Какво постигна и какво пропусна България за 15 години членство в НАТО?

преди 4 месеца

Крайно време е страната ни да динамизира своето участие във всички политически и военни дейности на Алианса, да заработи по-активно за солидарността и единството в НАТО.

След по-малко от два месеца България ще отбележи 70-годишнината на НАТО и 15-годишнината от своето членство в Северноатлантическия алианс. Този стратегически избор, който направи страната ни преди повече от 20 години, гарантира напълно националната сигурност и отбрана независимо от нарастващите опити през последните години този избор да бъде ерозиран и България да се превърне в несигурен съюзник.

На 29.03.2004 г. България официално стана пълноправен член на НАТО, след 10-годишно партньорство с Алианса и подготовка за членство, от които последните пет години бяха непосредствена подготовка по Плана за действие за членство (Membership Action Plan – MAP).  Страната ни се присъедини към най-мощния и траен политико-военен съюз, който гарантира напълно националната ни сигурност и отбрана. За 70 години Алиансът преодоля много препятствия и предизвикателства, но оцеля и укрепна, като остана притегателна сила за почти всички европейски държави. За 28 години след края на Студената война НАТО се разшири от 16 на 30 държави, като има още кандидати за членство.

Очакванията бяха политическата интеграция на България в Алианса да се осъществи за първите две-три години, а военната интеграция (по оптимистичния сценарий) да ни отнеме около 10 години. Можем основателно да приемем, че политически страната ни се е интегрирала в НАТО, но не можем да твърдим, че процесът на военната ни интеграция е завършен напълно.

Една най-обща оценка на тези процеси за България показва, че енергичният старт при приемането на страната в НАТО бързо загуби темпо, независимо че са налице безспорни резултати в интегрирането ни в Алианса. България участва в работата на политическите органи  и вземането на политическите решения в организацията. Страната ни има дългогодишно участие в операциите на НАТО на Балканите, в Близкия изток и Афганистан, нараства участието на български военни формирования в съюзни учения и тренировки, изпълняваме с ограничения ангажиментите си по охрана на въздушното пространство в Единната система за противовъздушна и противоракетна отбрана на на Алианса. Страната участва в редица инициативи за изграждане и подобряване на критично важни съюзни способности, но България изпълнява съюзните си ангажименти с ограничения.

В основните ръководни органи на Алианса (Северноатлантическия съвет и Военния комитет на НАТО)  за 15 години работиха 4 постоянни представители (посланици) и 4 военни представители, както и значителен брой военни и цивилни служители.  В стратегическите и регионалните командвания на НАТО, както и в отделни агенции и комитети на организацията също натрупаха опит значителен брой български представители. Страната ни участва в гражданското и военното планиране на НАТО и се ангажира с изпълнението на значителен брой цели по способностите на организацията.

Същевременно през 15-те години на своето членство в Алианса поради непоследователна отбранителна политика България пропусна редица възможности да се утвърди като активен съюзник в НАТО, способен да изпълнява напълно съюзните си ангажименти и да създаде модерни способности на своите въоръжени сили. Най-общо пропуските на България след 15-годишно членство в НАТО се заключават в следното:

Бързата политическа и военна интеграция на всяка държава в Алианса предполага политическа стабилност, повишени военни разходи, отстояване на основните принципи на организацията и постигането на пълна стратегическа и оперативна съвместимост.

През последните 15 години начело на България са трима президенти, като само един отстояваше твърдо и непоколебимо евроатлантическата принадлежност на страната. България бе управлявана от седем редовни правителства (три от които оглавявани от партия ГЕРБ с две коалиции) и три служебни правителства. Нaчело на министерството на отбраната през този период бяха 11 министри на отбраната, от които 3 служебни. Очевидно е, че честата смяна на правителства и особено на министри на отбраната е индикация за ниска политическа стабилност и пречка да се провежда последователна и градивна национална отбранителна политика, включително адекватно и активно участие в политиките на Алианса. През последните години в българския парламент нараства влиянието на антиевропейски (антинатовски) партии. След 2009 г. значително бяха съкратени отбранителните разходи на страната. От 2.5 % през 2004 г. същите спаднаха до 1.28 % през 2016 г. Често военните разходи бяха противопоставяни на разходите в други публични сектори, което пораждаше негативизъм към въоръжените сили на страната. През 2014 г. НАТО прие решение за повишаване на разходите за отбрана на страните-членки на не по-малко от 2% от техния БВП, с краен срок 2024 г. България прие план за постигане на тази цел до 2024 г., въпреки че потребностите на въоръжените сили изискваха това да стане по-рано.

Неадекватните национални оценки на регионалната среда за сигурност в някои случаи поставяха под въпрос солидарността на страната с нейните съюзници. България определено подценява сигурността в Черно море и закъснява с мерките за отговор. За разлика от Румъния създаденият военен дисбаланс от Русия в Черно море след анексията на Крим видимо не тревожи българското правителство. България не подкрепи румънската инициатива за формиране на постоянна съюзна морска оперативна група в Черно море. Страната ни не отчита адекватно положението си като флангова съюзна държава, закъснява с изграждането на съвременни способности на въоръжените си сили и не настоява за засилено предно присъствие на НАТО в региона. Опитът на отделни министри на външните работи и на отбраната да променят това положение бе бързо блокиран. Не са единични и случаите на разнобой в позициите на президент и премиер на страната по важни въпроси на националната сигурност и отбраната.

Намаляването на обществената подкрепа за членството на България в Алианса е резултат от действията на два фактора. Външният фактор е свързан със засиленото руско влияние, пропаганда и фалшиви новини, както и с опити за намеса във вътрешните работи на страната, което повиши антиевропейските и антиатлантическите настроения в българското общество. Вътрешният фактор бе свързан с появата на отделни парламентарни и извънпарламентарни проруски партии, проруски НПО и движения, включително паравоенни организации, които засилиха антинатовската си пропаганда и внушения в общественото пространство, че България е ощетена от членството си в НАТО и в ЕС и има алтернативен път за развитие, доминиран от по-близки отношения с т.нар. евразийски  и панславянски свят. Групата за приятелство с Русия в българския парламент наброява 121 депутати, докато за приятелство със САЩ са само 67, а с Германия – 54.  В България от 2003 г. има национално движение „Русофили“, което провежда ежегоден национален събор, но няма движение „Американофили“ или „Германофили“. Резултат от дейността на тези партии, движения и НПО е подронване на обществената подкрепа за членството на страната в Алианса. Според Gallup International Balkans доверието на българите в НАТО към края на 2004 г. е било близо 48% , а в края на 2017 г. – 36%. Очевидната крайна цел е превръщането на България в ненадежден съюзник и преосмисляне на членството ѝ в Северноатлантическия отбранителен съюз.

Провалът в модернизацията и превъоръжаването на Българската армия през последните 15 години ще остане като най-слабото звено в отбранителната политика на страната. Това води до сериозни затруднения в изпълнението на съюзните ангажименти на Българската армия и недостатъчна оперативна съвместимост със съюзните военни формирования. За 15 години членство в НАТО България не се научи как се определят приоритети  и да се управляват ефективно модернизационни проекти. Страната ни продължава опитите самостоятелно да осъществява модернизация и превъоръжаване, без да използва възможностите на регионалното или съюзното сътрудничество в изграждането на съвременни военни способности. Както при закупуването на транспортни вертолети и самолети, така и при основните проекти за нови многоцелеви изтребители, нови патрулни кораби и бойни машини за сухопътните формирования, България не успя да намери решения съвместно с Гърция, Румъния, Хърватия, Словакия и други съюзни държави или да използва агенциите на НАТО. Страната ни не осъзна необходимостта от дългосрочна програма за превъоръжаване на Българската армия с хоризонт поне 15-20 години, подкрепена от политическите партии в българския парламент.

Инвестиционните разходи в отбранителния бюджет на страната останаха ниски, което предопредели и слабите резултати в модернизацията на въоръжените сили. Днес Българската армия продължава да използва наследеното и технологично остарялото съветско въоръжение при нисък процент на неговата изправност и готовност и при нарастващи разходи за неговата поддръжка. Въпреки настоятелните препоръки на НАТО за прекратяване на зависимостта във военната област от държави извън НАТО и ЕС страната ни продължава да е зависима в поддръжката на основни въоръжения от Русия. Макар че през последните три години настъпи промяна към повишаване на отбранителните разходи, видим резултат в модернизацията на въоръжените сили все още няма. Очакванията за стартиране на недопустимо закъснялата модернизация са за 2019-2020 г.

Нежеланието за разполагане на територията на страната на съюзни формирования е продиктувано повече от съобразяване с Русия, отколкото с националните ни интереси. За разлика от подхода на Полша, Румъния и прибалтийските съюзни държави България предпочита да не предприема подобни стъпки, за да не предизвиква недоволство и реакции на руската страна. Така при вземането на отделни национални решение в областта на отбраната България се поставя в зависимост от реакцията на страна извън НАТО, което е недопустимо за една съюзна държава. Крайно време е България да се отърси от тази зависимост.

Занижената бойна и оперативна подготовка на въоръжените сили поради недостиг на ресурси и оперативно несъвместимо въоръжение води до невъзможност българските военни формирования да участват равностойно в интензивни съюзни операции. Продължава да е тревожно нисък годишния нальот на българските военни пилоти, което не гарантира безопасното изпълнение на тренировъчни и реални бойни задачи. Рядкост са големи учения на НАТО на българска територия.

България не успява да осъществява адекватна кадрова политика в своята армия. През последните години все повече военнослужещи напускат армията поради ниски възнаграждения и липса на ясни перспективи за кадрово развитие. Процентът на некомплекта в редица военни формирования, особено в сухопътните войски, надхвърля 20% и повече. Недостигът на офицери става все по-тревожен. Този некомплект, заедно с високия процент на неизправност на остарялото въоръжение, понижават в значителна степен боеготовността и боеспособността на Българската армия. Това има негативен ефект както за националната отбрана, така и за страната като съюзна държава в Алианса.

Очакванията през следващите няколко години България да активизира своята външна и отбранителна политика в полза на съюзните си ангажименти са големи и за целта са създадени определени предпоставки. Крайно време е страната ни да динамизира своето участие във всички политически и военни дейности на Алианса, да заработи по-активно за солидарността и единството в НАТО и да се противопоставя енергично на всякакви опити за превръщане на страната в слабо звено на съюзната отбрана.

* Авторът е генерал-майор (з), бивш първи военен представител във Военния комитет на НАТО след приемането на България в Алианса. Понастоящем е член на УС на Атлантическия съвет на България и член на Съюза на офицерите от резерва „Атлантик“.

Етикети: * * *