Как хората опитомиха себе си

преди 8 месеца

В книгата на Ричард Рaнгъм (Richard Wrangham) "Парадокса на добротата" се разглеждат странните взаимоотношения между добродетелта и насилието в човешката еволюция

От Мелвин Конър

Изданието за март 2019 на The Atlantic

Когато учих за докторска степен в края на 60-те години, ние, начинаещите антрополози, прочетохме книга, озаглавена „Идеи за човешката еволюция“, колекция от неотдавнашни статии в тази област. С типично високомерие на току-що завършил студент, аз го отхвърлих като „твърде много идеи, твърде малко данни“. Половин век по-късно и след хиляди нови находки имаме далеч по-пълно и по-озадачаващо виждане за човешкото минало. Непрекъснато нарастващият брой открити вкаменелости запълва една липсваща връзка в търсенето на доказателства за проточовеци, само за да разкрие, че липсва друга. Междувременно нито една генеологична линия не свързва тези предшественици с Homo sapiens, чийто произход датира от около 300 000 години. Вместо това виждаме паралелни и отклоняващите се линии, които разкриват разнообразие от изчезнали хоминиди и показват черти, смятани за присъщи на нашата линия. Например следи от малки „хобити“, намерени в Индонезия през 2003 г., показват, че те са ходели  изправени и са изработвали инструменти, били са малко над метър високи и са имали мозъци с размер от около една трета на нашия. Те може би са живели, докато съвременните хора не са се появили в района преди около 50 000 години.

Илюстрация на Антоан Мейлард

С натрупването на все повече данни се появяват все повече изненади. Микроскопските методи установяват, че някои резки по костите, датиращи от 2,5 милиона години, вероятно са причинени от остри каменни инструменти (учените доскоро предполагаха, че такива инструменти са се появили по-късно). Зъбният камък по зъбите на неандерталците подсказва, че тези същества с едри кости (почти хора от една от паралелните линии) вероятно са консумирали варен ечемик с месото си, т.е. доскоро описвани като само месоядни, те всъщност са били всеядни като нас. ДНК от малки фрагменти от кости – например върха на кутре отпреди много хиляди години, е извадила на светло съвсем нов човекоподобен вид, който някога се е кръстосвал с нас, както и неандерталците. Неслучайно Чарлз Дарвин е представял еволюцията като храст, а не като дърво.

Проучването на човешката еволюция вече е много повече от изследване на кости и камъни. През 1965 г. една забележителна книга – сборникът на Ирвин Де Вор „Гордостта в поведението“ (DeVore „Pride Behaviour“) (която ме накара да уча с него), лансира едно радикално за онова време твърдение:

„Ние никога няма да разберем нашия произход без интензивно изучаване на дивия свят на нашите нечовешки роднини.“

Няколко учени, включително Джейн Гудол, се отправиха на експедиции в далечни джунгли и савани. Изследвайки маймуни и други същества в техните местообитания, тези учени превърнаха своите бележки и наблюдения в огромен архив от данни. Де Вор и неговите колеги се посветиха на систематично изследване на останалите общности от хора ловци-събирачи, живеещи и до днес на всеки обитаем континент с изключение на Европа. А това са наши биологични близнаци, които все още живеят в условия, подобни на тези, в които и ние сме се развили.

Многостранните усилия бяха нови и амбициозни, но идеята беше стара. Де Вор бе закачил в кабинета си бележката на Дарвин от 1838 г.:

„Сега се установява произходът на човека… Този, който разбира павианите, ще направи повече за метафизиката, отколкото Лок.“

Това е афоризъм, който припомня една от любимите ми характеристики на антропологията – философстване с данни, и служи като идеално въведение в най-новата работа на Ричард Рангам (Richard Wrangham), който предлага едни от най-смелите и най-добри идеи за човешката еволюция.

В третата си книга „Парадоксът на добротата: Странната връзка между добродетелта и насилието в човешката еволюция“ той използва впечатляващи факти за естествената история и генетика, когато навлиза в дебат, иницииран преди столетия от Томас Хобс, Жан-Жак Русо и други философи, който е актуален и днес: как се е стигнало до съчетанието от ожесточена агресия и сътрудничество при хората. Защо ние сме толкова малко склонни към насилие в нашето ежедневие (при почти всички култури) в сравнение с най-близките ни роднини – шимпанзетата, в рамките на тяхното? И в същото време защо човешкото насилие, насочено към групи, които възприемаме като вражески, е толкова разрушително?

Рангъм, който преподава биологична антропология в Харвард, е бил обучаван от Гудол и Де Вор. В известен смисъл той подготвя теорията си в двете свои предишни книги, които изследват противоположните полюси на човешкото поведение. Известен с прецизната си работа на терен, особено с шимпанзетата в Националния парк на Кибале в Уганда, Рангам показва колко всепроникваща е жестокостта на шимпанзетата. Гудол признава с искрено съжаление, че любимите ѝ примати могат да бъдат изключително жестоки. Понякога майка и дъщеря убиват бебетата на други женски в тяхната група. Мъжките често тормозят и бият женските, а в някои случаи се организират и атакуват шимпанзета от друга група.

В Кибале големи групи от шимпанзета се събират заедно и агресията съответно нараства. Рангам наблюдава, че тези големи мъжки групи се ентусиазират и излизат да „патрулират“ по доста добре организиран начин: обхождат териториалната си граница и атакуват самотни шимпанзета от съседните общности, когато се приближават и застават на пътя им. В съавторство с Дейл Питърсън в книгата си „Демонични мъжки“ от 1996 г. Рангам припомня това, както и други доказателства, за да обрисува тъжен портрет на човечеството, според който мъжката половина е заредена с насилствено еволюционното наследство. Така той дава ясна подкрепа на възгледите на Хобс за човешката природа, вкоренени в генетиката.

В книгата си от 2009 г. „Овладяването на огъня: как готвенето ни направи хора” Рангам представя съвсем различна хипотеза. Въз основа на археологически доказателства той допуска, че нашите предци са овладели огъня много по-рано, отколкото повечето учени предполагат – може би по-скоро преди около 2 милиона, а не преди 800 000 години, и това ги е променило. По-специално готвенето е направило възможно да се употребява много по-разнообразна храна. То е позволило консумацията на плодове, листа и други растителни храни, които могат да са токсични, ако се приемат в суров вид. С помощта на готвенето месото е станало по-безопасно за ядене и по-лесно за храносмилане. Друга значима полза от овладяването на огъня е, че това на практика е допринесло за удължаването на деня в нощта. Като се има предвид колко важни за ловците-събирачи са били разговорите и разказите, споделяни около огъня, не е трудно да се предположи, че този процес може да е ускорил и еволюцията на говора – съществен компонент за по-неагресивни взаимодействия.

В новата си книга Рангам за първи път се опитва да реши парадокса, описан в заглавието. През десетилетията, в които той се фокусира предимно върху тъмната страна на човешката природа, постоянно се натрупват доказателства, че хората от началото на своето развитие са най-сътрудничещите си същества в света на приматите. В много експерименти учените са поставяли хора и човекоподобни маймуни в ситуации, които изискват сътрудничество.  Хората, дори ако са малки деца, са се справяли винаги по-добре. Междувременно класическите изследвания на шимпанзетата са допълнени с нови изследвания на бонобо, другия ни близък роднина. Двата вида са равно отдалечени генетично от нас, но в радикален контраст с шимпанзетата бонобо предпочитат да правят любов, а не война. След дълга работа на терен се оказва, че някои от нашите „не-човешки роднини“ могат да живеят и да се развиват почти без насилие.

Рангам използва този материал, за да представи още една амбициозна хипотеза: „Намаляването на реактивната агресия, съчетано с интелигентността, сътрудничеството и социалното учене, е ключов фактор за появата и успеха на нашия вид.“ (Под „реактивна агресия“ той има предвид склонността да се атакува, когато друг индивид се приближи твърде близо, за разлика от толерантността към контакт, който да продължи достатъчно дълго, за да позволи приятелско взаимодействие.) Рангам прилага своята еволюционна логика и към изучаването на по-широк спектър от животински видове. Той се позовава по-конкретно на някои първокласни експерименти, които изследват опитомяването на диви лисици, норки и други видове чрез изкуствен подбор в продължение на много поколения.

Подобен изкуствен подбор, отбелязва Рангам,  предизвиква „синдрома на опитомяването” – получава се промяна в набор от черти, а не само намаляване на реактивната агресия, която развъждащите животните се опитват преднамерено да постигнат. Например в експеримент с лисици, проведен в Русия в началото на 50-те години на миналия век, на най-младите екземпляри, които са най-малко склонни да хапят, се дава шанс за размножаване. Следващите поколения стават по-неагресивни, но в тях се забелязват и други промени в чертите като по-дребно лице със скъсена муцуна и по-чести (по-малко сезонно ограничени) размножителни периоди.

Връщаме се при бонобо. Рангам го дава за пример за това как еволюцията на хората може да е довела до намаляване на агресията. Някога смятани за вид шимпанзе, бонобо вече са обособени като различен вид. Според класическата наука те са се разделили от шимпанзетата преди 1 до 2 милиона години и са били изолирани на юг от завоя в река Конго. Женските бонобо оформят силни коалиции, отчасти основани на сексуалните отношения, като по този начин укротяват мъжкото насилие. „Хормонът на доверието” окситоцин се освобождава по време на секс от женския пол – може да се каже, че партньорите са възбудени и в двата смисъла на думата, сексуално и с повишено доверие. Тъй като женските управляват, мъжките не ги атакуват и дори насилието от мъжки към мъжки екземпляри е изключително ограничено.

Бонобо демонстрират и други черти, присъщи на опитомените животни, което, както в експеримента с лисиците, показва динамична промяна на генетиката.

Рангам приема консенсусното мнение, че разликата между бонобо и шимпанзета е фундаментална, генетична и еволюционна. Неговото различно обяснение на появата на различията отразява факта, че той е обучен еколог – научил е, че в продължение на много поколения екологичната среда създава специфично за видовете поведение. В случая с бонобо, предполага Рангам, тучните  местообитания, в които те са били защитени от конкуренцията на шимпанзета или горили, са им дали редкия шанс да намалят собствената си реактивна агресия. Съществуват и други примери за не-човешко самоопитомяване в дивата природа – например маймуната червен колобус в Занзибар се отличава по сходен начин от червения колобус в африканския континент благодарение на изолацията на острова. Но бонобо са най-близките и най-важни за нас.

Концепцията на Рангам за човешката еволюция, задвижвана от самоопитомяване, е всъщност много стара. За първи път подобна идея е предложена от Теофраст  – един от учениците на Аристотел, а по-късно е обсъждана неведнъж през 18 век. Тази нейна последна версия също ще провокира противоречия – всички новаторски научни теории правят точно това.  Рангам е наистина доста смел, тъй като се позовава на парадокса в заглавието на книгата си. Той показва как тъмната страна в природата на проточовеците е допринесла за постигане на хармония в общуването в човешките общности.

В основата на неговия аргумент стои идеята, че колективното избиване на непоправимите насилници е изиграло централна роля в човешкото самоусъвършенстване. Подобно на руските учени, които са елиминирали жестоките лисици от развъдника, нашите предци може би са убивали мъже, които са проявявали многократни актове на насилие. Може би групи от мъже са търсели и убивали жертви в съседни села (доста подобно на патрулиращите шимпанзета, за които Рангам е докладвал в по-ранните си трудове). Различното в сегашната му теория е, предположението, че тези хайки са били насочени навътре, за да предпазят групата от своите собствени членове – те са изпълнявали някаква форма на смъртно наказание. Рангам цитира редица антрополози, които са свидетели на това как група мъже си сътрудничат, за да убият насилник сред самите тях.

Идеята е интригуваща и наистина е вярно, че ловците-събирачи, чиито общества съществуват без правителства, понякога колективно премахват злодеите помежду си. Но такива действия са рядкост, както канадският антрополог Ричард Лий подчертава в обширните си проучвания на племето Кунг, които включват описание за необичаен случай: След като един човек убил най-малко двама души, няколко други мъже го издебнали и го убили.

Моите собствени две години в това племе ме карат да вярвам, че съществува по-дълбоко вкоренен процес за укротяване на агресията – женският избор. Жените в повечето групи ловци-събирачи, както научих по време на опита си в тази област, са по-близо до равенството с мъжете, отколкото жените в много други общества. Еволюционната логика предполага, че младите жени и техните родители, когато избират по-малко склонни към насилие брачни партньори през поколенията, биха могли да осигурят по-постоянен селекционен натиск към по-ниска реактивна агресия, отколкото редките драми на смъртното наказание. (Женските коалиции при бонобо, изглежда, са изиграли подобна роля на опитомяване.)

Макар да омаловажава семейните  истории при самоопитомяването, Рангам все пак осветява пъзела в основата на човешката еволюция и ни напомня за двойствената природа на нашите добродетели и пороци.

„Човешката природа е химера“,

заключава той, като се позовава на както на хибридното митично чудовище, така и на натрупаното знание, съчетано с биологичния феномен на генетично хибридните организми.

В епилога на книгата си той описва впечатленията от свое посещение в Полша през май 2017 г.:

„Разходих се из Аушвиц. Почувствах най-доброто и най-злото от човешката химера.

Насилието и добродетелта, признава Рангам, не са противоположности, а мощни, макар и невинаги надеждни съюзници. „Високата степен на сътрудничество, гладкото функциониране на човешките механизми за масово убийство, може да породи както добро, така и зло.“ За да се предпазим от заплахите, които произлизат най-вече от нашите склонности и действия, със сигурност се нуждаем от много мъдрост.