Какво ни казва „Кланица 5“ – петдесет години по-късно

преди 2 седмици

От първата публикация на този значим роман на Кърт Вонегът, творбата му не остарява и не губи своето въздействие

От Джеймс Паркър, 31 март 2019 г. за „The Atlantic“

Кърт Вонегът
Снимка Оливър Морис (Getty Images, публикувана в „The Atlantic“)

Има романи, които са толкова въздействащи и толкова перфектно написани и уникални, че  постигат неочакван страничен ефект. Повалят автора в нокаут. Каквото и да напише той след това, нищо не може да се доближи до неговия шедьовър. Ако Ръсел Хобан не беше написал нищо преди „Ридли Уокър“, да не беше написал и ред след него, днес репутацията му щеше да бъде същата. Трябваше ли Уилям Бъроуз, след като написа „Голият обяд“, или Джоузеф Хелър, след като написа последния ред на „Параграф-22“ („Ножът профуча на един инч разстояние от него и той побягна“), да захвърлят  пишещите си машини през прозореца?

Вероятно да.

А Кърт Воннегът, на 46-годишна възраст, след като вече беше написал блестящите „Майката нощ“ и „Бог да Ви благослови, г-н Роузуотър“, беше изстрелян в творческа кулминация (и изчерпване) с „Кланица 5″.

 „Предполагам, че цветята, когато са разцъфнали, имат някакво съзнание за някаква цел, след като са били поднесени“,

казва той през 1973 г. в  интервю за „Плейбой“, използвайки сравнение с градинарството.

„Цветята не са искали да бъдат цветя и аз не съм искал да бъда аз. Като приключих с „Кланица 5“, имах чувството, че съм произвел едно цвете. Така че имах потресаващото чувство, че съм направил това, което е трябвало да направя, и всичко беше наред.“

Изминаха петдесет години от публикуването на „Кланица 5“. Романът е на моята възраст.  И колкото повече остарявам и колкото повече буци падат от мозъка ми, толкова повече намирам, че романът заслужава да се препрочита. Опознайте го добре –  напред и назад. Аз добре го познавам. Не знам колко пъти съм чел „Кланица 5“. Три? Четири? Тя никога не остарява. Нейното въздействие никога не стихва.  Тази книга по никакъв начин не е цвете. „Кланицата 5“ е по-скоро природната свръхсила, която авторът мутант се е самонаучил как да овладее и след това е могъл да използва с пълната й мощ само веднъж.

Самообучението му е отнело десетилетия. Съзряващото събитие, както винаги, е било кратко.

Между 13 и 15 февруари 1945 г. съюзническите бомбардировачи изсипват близо четири хиляди тона експлозиви и запалителни вещества над историческия германски град Дрезден. Ефектът е бил в съзвучие с природните закони. Въздухът се е превърнал в огън. Вонегът, американски затворник, е бил там, но на 20 метра под земята. Заловен по време на Арденската офанзива, той е откаран в Дрезден в конски вагон и е затворен в изоставена кланица. Когато бомбите падат, той се укрива заедно с други военнопленници и няколко замаяни германски пазачи в склад за месо, разположен в мазето на кланицата. Като излезли оттам, се оказали в море от развалини, пепел, изкривен метал и смърт. Някъде между 18 хил. и 25 хил. души (все още не знаем) са били убити.

Тази неизброима и анонимна масова смърт е била в пълен контраст с един много уникален и преброим труп, който Вонегът вече е имал в живота си – този на майка му, която се е самоубила по-малко от година по-рано. Как този изоставен и умиращ от глад  млад мъж, излязъл от подземието и попаднал в некропола на Дрезден, успява да не загуби ума си? Поради вродената устойчивост или онтологичната еластичност, или поради нещо друго – може би неговата писателска душевност, вечната неразрушима същност, която примигва със своите костенурчени очи пред всички иронии и наблюдения.

Отнело му поне 25 години, за да разбере какво да прави. В биографията на Вонегът от Чарлз Дж. Шийлдс има едно призрачно изречение. То звучи така:

„Как да пише за значимо събитие във война, на което е бил свидетел и въпреки това не е бил свидетел, защото е бил заврян под земята?“

Хем е там, но не е там, хем е във въздуха, но е заровен под земята. Това е зоната на неопределеността от  поемата на Уилфред Оуен „Странната среща“ от 1918 г. – в полусвета на окопите, в който поетът влиза в съня или в смъртта:

 „Изглежда, че от битка бях избягал надолу в някакъв дълбок  и отдавна изчезнал тунел“.

Накрая Вонегът прави своя избор. За да излезе от тунела, той трябва да напише книга за  невъзможността да се напише книга за Дрезден. За невъзможността да поддържа неизчезващия спомен за Дрезден в главата си.

И така, „Кланица 5“ със своите скокове и замръзнали рамки, срутващи се фасади и самозаменяеми пейзажи е хронологична бъркотия. Тя започва с фалстарт. Глава първа е за това колко време е отнело на Вонегът да напише книгата, нещо като изчистване на гърлото с телена четка. Историята започва в глава втора с изключение на това, че историята е навсякъде.

„Чуйте: Били Пилгрим не е залепен за времето. Били е заспал като сенилен вдовец и се е събудил в деня на сватбата си. През 1955 г. той е преминал през една врата и се е озовал в 1941 г. Върнал се е през тази врата, за да открие себе си през 1963 г.”

Били Пилгрим е американски войник, заловен и откаран в Дрезден. Извънредно важно е да се отбележи, че тези времеви подскоци и рязко разпадане на съзнанието са посттравматични симптоми.

Като прочетох повторно „Кланица 5“ сега, когато и двамата сме на 50, бях погълнат по нов начин от изместването на напрежението на фразата „карай да върви“, която се появява в текста (проверих в Google) цели 106 пъти – като тик, като въздишка, после като проклятие, след това като прекъсване, после като благословия, след това като фаталистична псувня, после пак като тик. Отново и отново бях зашеметен от приказното качество на разказа на Вонегът и неговия специфичен синтез на безизразното американско лице и зловещия източноевропейски смях.

„Някъде отново лаеше голямото куче. Благодарение на страха и като отзвук от зимните мълчания това куче имаше глас, наподобяващ на голям бронзов гонг“.

И аз се почувствах особено обладан, този път от неговата смелост на фокусник. Това беше един вид еуфория от разкъсани конвенции, избуяла в множество жанрове.

Реалността дава своя урок“ – пише поетът Тед Хюз в „Гарванът“ – с неговия миш-маш от Писанието и физиката“.

За Вонегът урокът е по-скоро миш-маш от евтина научна фантастика и сцената с гробаря от „Хамлет“. Били Пилгрим чете безименната книга от любимия си автор, дълбоко неуспешния, пророчески високо концепционен Килгор Траут, в който пътник във времето се оказва при Светото разпятие. С помощта на стетоскоп той иска да разбере дали Иисус наистина е умрял.  

„Пътникът във времето се изкачи първи по стълбата… и се наведе близо до Иисус, така че хората да не видят, че използва стетоскопа, и го преслуша. Не се чуваше никакъв звук в изтощената гръдна кухина. Божият син беше мъртъв като пирон.

(Следващият ред е: „ Карай да върви. “)

Повече отвсякога оценявам възвисеното пречупване на този текст. Теологът Пол Тилих някога изнесе проповед за Свети Павел, посветена на трудната позиция, в която е бил светецът, след като с божествена сила е бил свален от коня си по пътя за Дамаск.

„В този момент Павел е бил разбит на психологически парчета“,

казва Тилих.

Но най-важното е, че той не се е опитал да се съвземе. Вместо това той „заживял с парчетата“. Позволил на парчетата да бъдат себе си и на Божествената светлина да блести между тях. И аз ще кажа това за Вонегът, както и за смелостта и майсторството на неговото изкуство, създало „Кланица 5“.

Тогава и само тогава той живее с парчетата.