Каква ще е съдбата на Северна Македония?

преди 10 месеца

Историята на Македония е предмет на остри спорове, но по-важно е какво ще се случи с нейните граждани през идните години и десетилетия.

Миналото на земите, които днес вече се наричат Северна Македония, е всъщност добре документирано. В Античността на тях са живеели пеони – племена, близки до траките. По-късно те са завладени от древното Македонско царство, макар да няма доказателства царете Филип или Александър да са стъпвали някога по-северно от Демир Хисар. Следва дълъг период  на римско владичество, последвано от Тъмните векове, когато много и различни племена се установяват на тези земи, само за да бъдат прогонени от следващите нашественици.

През Средновековието земите на Северна Македония са част от България – по време и на Първото, и на Второто българско царство, като дори и в периода между тях, когато България е под византийското владичество, тези земи са причислени към административната единица, наречена „тема България“. През 14 век те са завладени за кратко от Сръбското царство, което се разпада на малки владения, завладени в края на века от османските турци.

Тяхната власт трае над 500 години. Подобно на земите на днешна България тези на Северна Македония са частично асимилирани и частично колонизирани от турците. И все пак мнозинството от населението назовавало себе си „българи“, а езика си наричали „български“.  Българското възраждане – тази трансформация на идентичността от мъгляво етническо самоопределение към осъзнато намерение да бъде изградена самоуправляваща се общност, започва именно от земите на Северна Македония. Първите опити да се пише, както се говори, са направени на местните диалекти, наречени от Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович „простейши язик болгарски“.

По късно след много спорове българският литературен език е кодифициран предимно на източните наречия. На територията на Северна Македония са открити множество български училища, а жителите на тези земи участват в борбите за учредяване на Българската екзархия. Те се включват и в революционните борби на българския народ. Достатъчно е да припомним за дядо Ильо Малашевски, който е заместник на Раковски в Първата българска легия, и за Петър Симеонов – Перо Македончето, оглавил Ботевата чета след смъртта на войводата.

След Берлинския конгрес земите на Северна Македония са оставени на Османската имперския и част от местното население се изселва в България. Много от дошлите стават професори, писатели, предприемачи, офицери, политици и дават своя принос за изграждането на облика на съвременна България. Достатъчно е да споменем Димитър Ризов, Андрей Ляпчев, Симеон Радев, (за добро или за зло) Димитър Благоев, Антон Югов и т.н.

Още в началото на 20 век един проницателен човек – Кръстьо Мисирков, по-късно обявен за най-великия македонец на 20 век, си дава сметка, че в условията, които са съществували по онова време, не е било възможно нито да се стигне до обединение на цяла Македония с България, нито да се постигне автономна Македония с „българска боя“, за каквато по думите му се борел „комитето“. Рано или късно българските „дипломати“ щели да разберат това и да се ориентират към политика на подялба на Македония със Сърбия и Гърция. Това щяло да е катастрофа. Спасението според него било да бъдат изведени македонските славяни от българската етнонационална тъкан и да се изгради отделен македонски народ. „Централното наречие – около Прилеп и Битоля, „имало да става македонски език“.

По време на войните България отказва да приеме подялба на Македония, макар Сърбия и Гърция да ѝ предлагат всичко, от което тя има нужда – Източна и Западна Тракия, широк излаз на Егея и Западна Македония с градове като Щип, Струмица, Кукуш и Кавала.

В крайна сметка България е победена и следва нова бежанска вълна. Както призна един гръцки депутат по време на дебатите за ратификацията на Преспанското споразумение, до 1913 година гърците в днешната гръцка провинция Македония са били малцинство. По-късно там са заселени много гръцки бежанци от Мала Азия.

Тогава земите на Северна Македония са присъединени към Сърбия, а след 1918 г. – към Кралството на сърби, хървати и словени. Българските църкви и училища са затворени със силови методи. Младото поколение няма достъп до литературния български език. Школувано на сръбски, то никога не приема този език за свой. Тогава в цяла Европа настъпват тежки идеологически разделения. Те няма как да не засегнат и хората от днешна Северна Македония. Но се появява и специфика.

За свой вечен срам, но и в резултат от стратегически грешки на България, демокрациите – Англия и Франция, подкрепят интегритета на кралска Югославия. Това е неприемливо на практика за всички край Вардар. Онези от тях, за които запазването на българската идентичност е важно, нямат други съюзници освен фашистите, а по-късно и нацистите. „Левите“ са тези, които са готови да направят компромис с Югославия чрез изграждането на нова идентичност: македонци – нито сърби, нито българи. Да пише народът, както говори, и да живее в братска любов както със сърбите, така и с българите. Тези идеи са подкрепени от Коминтерна.

Както в България отношението към Русия се оказва по-важно от самоопределянето й по скалата „ляво – дясно“, така и в Македония отношението към българщината се оказва по-съществен фактор от идеологическата окраска.

През 1941 година дори лидерът на македонските комунисти Методи Шаторов – Шарло се обявява за присъединяване към БКП. Но през 1944 година фигури, които не са имали нищо общо с „левите идеи“  като Панко Брашнаорв и Методи Андонов – Ченто, се опитват да спасят каквото е възможно от местната българска култура чрез изграждането на отделна македонска идентичност.

След разрива между Тито и Сталин „българофилите“ са прочистени от Македонската комунистическа партия.

Но докато България деградира и дегенерира зад Желязната завеса, Тито успешно извежда Северна Македония от съветската зона. Колективизацията е спряна, малкият бизнес не е национализиран.

Идентичността на мнозинството от хората еволюира. Ако до началото на 19 век те са били просто българи (а Кърчовски, Пейчинович и братя Миладионови са настоявали земята да се нарича Долна Мизия), в края на века вече може да се говори за македонски българи, особено след Берлинския конгрес, когато те живеят в доста различна среда. Тогава името „Македония“ е сакрализирано. Толкова много изключително храбри и силни хора загиват за свободата на тази земя!  И все пак за мнозинството дълго време няма съмнение, че „македонци“ означава част от българския народ. Особено за тези, които след 1913-1918 г. стават част от българското царство или се преселват в него.

След Втората световна война в земите на Северна Македония идентичността на мнозинството македонци претърпява еволюция – те започват да се самоиндентифицират като един от югославските народи. Сърбизмите са проникнали в местните говори още от времето на кралска Югославия, когато образованието е било на сръбски. Кодифицирането на македонския език и измислянето на македонска азбука, наподобяваща по-скоро сръбския, отколкото българския вариант на кирилицата, се приема от мнозина като „завръщане към корените“. Българската администрация от времето на Втората световна война е разочаровала някои от жителите, но най-важното е, че идеите за „българщината“ са дискредитирани като „фашистки“.

Последва това, което за много македонски семейства е „златния век“ на Титова Югославия. Страната се радва на относителни свободи, включително право на пътуване и работа по света, на висок стандарт на живот и незапомнена стабилност.

Повечето македонци нямат никакво желание да разтурят Югославия, но когато тя се срива, от немай къде обявяват независимост. Дори на референдума обаче се гласува за независима Македония „с право да се присъедини към бъдеща Югославска конфедерация“.

Драмата с идентичността се завърна в земите на Северна Македония

Десетилетия по-рано на техните предци е било отказано да се определят като „македонци – част от българския народ“. След 1991 г. те вече не можеха да са „македонци – един от югославските народи“. За повечето от македонците – социализирани в сърбоцентричната субкултура, изчезването на семейството на югославските народи (те вече бяха станали кръвни неприятели) се отрази доста обезпокояващо.

Някои се опитаха да заменят югославския македонизъм с „античен“, но това само завили враждебността на Гърция.

В крайна сметка спорът с Гърция беше решен. Северна Македония прие, че няма нищо общо с античното Македонско царство и двете страни се посветиха на стратегическо партньорство.

В договора с България се говори само за добросъседство и приятелство. И макар да е загатнато, че двете страни имат обща история, няма категорично определение, че корените на македонския народ са предимно български.

Някои български националисти определиха Договора с Македония, който отвори вратата за договора за промяната на името на Северна Македония, като провал на българската дипломация.

Гърците постигнали каквото поискали и насочили македонския национализъм срещу България и албанците.

Нещата са, разбира се, далеч по-сложни.

Целите на Гърция и на България в Северна Македония са коренно противоположни. Докато за Гърция е достатъчно да „натрие носа на македонците“, то България е длъжна да „спечели душите и сърцата им“.

За да се случи това, мнозинството от македонците трябва да изоставят мита, че през вековете е съществувал македонски народ, който говорел на македонски език, ама българите се опитвали да го окупират и асимилират. Но след смелата борба на партизаните срещу българския фашистки окупатор македонският народ сбъднал своята вековна мечта – да има своя държава, първо в семейството на Югославия, а след 1991 г. като самостоятелна държава.

Много от лидерите на партията на Заоран Заев се надяват да намерят в ЕС и НАТО инкубатор, който да съхрани именно тази идентичност

Само че това едва ли ще е възможно заради албанския фактор. За разлика от българите албанците в Македония, чийто диалект е доста различен от литературния албански език, никога не приеха Югославия за своя (макар тя да им осигури доста по-висок стандарт и много повече свободи от тези на албанците под властта на Енвер Ходжа). Тяхната албанска идентичност всъщност се консолидира.
Докато в Македония броят на македонците намалява, този на албанците нараства, а и те проникват във все повече райони.

България ли е големият губещ от помирението между Гърция и Северна Македония 

И да, и не.

След смелия ход на правителството на Филип Димитров, с което България първа призна независимостта на Македония, президентът Желев направи фалстарт, като заяви, че България не признава наличието на македонска нация. След това правителството на Беров създаде нов проблем с непризнаването на съвременния македонски език. Тези изказвания и действия не само че не увеличиха, но рязко намалиха шансовете на македонците да приемат очевидното – че мнозинството от техните предци са били част от българския народ и са говорели на наречия, които са определяли като български.

По-късно се намериха български политици, които заявиха, че не приемат името Северна Македония. Договорът от Преспа няма как да не е плесница не само за тях, но имплицитно и за България.

Ние, българите, трябва да си отговорим на ключовия въпрос:

Защо мнозинството от македонците са готови да донесат от десет кладенеца вода, само да докажат, че открай време са различни от нас, вместо да изготвят стратегия за оцеляване и развитие най-вече в сътрудничество с България?

Миналото и наслоенията са само част от отговора.

За да приеме „българския“ прочит на историята, македонецът трябва в душата си да „прокълне“ Титова Югославия като време на измама. Но как да го направи, като в неговата семейна история това е било „златният век“?

Нима у нас няма огромен брой хора, които не искат да „прокълнат“ комунистическия режим, щото в тяхната семейна история това е времето, когато са преминали от селска къща в външен клозет, към панелка с топла вода. Колкото и карти с черепи посочващи комунистическите концлагери да им показваш, те ще клатят глава и ще „доказват“, че всъщност тогава народът си живеел добре. По същия начин колкото и документи да посочваш на много днешни македонци, за българската идентичност на техните предци, те ще намират „обяснения“ че не било точно така.

Но не по малък фактор е начинът, по който България изглежда днес.

Макар член на ЕС и НАТО, тя не се привижда на македонците като едно подредено, приветливо общество.

Договорът от Преспа може да се окаже нещо прекрасно за целия регион, включително и за България, ако след приемането на Северна Македония в ЕС и НАТО страната ни успее да изгради стратегически отношения с нея.  Но това ще се случи само ако България се държи не като формален, а като активен член на тези организации, като основен стълб на западната цивилизация в региона.

Вместо да отричаме съвременната македонска идентичност, сме длъжни да я подкрепяме, стига тя да не се основава на исторически неистини. Но за да накараме днешните македонци да се усъмнят във всичко, което са чули от родители и учители, България трябва да изглежда омайно, а не плашещо!

Нужен ни е висш пилотаж, не елементарен национализъм!

Не бива да подценяваме и огромните опасности, които са надвиснали над нас.

Теоретично е възможно след приемането на Македония в НАТО Сърбия също да направи завой на Запад, а България – поради дълбоко вкорененото русофилство, руското икономическо проникване и всевъзможни зависимости, да се върне пак на Изток. Това ще ни върне във времето на Титова Югославия и на Тодор-Живкова България.

За много македонци това би било „връщане към естествения ред на нещата“.

Тъжното е, че не всички българи осъзнават какъв кошмар би било това за българския народ.

Етикети: * * *