Какво следва след срещата в Аахен?

преди 9 месеца

Нови „оси“, или европейска мечта?

Мястото на срещата не беше избрано случайно. Германският град Аахен, разположен до самата граница с Белгия, някога е бил столица на огромната империя на Франките. На Коледа през 800 година папата коронова Карл, или Шарл (както го наричат французите) Велики за римски император. Възстановяването на Римската империя все още се е смятало за завръщане към нормалността. Това, че столицата е била разположена не в съсипания от варварски нашествия Рим, а в Аахен, не е било от особено значение. Владенията на Карл (Шарл) се простират от Атлантика до средата на днешна Унгария. Той дори е обмислял да се сроди с византийската императрица Ирина – първата жена на византийския престол, която се титулува с мъжкия титул „василевс на ромеите“ вместо „василиса“ (императрица), защото управлява еднолично от свое име, а не като съпруга. Така е щяла да бъде възстановена Римската империя в пълния ѝ размер и блясък. Ако това обединение се е било случило, България е щяла да остане единствената друга значима независима държава на континента.

Но империята на Карл (Шарл) се разпада след смъртта му. Забележително е, че и Франция, и Германия разглеждат себе си като нейни приемници. Франция, защото името ѝ произлиза от това на франките, Германия, защото франките говорели (старо) немски.

Възможно ли е отново да възникне супердържава от Атлантика до Одер?

След смъртта на Карл (Шарл) Велики Франция и Германия са попадали под единно управление само два пъти – по времето на Наполеон и по времето на Хитлер. В първия случай ненавистта на германците към френската окупация дава тласък за консолидация на доста мъглявата към този момент германска идентичност. По време на германската окупация при Хитлер французите се чувстват победени и потъпкани, а последвалото освобождение на страната им от англо-американските войски не възстановява самочувствието им на велика сила.

Меркел и Макрон. Искрено приятелство или „брак“ по сметка и борба за надмощие?

Френското самочувствие е засегнато още повече от последвалите поражения във Виетнам и Алжир.

Така се стига до подписания в Елисейския дворец договор през 1963 година. С него френският президент Шарл Дьо Гол и германският канцлер Конрад Аденауер поемат отговорността да сложат край на съперничеството между страните им и да работят заедно за общото благоденствие.

През погледа на Дьо Гол и на Аденауер светът изглежда съвсем различно.

Дьо Гол дълбоко ненавижда англичаните, защото е убеден, че те са надиграли Франция в борбата за колонии и за световно влияние. Английският е изместил френския като международен език и макар някога Франция да е помогнала на Съединените щати да извоюват независимостта си от Британската империя, културната близост между англоезичните народи гарантира по-тесни връзки на Лондон с Вашингтон. Дьо Гол не се чувства комфортно в среда, доминирана от англо-саксонците. Като президент той извежда Франция от военните структури на НАТО и не допуска Великобритания в Общия пазар. Дьо Гол не подценява съветската заплаха, но както пише Хенри Кисинджър, той е убеден, че Америка има достатъчно голям свой интерес да не допуска СССР да овладее Западна Европа и няма защо Франция да участва в общата защита. Според него тя се нуждае от собствена ядрена програма и от възможност да преследва собствени интереси.

Макар да е воювал два пъти с германците, Дьо Гол никога не е изпитвал неистова омраза към тях. Учел е немски още от дете и прекарва част от Първата световна война като военнопленник в Германия, където твърди, че не е бил малтретиран. След Втората световна война Германия е победена и разделена и вече не е заплаха за Франция. Но към 1963 г. икономиката дори само на Западна Германия – която заема около половината от територията на Германската империя отпреди Първата световна война, е вече по-голяма от френската. Франция винаги е разполагала с повече ресурси, но държавата е била прекалено централизирана, а икономиката не дотам конкурентоспособна. Дьо Гол привижда шанс германият икономически мускул да бъде впрегнат за отстояване на френските национални интереси!

Неговият партньор Аденауер е „нетипичен“ германец. Той е католик, а от обединението на Германия през 1871 г. католиците обикновено са „свирили втора цигулка“. Дори и по времето на Хитлер, който също произлиза от католическо семейство. За Аденауер причина за катастрофите на Германия е обстоятелството, че тя е била обединена около пруския милитаризъм. Когато Западна Германия трябва да си избере временна столица, той налага малкия университетски град Бон пред по-логични кандидати като Франкфурт. Може би, защото Бон е разположен на Рейн, на няколко километра от Кьолн – родния град на Аденауер, където той е бил кмет преди идването на Хитлер на власт.

За разлика от Дьо Гол Аденауер е убеден атлантик. В началото на 50-те години той отхвърля предложението на Сталин за обединение на Германия като неутрална страна между Варшавския договор и НАТО. За Аденауер „закотвянето“ на Германия към западните структури, доминирани от англо-саксонците, е от основно значение. Той няма проблем да приеме

Германия да бъде „политическо джудже“, ако ѝ се позволи да бъде икономически гигант.

Но това може да се случи само ако тя изгради икономика, ориентирана към износа. Ето защо Германия трябва да има привилегирован достъп до големи платежоспособни пазари. Създаването на общ европейски пазар е точно това, от което Германия се нуждае. Нека Америка се погрижи за сигурността на Западна Европа, а Франция да играе ролята на неин водач.

И тъй като германската икономика е по-ефективна, ако няма мита и ограничения, тя би могла да разори много индустриални сектори в другите страни от Общността. Затова Германия проявява готовност да ги субсидира. Основни бенефициенти се оказват френските фермери. Германия не е успяла да завладее империя, но може да си плати за преференциален достъп до европейските пазари. През десетилетията след Втората световна война Германия с готовност плаща под формата на субсидии за останалите европейски страни повече, отколкото са били мразените репарации, наложени ѝ (и никога не платени) след Първата световна война. Едва по време на кризата от 2008 година в страната се появяват политически сили, които оспорват разумността на тази политика.

Когато Берлинската стена падна и Съветският съюз се срина, Германия се оказа най-богатата и най-влиятелната страна на континента. Без много шум Бон беше изградил достатъчно силни отношения със САЩ, така че когато канцлерът Хелмут Кол и външният му министър Ханс Дитрих Геншер видяха шанс за обединение на страната, Париж, Лондон и Москва не бяха в състояние да им попречат.

Договорът от Аахен напомня на мечтаната от Дьо Гол европейска континентална „отделност“. Предвижда се изграждане на нов съвет за сътрудничество в отбраната, за да не бъде Европа зависима от САЩ; синхронизиране на данъчните ставки и дори усилия за запазване на езиците и културата на Франция и Германия в условията на доминиращите англоезични информационен поток и масова култура.

Но вместо да е щастлива, Франция като че ли отново се чувства изиграна. Тя разполага с повече природни ресурси и с по-младо население, но усещането, че политиката на разположената във Франкфурт Централна европейска банка и дори на Европейската комисия фаворизира Германия, е широко разпространено на запад от Рейн. За много французи преповтарянето на клетвите за близко партньорство с Берлин е всъщност знак на капитулация. Докато Меркел и Макрон се срещаха в Аахен, във Франция започнаха да циркулират слухове, че Макрон ще предаде Елзас и Лотарингия – територии, които Франция завладява в края на Средните векове, предава на Германия през 1871 г. и си връща след Първата световна война. Като първа стъпка спорните някога провинции щели да получат статут на обособен европейски регион със свои закони…

Договорът от Аахен не беше приветстван от всички и в Германия. Партия „Алтернатива за Германия“, чието влияние бързо нараства, разкритикува присъствието на Ангела Меркел на честванията в Париж по повод 100 години от края на Първата световна война. Било нелогично германски канцлер да чества поражението на Германия. Според тази партия Договорът от Аахен е поредната измама, с която Германия ще бъде принудена да финансира извеждането на Франция от икономическото блато, в което е затънала.

Вероятността в сърцето на ЕС да възникне супердържава, обхващаща земите на Карл (Шарл) Велики, засега съществува само във вестникарските сензации. Ако някога френско-германската „ос“ се привиждаше като събирателна за повечето страни на континента, то днес тя предизвиква притеснения. По време на посещението си в Полша реално управляващият Италия вицепремиер Матео Салвини призова за конкурентна „ос“ между Рим и Варшава.  Доста противоречив проект, като се има предвид полярно различните оценки, които Салвини и полските управляващи дават за ролята на руския президент Владимир Путин.

Но самото споменаване на политически дискредитирания термин „ос“, и то от италиански политик, е доста притеснително. Така се е наричал пактът между Хитлер и Мусолини!

Макар Великобритания да е в процес на напускане на ЕС, тя категорично заяви, че няма да допусне създаването на европейска армия. Но тя е затънала в най-тежката си политическа криза, откакто Хенри VIII извежда страната от лоното на католическата църква. Кампанията за Брекзит победи на референдума преди две години и половина, защото предлагаше мечта – реална или не, за независима, „глобална“ Британия, а опонентите на Брекзит само плашеха с цената от излизането, но не предложиха европейска мечта.

Европейската мечта като че ли гасне и на континента. Но колкото и трудно осъществима да изглежда тя, какви са реалните ѝ алтернативи?

Едната от възможностите е да съживим и преформулираме един по-ясен план за обединена Европа от Атлантика до границите на Русия и Турция, неразривно свързана с Америка, Канада, Австралия и другите страни с функционираща либерална демокрация, с гарантирано свободно движение на континента и стриктен контрол на външните граници.

Каква е другата възможност?  Да се върнем към континент от няколко десетки „отечества“, всяко за себе си? Да скъсаме атлантическата връзка, а на Балканите да станем отново свидетели на набези откъм степите и/или завоевания откъм Мала Азия?

Това е оптимистичният вариант. Песимистичният е да се върнем към епохата след разпадането на Римската империя и преди появата на империята на Карл Велики.

Както се знае, тя е известна като „Тъмните векове“.

Етикети: * *