът на България е фундаментално различен. Той е Сърбия да оцени, че опитите ѝ за проникване на юг по Мораво-Вардарската долина са ѝ донесли само страдания. Заради „воденичния камък“ Косово на шията, Сърбия изгуби „бисера“ Черна Гора и излаза си на Адриатическо море, но това е тема на друг анализ. Българският интерес е Сърбия да признае Косово и да се дезинтересира от Македония. Тогава България, за първи път в модерната история ще ѝ стане естествен съюзник. А колкото по-силен е мита за Гоце Делчев, за ВМОРО и за възрожденците в Македония, колкото по-скоро споменът за Югославия бъде забравен.

Ако червената линия на Скопие е, че основното население там са македонци, които говорят македонски език, това с нищо не противоречи на българските национални интереси.  За разлика от гърците, които наричат македонците „скопяни“, за българите никога не е имало проблем да ги наричат македонци. Всяко загатване от българска страна, че оспорваме правото на македонците да изграждат свой македонски идентитет не само, че не е легитимно, но е изключително контрапродуктивно. Заявлението на президента Желев, че „признаваме държавата, не признаваме нацията“ непосредствено след смелото признаване от странна на правителството на Филип Димитров, на независимостта на Македония, беше лъжичката с катран излята в кацата с мед, която спомогна за обезценяване на големия геополитически успех, който трябваше да се консолидира с изграждането на стратегическо партньорство между София и Скопие.

Смислената политика тогава беше България да подкрепя правото на Република Македония да изгражда своя македонска идентичност, стига тя да не се представя както правоприемник на античното македонско царство и да не фалшифицира своето българско културно наследство като „небългарско“ и да не малтретира лицата, които са запазили своето българско самосъзнание. Ако обективизацията на историята беше централна политика на всички правителства на Македония, едва ли щеше да се стигне до промяна на името.

За да се намери сечение между българските и македонските червени линии, то не трябва да се разглежда като отстъпление, от която и да е страна, а напротив – като победа.

Неотдавна президентът Пендаровски заяви:

„Ако пише, че историята е споделена, а ти искаш Гоце Делчев да е записан като чист българин, каква е причината аз да го чествам, ако е само твой. Трябва да е отчасти твой, отчасти мой, за да можем да го честваме заедно“[2]

За излизане от този тупик е нужен наистина висш дипломатически и интелектуален пилотаж. Как да се постигне чувство за победа от двете страни? Как македонците да приемат, че българската история, не е чужда, а тяхна и как българите да приемат, че формирането на македонската нация, случило се извън границите на България, не е поражение, победа, подобрила значително геополитическото положения на България?

Формулата на Денко Малески „били сме един народ, вече сме два народа“ е добра изходна основа, но се нуждае от известни корекции и допълнение. Нужен е приемлив за двете страни разказ за това как се е формирал македонския народ. За проф. Малески това е дело на „партизанското поколение на баща му“. Това не може да бъде отречено, но не е цялата истина.

В опита си да се разграничат от бруталния „български есенциализъм“ някои изследователи, не само в Северна Македония, но и в България. като Чавдар Маринов и Стефан Дечев отиват в другата крайност. Да отрекат съществуването на български народ през средновековието и периода преди Възраждането. По думите на Дечев Малески не е прав: „Защото просто не сме били все още „народи“ в съвременен смисъл.“

Разбира се, че не сме били народи в съвременния смисъл! Затова в модерен смисъл по-често употребяваме термина нация. Но пренасянето на наблюденията от Западна Европа на изток е неудачно. На запад имаме универсална църква и след разпада на империята на Карл Велики държавите не са базирани на етнически принцип. На изток „триезичната доктрина“ никога не е била прилагана. Православната църква служи на множество езици. На гръцки, на арменски, на коптски… Има много свидетелства за наличие на българи в заемите на РСМ по време, когато те са под управлението на Константинопол и на сръбските царе.

Няма никакъв проблем да се съгласим с констатациите, на председателя на македонската делегация в Комисията, че за дълги периоди чувството за принадлежност към българския етнос не е било от особена важност при определяне поведението на повечето хора. Религиозната принадлежност е била много по важна, Но Българското възраждане започва „отдолу – нагоре“, не от елит към простолюдие. И този процес на преход от мъглявата идентификация „българи“ към превръщането им в модерна нация започва в земите на РСМ. Основна българска червена линия трябва да бъде, че българщината в Македония по време на Възраждането е домородна, не привнесена, че българите са се преборили за Екзархията, а не тя като чужд елемент да е „правела хората българи“.

За да осмислят македонците Екзархията като „своя“ България трябва ясно да покаже, че българската история не нейна е ексклузувна собственост. Тя е легитимно наследство и на Република Северна Македония.

Но и България е легитимен наследник на част от македонската история!  Ако до средата на 19 век понятието „македонци“ не е значело почти нищо за мнозинството от обитателите на областта, то след Берлинския конгрес името „Македония“ се сакрализира. Много герои, включително от Княжеството умират за нейната свобода. „Македония“ се превръща в свещена кауза. Понятието „македонци“ става важен маркер за идентичността на обитателите на областта, макар за мнозинството от тях това във варираща степен да е означавало „част от българския народ“. Но както е известно повече освободителни движения създават нации, отколкото нации имат сови освободителни движения. ВМОРО се превръща в темел на македонската свобода и на бъдещата македонска държава. То е македонско освободително движение, в което по-голямата част са българи от Македония, но и от Княжеството. Все още разграничението българи – македонци е бледо, но с течение на времето то добива свое развитие. В него се включват и представители на други етноси – власи, евреи и дори турци!

Пендаровски е прав, че Гоце Делчев се е декларирал като българин, но се е борел за свободата на Македония. Всъщност за съвместна автономия на Македония и Одринско. Но това е била сърцевината на българската политика от Съединението до Балканските войни. Никой в България не е говорил за анексиране на територии, а идеите за подялба на Османските владения с другите балкански страни са се считали за предателство. От което не следва, че ВМОРО са били агенти на българската държава. Просто целите им са били общи. Едва когато става ясно, че подобна автономия не е осъществима, а опасността от превръщането на Османската империя в турска национална държава надвисва на хоризонта, България и организацията поемат по пътя на войните… които завършват катастрофално през 1918 г.

Следва разцепление в освободителната организация, последвано от „Македонската гражданска война“. По думите на режисьора Дарко Митревски, който едва ли може да бъде обвинен в симпатии към България, сблъсъкът в нея е между два мирогледа:

„Първата концепция разглежда македонците като съвкупност от всички етнически общности, живеещи в Македония: българи, гърци, албанци, турци, власи, евреи … Другата предлага обединението на македонските славяни в нова етническа група, която ще се нарича „македонци.“[3]

Митревски симпатизира на носителите на втората концепция:

„Тази идея ще се възроди сред македонските интелектуалци с космополитен произход, започвайки от Димитрия Чуповски и неговия петроградски кръг, през Васил Ивановски-Бистришки (автор на труда „Защо ние македонците сме отделна нация“), поетите Никола Йонков Вапцаров и Коле Неделковски , Антон Попов, Венко Марковски, Димитър Митрев, Георги Абаджиев и Кочо Рачин…“[4]

Само че няма как Годе Делчев, Даме Груев, Христо Татарчев и илинденското въстание да бъдат представени кат носители на тази концепция. Такива е имало и преди 1903 г. Никой не е пречил на Георгия Пулевски да убеждава, че македонците „всъщност“ са отделна нация докато си живее спокойно в София и получава българска пенсия. И понеже Македония не може и не трябва да се откаже от „мита“ за Гоце Делчев и за илинденското въстание, е нужно помирение между защитниците на двете концепции в самата РСМ и помирение между Северна Македония и България. Това ще се случи, когато се осъзнае, че Македонската гражданска война не е завършила и не може да завърши с безапелационна победа само на една от концепциите. Нужно е да се намери синтез.

Формулата на Денко Маледки „били сме един народ, сега сме два“ има друг недостатък. Потомците не на всички днешни македонци са били българи. Имало е и власи. Братя Манаки са били противници на ВМОРО и българщината, но са част от македонското културно наследство. Имало е и сърбомани, гръкомани и какви ли не още. Ако търсим сечение между червените линии на двете страни, може би най-добре да приемем формулата:

„Повечето от предците на днешните македонци са били част от българския народ – такъв, какъвто е бил той преди век“.

Приемането ѝ ще се окаже началото на едно прекрасно приятелство.


[1] https://www.dnes.bg/balkani/2020/05/02/ne-se-nujdaem-ot-es-ako-cenata-e-ezikyt-ni-otseche-pendarovski.448236

[2] Дневник; Пендаровски: Ако Гоце Делчев се запише като чист българин, защо да го честваме заедно; 19 декември 2019 г.

[3] Дарко Митревски; Нашиот наjголем фалсификат; Нова Македония недела, брой 23608 | събота 7.11.2015

[4] Дарко Митревски; Нашиот наjголем фалсификат; Нова Македония  26.12.2015 г.

Етикети: * * * *