Как беше опята българската нежна революция

преди 10 месеца

Защо у нас Нежната революция не се състоя? Ето ви три кратки история за познати и не толкова познати събития, и вие ще си отговорите сами.

Ако ме попитате какво съм правил през онзи 14 декември, веднага ще ви кажа – запознавах се. Запознавах се с бъдещите партийни лидери на бъдещия СДС. И не само това –  радвах се на подчертано уважение от тяхна страна. По причина, че вече бях влязъл в устата на хората.
От края на ноември, т.е. от първите събирания в квартирата на бай Иван срещу Румънското посолство до 6 декември се запознах с поне десетина от тях. По-късно, през втората половина на месеца, ръкостисканията продължиха със същата интензивност, защото в СДС влязоха нови партии. Например Демократическата партия. Ще кажете, ама как така не съм познавал хора като Стефан Савов, д-р Петър Дертлиев, Милан Дренчев*, Димитър Баталов, Васил Гьорев, Крум и Иван Неврокопоски, Жорж Ганчев, Георги Марков и т.н.?

         Ами така, не ги познавах. Нямаше откъде. Нито от вражеските радиостанции, нито от събранията, разтурени или неразтурени от милицията, нито пък от самиздатските брошури. Мамка му, така беше. Няма да си кривя душата.  Но пък знаех имената на политическите затворници, групирани около  около бай Илия Минев и Стефан Вълков.  През пролетта на 89-та пък видях на живо земеделци в Стара Загора – групата около бай Тодор Кавалджиев. Даже си взех екземпляр от тяхното писмо до Тодор Живков с искане за реабилитация на Никола Петков.

         А къде са били другите, ще попитате сигурно?

Защо не сме ги чули по западните радиостанции? Защо не са ходили по събрания? Защо не ги е прибирала милицията? Ами същото ги питах и аз по онова време. Не с лошо чувство, а от едното любопитство. Най-често чувах следния отговор: ако ние бяхме излезли, веднага щяха да ни приберат, защото сме лежали по лагери и сме били противници на режима. Ще рече човек, че Илия Минев не е бил по затвори и лагери. Ама нейсе, млъквах слисан от съдбите им и от белите им коси.

        

Но, както и да е, след запознанствата започна работата. А по онова време работата ни беше да притиснем яко вече пораздрусаната БКП. Докато се разцепи или окапе като другите комунистически партии в Източна Европа. Защо не стана ли?

Ето ви три кратки история за познати и не толкова познати събития, и вие ще си отговорите сами.

         Конфузът на 15 декември

         И така, датата е 13 декември.

СДС съществува от 6 дни. А всеки от дните по онова време се измерва с години.  На 9 декември софиянци губят търпение и от Южния парк към Народното събрание тръгва многохилядно шествие с възгласи „Долу БКП“,  „Долу член 1“.  На следващия ден на пл. „Ал.Невски“ се провежда първият и единствен митинг през декември, организиран от току-що учредения Съюз на демократичните сили. През следващите два дни напрежението на улицата расте. Поради бездействието на СДС в дома на Люлина и Божидар Абрашеви на ул. „Карнеги“  се събира импровизиран щаб, които започва да умува какво да се прави при създалата се ситуация. Още повече, че докато ние се моткаме, студентите вече са тръгнали. И са обявили жива верига около парламента. В апартамента тече труден разговор: какво прави опозицията този момент. А СДС – това са моите нови познати, сиреч лидерите на новите български политически партии, вече разцепеният Клуб за подкрепа на гласността и преустройството и десетина души от старите неформали.

         Накрая се взема соломоновското решение – ще подкрепим студентите в качеството си на граждани. Следват спорове как да изглежда декларацията и дали трябва да искаме оставките на другарите – Политбюро, ЦК и всичко наред. Тук срещаме стена. И в крайна сметка оставките на другарите остават на заден план. Под декларацията** се подписват общо 26 човека. Осем от тях са членове на Координационния съвет на новосъздадения  СДС. Осем от общо тридесет! Ето и техните имена по реда, в който са под декларацията: Желю Желев, Константин Тренчев, Олег Чулев, Петър Берон, Петко Симеонов, Пламен Даракчиев, Румен Воденичаров и Христофор Събев. 26-ият е техническият сътрудник на новосъздадения Съюз на журналистите „Подкрепа”, извикан по телефона от Дончо Иванов, за да отнесе декларацията в БТА. На път към агенцията човекът се дописва най-отдолу в декларацията. И така влиза в историята. Името му е Йоло Денев.

         На 14 декември 1989 година може и да сте били на площад „Народно събрание”. Но дори и да не сте, знаете какво се е случило. Не знаете, обаче, финала на тази история.

А всяка история тогава задължително имаше тъжен финал.

От онова, което сте прочели или видели, вече знаете, че от трибуната на Студентския дом Желю Желев, Константин Тренчев, Емил Кошлуков, Петър Берон и още неколцина от лидерите призоваха множеството да се прибере по живо, по здраво по домовете си. Но пък в историята има едни такива малки и много важни подробности. И ако ги пропуснем, няма да може да разберем докрай величието или пък падението на тези, които я творят.

         За мнозина случилото се на 14 декември свършва с призивите към огромното множество да си се прибере по домовете. Но малката подробност е, че то нямаше никога и по никакъв начин да си тръгне, ако на новоизбрания председател на СДС Желю Желев не бе му хрумнала една практична идея. И ако не бе казал ясно в микрофона, че на другия ден, 15 декември, митингът продължава. В същия час и на същото мястото. Докато не падне чл.1 от Конституцията и съответно – ръководната ролята на комунистическата партия.

        

15 декември, рано сутринта. Телефонът ми звъни – извънреден координационен съвет на СДС. На съвета Желю казва: така и така, имаме тъжна новина, снощи е починал академик Андрей Сахаров. И продължава със смайващото заключение, че никак не е удобно в такъв ден да правим митинг. И е най-добре член 1 да почака, а днес да почетем с панихида паметта на руския дисидент.

         Моите нови познати – земеделци, репресирани и социалдемократи – вдигат ръка като един. Клубовете и Екогласност подкрепят ентусиазирано идеята, врътва се и Емо Кошлуков. Христофор, светиня му, попада в небрано лозе, тъй като панихидите са в неговия ресор. Но накрая свежда глава пред богоугодното дело. След плах опит да оспорим идеята, ние от „Подкрепа” увисваме като прани гащи.

         Как за първи и последен път бях регулировчик?

         В цялата работа има сериозен проблем. Софиянци вече знаят за мястото на митинга. Затова се взема мъдрото решение: след като вчера сме ги призовали да се приберат, днес пък да ги завърнем към правилното място. И така, на другия ден, аз съм войник на партията. На поста си. Стоя с лента на ръкава на кръстовището на „Раковска” и тогавашния „Руски”. И соча на множеството правилната посока – не напред по булеварда, а нагоре към площада пред „Св. Александър Невски”. Регулировчици като мен има още на „Шишман”,  при Академията, около кръстовището на Софийския университет и в градинката пред него. В крайна сметка, прииждащите са върнати. Панихидата може да започне.

         Още си пазя снимката– клекнал съм на стълбите до храма и пиша на коляно съболезнователната телеграма до Елена Бонер (съпругата на Андрей Сахаров, б.р.). Така реши Координационният съвет, че на мен като умеещ да дращи по вестниците, се полага тази чест.

         Та така, с панихида, скръбно и елейно, приключи първата част от българската нежна ревоюлюция. Има и втора. Но за нея – утре.

––––

* Бай Милан, за разлика от Петър Дертлиев, не гласува и не подписа Конституцията до края на живота си. Стефан Савов и Георги Марков след време тихомълком завъртяха по един подпис в оригиналния протокол, който се съхранява в сградата на „Дондуков“. Първият – за да стане председател на Народното събрание, а вторият – за да бъде избран за конституционен съдия.

** Тя е кратка, буквално в две изречения. В първото се казва, че без отказ на БКП от монопола върху властта не може да се изгради демократично общество у нас. Във второто групата граждани, подписали се под декларацията, призовават софиянци да вземат участие в живата верига на 14 декември от 17 часа, по времето, когато Народното събрание заседава. Останалите подписи са на Ал. Николов, Божидар Абрашев, Бойко Пройчев, Венцислав Дуриданов, Воемир Милков, Дончо Иванов, Емил Георгиев, Кирил Маричков, Костадин Георгиев,Любомир Бохачек, Любомир Павлов, Люлина Генова, Михаил Константинов, Никола Костов, Петър Георгиев, Стефан Гайтанджиев и Янко Янков.

Етикети: *