Каракачанов отправя заплахи към Македония (2)

преди 11 месеца

Съществува ли македонски език? Със своите изказвания лидерът на ВМРО-БНД и вицепремиер и министър на отбраната не само влоши отношенията с Македония, но направи България да изглежда смешна и глупава!

След като заплаши Македония, че ако Съвместната историческа комисията не излезе с ясно и категорично становище, че историята на днешна Македония е обща с тази на Република България до 1944 г. и  „ако македонската страна продължи с внушенията, че македонският език, който е непризнат от никого като официален език, трябва да бъде считан за законен такъв на територията на цялата Северна Македония“, вицепреимерът Каракачанов заплаши, че  България ще наложи  вето на членството на Македония е ЕС и НАТО.

В предишния коментар разгледахме „историческата“ и политическите страни на заканата.

България безспорно има нужда от това Македония да бъде приета час по-скоро в ЕС и НАТО. Колкото до историята, тя е единственото нещо в познатата ни Вселена, което е непроменимо. Миналото е такова каквото е било. Историята е наука и като всяка наука тя трябва да предлага хипотези, които да обяснят  нашите наблюдения. В случая това са историческите данни и документи. Комисията не трябва да се впуска в безкрайни детайлни препирни около това „чии“ са Свети Климент, братя Миладинови, Гоце Делчев и т.н.

Умрелите не могат да бъдат нечии.

Това, около което учените трябва да се обединят е коя от двете налични теории обяснява по-точно наблюденията ни. Дали част от българския народ е била силово откъсната и в рамките на няколко поколения, след много натиск и изолация, е изградила своя нова етно-национална идентичност около географското наименование на земята на която живее,  което е нейно естествено право, или напротив – е съществувал македонски народ (компактна маса от хора със своя идентичност и чувство за културна самобитност), а българите, заедно с други са се опитвали да го завладеят, асимилират и в крайна сметка са го поделили.

Комисията трябва да се аргументира коя от двете теории по-елегантно, систематично и смислено обяснява това, което знаем за миналото.

Науката не е дисциплина, в която може да се преговаря. Не е и научен спорът, при който и двете страни не ца готови да изслушат аргументите на другата и ако те са убедителни, да го приемат.

Едва ли трябва да повторим, че за да се съгласи македонската страна да приеме научните аргументи, а не отчаяно да търси сложни „поинакви“ обяснения, България трябва да я убеди, че не „негира“ тяхната съвременна идентичност, а напротив – че обективизирането на историята е инструмент  за съхранение на македонската идентичност.

Спорът за езика обаче е различен.

Науката не може да ни даде неполитическо тълкование съществува ли македонски език, защото няма точна лингвистична дефиниция за това какво е език и какво не е.

Както пише известният латвийско-американски езиковед Макс Вайнрайх (Max Weinereich):

разликата между език и диалект е в наличието на армия и флот.

Или иначе казано, обществено-политическите взаимоотношения определят какво е език и какво не е.

Красимир Каракачанов не е първият български политик, който настоява, че България няма да признае македонския език. Наскоро вицепрезидентът Илияна Йотова заяви същото. Смислено ли е това от политическа гледна точка.?

В света днес има над 6000 езика. Колко от тях е признала България? Или колко е признала Македония?

И все пак, за да можем да навигираме в съвременната политическа реалност, трябва да си отговорим на въпроса, колкото и недопустим да е той за чистата наука:

Съществува ли македонски език?

Отговорът не е лесен.

Ако го зададем към някой съвременен пътешественик, пребродил безброй страни, който обаче няма особени познания в областите на лингвистиката или историята, той със сигурност ще отговори положително. Ще е забелязал, че в Македония и в България за някои понятия се използват различни думи. Ще е обърнал внимание, че макар и в двете страни да се пише на кирилица, някои от буквите са различни, а на много места по света –примерно в Чикаго, или в Мелбърн някой може да попита: „Дали зборувате македонски?“

Да си представим друга хипотеза. Каним лингвист, който никога не се е занимавал със славянските езици, даваме  му два текста, единият написан на литературен български език, другият – на литературен македонски и го питаме: тези две езикови норми как се отнасят една към друга? Като две форми на един език, или като два отделни езика?  За да го облекчим, можем да му дадем и текст написан на литературната норма на банатските българи – които от векове пишат на архаичен български с латинската азбука.

Ако езиковедът е почтен, той ще заяви, че на база единствено на езиковите норми не в състояние да даде еднозначен отговор. Много зависи от начина, по който хората ги разглеждат. Ще ни обясни, че има диалекти, които са по-различни от днешните български и македонски норми, но които се възприемат от хората, които ги говорят като един език. Немският говорен в Швейцария например е доста различен от този говорен в северна Германия, не се счита за немски. Същевременно холандският е по-близък до северните немски диалекти, но се счита за отделен език.

Добрият лингвист ще ни обясни, че има езикови норми, които са далеч по-близки от днешните литературни български и македонски, но се разглеждат като различни езици. Хинди и Урдо –официалните езици на Индия и Пакистан – са базирани на един и същи диалект – този от Делхи, но се пишат с различни азбуки. Никой вече не може да каже колко станаха езиците, които допреди няколко десетилетия се разглеждаха като форми на  сърбохърватския език. Говорим за сръбски, за хърватски, за босненски, а вече и за черногорски, макар разликите между тях понякога да са трудно забележими.

Ако пътешественикът увери лингвиста, че говорещите македонски в огромното си мнозинството го определят като отделен език и той също ще отговори, че македонският език съшествува.

Да си представим обаче, че сме на научна конференция и друг не до там почтен лингвист започне да обяснява, че българският и македонският произлизали от старо-славянския, че имали различна история през вековете… 

Всеки почтен учен би го апострофирал.

Погледнато в перспектива е видно, че преди масовата грамотност, на територията на България и Македония са били говорени множество взаимно разбираеми диалекти. Всички, които са ги говорели са ги наричали „български“, за да ги отличат от другите езици, говорени в региона: турски, гръцки, влашки, сръбски…

Тези диалекти са преживели съвместна еволюция, която ги е направила доста по-различни от всички останали славянски езици: Изгубили са падежите и инфинитивните форми, но са възприели членуване…  Между отделните диалекти е имало известни разлики, но по нито един критерий не е можело да бъде обособена група диалекти, която да наречем дори постфактум „македонска“. 

Тройното членуване например се среща в западна Македония, но не и в източна Македония, за да се появи отново в родопските говори. Еволюцията на звуковете кь и гь на мястото на щ и жд обхваща долината на Вардар, но не е достигнала до говорите в най-западна географска Македония.

През 19 век диалектът в Охрид е доста близък до този в София… и т.н.

Опитите за кодифициране на литературния българския език са започнали първо въз основа на македонските говори, но по-късно се налага литературна норма базирана предимно на източните наречия. Въпреки множество спорове, в крайна сметка литературният български е бил възприет от всички като писмена норма.

Когато Вардарска Македония попада под сръбска власт,  домородните български училища са закрити, а учителите – масово изселени в България. Там те продължават своето развитие. Мнозина стават учени, политици, бизнесмени, поети и писатели….

Край Вардара отраства поколение, което говори у дома на диалекти доскоро определяни от говорещите ги като български. Това поколение получило образованието си изцяло на сръбски. Почти никой не приема сръбския за свой, но сред някои представители на това поколение се прокрадват съмнения  относно характера на местните говори.  „Десницата“ в македонското освободително движение се бори за запазване на българщината, но това може да стане само след разбиването на Югославия. Тя няма други съюзници, освен фашистите и нацистите.  „Левицата“ от своя страна предлага компромис. Да се кодифицира отделен македонски език. Парадоксално е, че първите по-сериозни опити да се изгради отделен македонски литературен език се правят от лявата македонска „емиграция“ именно в България. Някои от най-активните участници в тори процес, като Венко Марковски по-късно ще се откажат от идеята.

След неуспешния опит на българската администрация да възстанови литературния български език в училищата във Вардарска Македония през Втората световна война, новоформираната норма, с драстично променена азбука бива масово приета в Югославия.

В Пиринския край опитът за нейното въвеждане след войната среща отпор и политиката на македонизация е изоставена. Хората от двете страни на границата все още се разбират, но говорят все по-различно. Все пак основната разлика между двете норми остават сърбизмите, латинизмите и новоизмислените думи, залели Македония след 1944 година.

Сигурно повечето почтени лингвисти на въображаемата конференция ще се съгласят, че е проява на

ненаучна спекулация да се говори за македонски език пред 20 век.

Но сигурно ще откажат да бъдат замесени в каквито и да било междудържавни спорове.


В учебника по езикознание на Георгиев и Дуриданов от 1959 година намирам текст, с който дори днес, 59 години по-късно трудно можем да не се съгласим:


„Въз основа на македонски български говори, с известно влияние на сърбохърватския език, днес в пределите на югославска Македония е в процес на развой четвърти южнославянски език – македонският.“

Да се твърди, че опитите за изграждане на нов език не са постигнали определени успехи е толкова нелепо, колкото и да се твърди, че през вековете, в съседство на българския е съществувал друг, различен македонски език.

Зоран Заев беше първият македонски премиер, който призна, че е наясно, че в Македония има и българи. Това не са хора дошли от  България. Това са македонци със запазено българско самосъзнание. Затова, когато в отговор на българския вицепрезмиер той заяви, че се определя като македонец, говори на македонски и това е негово европейско право, ще е смешно и глупаво България да му казва, че греши.

Само ако убедим него и всички, които мислят по този начин, че България защитава правото им да определят сами своя език и идентичност ще се създаде атмосфера, в която те няма да се чувстват неловко да приемат очевидното. Че езикът на който на песните събрани от братя Миладинови е бил български,

Не друг, а бащата на македонския външен министър Никола Димитров – Димитър Димитров, който също беше министър в по-ранни управления написа в книгата си „Името и умът“:

„Ние, македонската нация, крайният продукт на тази драма, нямаме причина да се срамуваме от дванадесетвековната си  етнобиографията  под „номиналното наименование“ Българи. Срамът е на Европа, на Русия, Англия, Франция, Австро – Унгария, Грация и Сърбия, за това, че един народ, който е устоял половин хилядолетие под турската доминация, а и повече под гръцко духовното господство, го разкъсаха  поради собствените си егоистични стратегии, като на част от него го „възпитаха“ да си намрази името и рода“

Написаното от професор Димитров е единственият  фундамент, върху който може да се изгради  съвременното българо-македонско приятелство.  То ще се постигне не само  след признаване от страна на България на съвременните македонски  на нация, език, но и при категоричната българска подкрепа за тяхното утвърждаване, доколкото са оспорвани от други. 

Няма да е никак лесно на България да помогне на мнозинството македонци да осъзнаят, че това, което е написал професор Димитров всъщност брани, а не заплашва тяхната съвременна идентичност. Заканите и заплахите от страна на български политици само забавят процеса на катарзис и карат обикновените македонци да се свиват в черупките си.

Изказванията на Каракачанов, Йотова и подобни нанасят огромни щети на националния интерес на България!

Етикети: * *