Искаме македонците да се откажат от това, с което са закърмени. А ние какво ще преосмислим???

преди 4 седмици

Ръководителите на българската дипломация по македонския въпрос – Екатерина Захариева, Красимир Каракачанов и евродепутатът Андрей Ковачев не си дават сметка, че приемането на българските корени не може да бъде постигнато не с „компромис”, а след дълъг обществен катарзис.

Щастливите моменти от българо-македонското „разведряване“ останаха в историята.

Премиерът Бойко Борисов изпрати вицепремиера и външен министър Екатерина Захариева в Берлин, където тази вечер по покана на германското председателство на ЕС ще се състои дискретна среща с представители на правителството на Република Северна Македония, предаде агенция БГНЕС. Очаква се тя да изрази твърда позиция по отношение на условията, които страната ни ще постави, за да „вдигне бариерата” пред започването на преговори за членството на РС Македония в ЕС.

„Към момента България не е в състояние да одобри преговорната рамка за Република Северна Македония в този вид, в който се представя”, заяви тя преди няколко дни, в отговор на въпрос пред журналисти.. Според нея:

„Проблемът е, че договорът не се изпълнява добросъвестно според нас, каза министърът. Захариева каза, че екипите на министерствата на външните работи на България и Република Северна Македония са във всекидневни интензивни преговори в опит да се решат конфликтните.”

Трудно е да не се съгласим, че Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония не се изпълнява. Но трябва да добавим – и от двете страни.

Да си припомним, че още през 2019 г. Министерския съвет и Народното събрание без особени дебати одобриха т.нар. „Рамкова позиция. В нея е записано, че по отношение на езика трябва да се използва фразата „официален език на Република Северна Македония“

и още:

“При абсолютна необходимост от използване на термина „македонски език“ в документи и позиции на ЕС, всеки път трябвало със звездичка под линия следва да се пояснява – „съгласно конституцията на Република Северна Македония“.Нещо повече. Официално България заявява, че „никой документ в процеса на присъединяване не може да се разглежда като признание от българска страна на съществуването на т. нар. „македонски език”.

Макар наскоро министър Захариева да коментира, че „както България признава реалността, така и Скопие трябва да признае миналото“ от МВнР препотвърдиха, че позицията на България остава такава, каквато е одобрена от Народното събрание.

Всичко това няма как да не обърка напълно всеки външен наблюдател. Знае ли изобщо България какво иска?

За запознатите с казуса, всичко е ясно. България иска Македония и най-вече македонците да разглеждат България като близкородствена държава, да гледат на себе си ако не като българска, то поне като на „пост-българска” страна. Да нямат дилеми, че Св. Климент и Св. Наум са служители на Българските царе Борис и Симеон, че цар Самуил е български цар, че езика на Възрожденците е бил български, Екзархията е била домородна за техните предци, че ВМРО е възникнало като Български македоно-одрински революционни комитети, че Илинденското въстание се разпростира от Черно море, че предците ни са се сражавали рамо до рамо в Балканските войни и в Първата световна война, че попадането на Вардарска Македония в Сърбия/Югославия се е приемало от мнозинството в областта като страхотна трагедия, че македонците попаднали в България или изселили се тук не са „малцинство“, а опора на българската идентичност, че предците на останалите в Югославия са посрещнали Българската армия (във вече окупирана от Хитлер Македония) с неописуем възторг. И накрая, че след 1992 г. с българска помощ Македония най-после успяла да се освободи от Югославия, така че България и Македония трябва на тази основа с радост след дълга и принудителна раздяла да обединят усилия и да преобразуват Балканите като европейски регион.

Проблемът на България през тези близо 30 години, е че не само повечето от правителствата, но и по-голямата част от гражданите на Македония са готови да донесат от десет кладенци вода само и само да обясняват, че не било така! Нещо повече. Когато някой македонски политик покаже знаци, че приема „българската” история, рейтингът му се сгромолясва.

Предвид силното желание на Северна Македония да започне преговори за членство в ЕС някои български общественици като евродепутатът Андрей Ковачев и отрасналия в Скопие журналист Любчо Нешков призовават македонските власти да излязат и „да кажат истината”, колкото и непопулярна да е тя. Народът да я осъзнае и да вървим напред. Ако ли не, значи Северна Македония не е готова за еврочленсто. Да почакат още шест месеца, пък дано им уври главата!

Според последните изказвания на премиера Заев и на президента Пендаровски става ясно, че Северна Македония няма да приеме споразумение, според което съществува македонски език, но той е основан на български говори. Колкото и да е очевидно, че те са определени като български от възрожденците, на които в Северна Македония са кръстени много училища.

Защо?

Почти никой от интересуващите се от българо-македонските отношения не предлага задълбочен анализ защо толкова масова македонците отказват да приемат толкова убедително доказана историческа истина?

Македонският общественик Ангел Наков подсказва една от основните причини защо е така.

В статията си За България  без политика в сайта МКД той пише, че и българите и македонците, родени преди 1990 година:

„Знаят, че до 1990 г. България е била под прекия контрол на строгия комунистически режим на СССР, а Македония – част от югославската федерация … че македонците са имали паспорт на СФРЮ, с който са пътували свободно, без виза по света, а българите са имали нужда от специално разрешение да преминат от един град в друг в собствената си страна …. че македонците са се радвали на всички постижения на световната икономика, а българите са споделяли трагичната икономиката на СССР … че в Македония са живели свободни граждани, според съвременните световни стандарти, и в България строго контролирани граждани, които трудно са задоволявали елементарните потребности на живота. „

Може да е малко преувеличено… но малко! Българите все пак можеха да шетат из България (до десетина километра от границата), а и в Югославия имаше политически затворници, Но че македонците се чувстваха безкрайно по-свободни и много от българите им завиждаха за тази свобода, не подлежи на никакво съмнение.

Според Наков:

„В началото на 90-те години българите изпитваха голямо разочарование и комплекс за малоциенност спрямо македонците.“

Може би не точно спрямо македонците . Голяма част от българите тогава не правеха особена разлика между „сърбин”, „македонец” и „югославянин”.

Но по-важното е друго. Това случайно развитие на историята от средата на 20 век – което вероятно е аномалия, която никога няма да се повтори, даде на много от македонците чувство за превъзходство спрямо българите. В очите на повечето от тях Титова Югославия беше легитимната тяхна държава. И сега българите искат те да обявят за престъпна, извършила културен геноцид точно тази Югославия, в която според тях са живели по-добре отколкото когато и да било преди или след това.

Още през 90-те, когато трябваше да изгради стратегия за отношенията си с Македония, България трябваше да вземе предвид, че съвременните македонци се гордеят както със своя македонски, така и със своя югославски идентитет. Безсмислено е да философстваме, че югославският идентитет бил „политически”. Всеки който е изпитал ужас, когато Хаджибегич изпусна дузпа срещу Аржентина на световното първенство през 1990 е бил „югославянин”.

Повечето македонци не преживяха разпада на Югославия като „Освобождение”. За много от тях, това беше травма.

Наков е прав, че без много от българите да го осъзнават, в началото на 90-те България „удари шестица от тотото”. Разпадът на Съветския съюз освободи страната от евразийската примка, а разпадът на Югославия драстично подобри нейното геополитическо положение. Трябваше само България да изгради „специални отношения” с Македония и това щеше да е прекрасен завършек на българската национална драма, започнала в Берлин 1878 г. Задачата беше наистина много трудна, но не и невъзможна.

Втората „шестица”, която България удари беше гръцкото вето и искане Македония да смени името си. Атина беше преживяна като основния „негатор” на македонската идентичност. Вместо да твърди, че няма „македонска нация” и да отказва да подписва договори на „македонски език”, България можеше да отстоява позицията, че обективизацията на историята е единственият начин да бъдат защитени македонския идентитет и език. Тази теза беше подкрепена от много македонски интелектуалци и дори от някои премиери като Любчо Георгиевски и Владо Бучковски, от министри като Денко Малески и Димитър Димитров. Ако България беше действала тактично и уважително, спорът отдавна нямаше да е междудържавен, а щеше да е вътрешномакедонски. Можеше да се създаде атмосфера на търсене на корените.

Така както за повечето македонци е трудно да приемат, че Тотова Югославия е била нещо лошо… така гордостта на позволява на много българи да приемат, че формирането на македонската нация дълъг и сложен процес, започнал далеч преди Втората световна война, а кодифицирането на македонския език е било единствения възможен начин за извеждането на Македония от „международно признатите граници на Сърбия”.

Неловката българска дипломация през последните десетилетия доведе до това, че днес всяко „пиремане” от страна на властите в Северна Македония, че македонският език е изграден на основа на български говори ии всяко „признание” от българските власти, че днес и сега съществува отделен македонски език – ще бъдат заклеймени от националистите в двете страни и няма да получат подкрепа от съответното обществено мнение.

Това и стана. Когато Захариева обяви, че България ще признае „днешнте реалности” и македонския език, ако РС Македония признае, че той е бил кодифициран на база на българския, както президентът Пендаровски, така и премиерът Заев отговориха с твърдо „не”. Не македонската, а българската страна остана неразбрана за света. Един австийски политик обяви, че би било огромен скандал, ако Германия поиска от Австрия да приеме че има „германски корени”.

Ръководителите на българската дипломация по македонския въпрос – Захариева, Каракачанов и евродепутатът Андрей Ковачев не си дават сметка, че това може да бъде постигнато не с „компромис”, а след дълъг обществен катарзис.

Оказахме се в кьорсокак, от който нито една от страните вече не може да се измъкне без да понесе тежки поражения. А можеше отдавна да играем в един отбор!

Етикети: * *