Комунизмът като тоталитарна държава

преди 9 месеца

Ако не беше съветската окупация на България в продължение на 3 години, от септември 1944 г. до края на 1947 г., в България комунизмът нямаше да има никакви шансове за успех

На 30 януари 2015 г., 32 дни преди да навърши 80 години, почина първият демократично избран президент на България Желю Желев. В четвъртото издание на български език на фундаменталния му труд „Фашизмът” има три нови глави. Най-голям интерес представлява глава втора – „Комунизмът като тоталитарна държава. Тоталитарните близнаци. Едновременното рухване на комунизма в Европа”. Изследването на д-р Желев представлява съществен принос към българската наука и история. Предлагаме ви откъс от него.

В тази стая в семейната къща в с. Грозден през 1967 г. Желю Желев написва „Фашизмът“ Снимка от личния архив на Тодор Токин

Когато въз основа на официалните документи бяха възстановени кост по кост скелетите на фашисткия и комунистическия динозаври, се оказа, че те си приличат като две капки вода. По-детайлният анализ обаче, който можеше да се направи след рухването на комунизма, доказа, че между тях, в рамките на тоталитаризма, има и различие, което не е в полза на комунизма. Комунизмът се оказва по-пълният, по-завършеният и по-съвършеният тоталитарен режим, което на практика означава по-пълната и завършена диктатура над гражданското общество и отделния индивид. Комунизмът е по-тоталитарен от фашизма, защото той разпростира своето владичество и върху икономическата основа на обществото. Под формата на експроприация, национализация и насилствена колективизация икономиката става държавна собственост. Частната собственост в нейните различни форми бива унищожена, докато фашизмът не й посяга.

Русия всъщност е първата тоталитарна държава в човешката история, а понеже тя се създава в рамките и на основата на старата Руска империя – това е и първата тоталитарна империя в цялата история на човечеството. Понеже руснаците много обичат челните места, редно е да им го признаем.

Едноутробни, но не еднояйчни близнаци

Днес за науката политология, доколкото тя е наука, е ясно, че комунизмът и фашизмът са едноутробни братя близнаци. Едноутробни, но не еднояйчни. Защото в своя генезис тръгват от различни, дори противоположни идеи и идеологии. Комунизмът – от крайно леви, а фашизмът – от крайно десни, например като реваншизма. Но когато дойдат на власт и изградят своите политически режими, те започват да си приличат като две капки вода и между тях възниква огледална симетрия. Това става така, защото изграждането на силна еднопартийна държава, с пълния монопол на тоталитарната партия, била тя фашистка или комунистическа, изисква да бъдат унищожени всички други политически партии, независимо дали са леви, десни или центристки и срастването на партията с държавата, като от горе до долу и от долу до горе отговорните държавни постове се заемат от партийните лидери.

Нюрнбергския и „Народния” съд

Тоталитарните режими на комунизма са избили много повече хора от тези на фашизма както в национален, така и в световен мащаб – жертвите на комунизма са приблизително 100 милиона души . Само в България за два непълни месеца след 9 септември 1944 г. от създаващия се комунистически режим са избити 40 хиляди души. Или да вземем тъй наречения Народен съд в България, който издава 2 740 смъртни присъди, изпълнявани същия ден, и 1305 присъди на доживотен затвор. За сравнение Нюрнбергският съд, който е създаден като международен съд, със задачата да накаже военнопрестъпниците, които са разпалили Втората световна война, и освен невероятните беди и разрушения са причинили смъртта на 50 милиона души, издава всичко на всичко 22 присъди, от които 10 смъртни, останалите 12 на доживотен затвор и затвор на различни срокове. Съотношението между смъртните присъди, издадени от Нюрнбергския съд и т.нар. Народен съд в България, е чудовищно. Срещу всяка смъртна присъда, издадена от Нюрнбергския съд в Германия, стоят 274 смъртни присъди, издадени от т.нар. Народен съд в България. Този факт показва, че Народният съд нито е „народен“, нито е съд, а една обикновена касапница, организирана от българските комунисти с помощта на Червената армия, която е окупирала страната.

Трети украински фронт, веднага след нахлуването си в България през есента на 1944 г. със своята 37-а армия и своя Механизиран корпус, се разполага в стратегическото пространство между Ямбол и Стара Загора на изчаквателна позиция. След не повече от година Механизираният корпус е изтеглен, за да участва в Белградската операция, но 37-а армия остава чак до 1946 – 1947 г. – време, напълно достатъчно, за да бъде ликвидирано всичко, което може да мисли, да говори, да опонира, да критикува, да защитава обществени или национални интереси, да влияе върху общественото мнение. Затова на общо основание „под ножа“ минават кметове, общински чиновници, директори на училища, учители, свещеници, банкови служители, журналисти, офицери и т.н.

И тук много ясно се откроява болшевишкият стил на правене на политика, или по-точно казано, на разправа с политическите опоненти, независимо дали те са действителни или потенциални, на принципа: „Щом не е с нас, е против нас“, следователно трябва да бъде „неутрализиран“.

Отделна тема тук е издръжката на войските на Трети украински фронт, която се изразява в задължението на българската държава да ги снабдява с храни, горива, боеприпаси, ремонт на транспортни и бойни машини. Още на 15 септември 1944 г. във Варна се подписва протокол, според който БНБ отпуска 1,5 милиарда лева на Трети украински фронт. От българска страна договорът се подписва от тогавашния управител на БНБ Кирил Гунев, от съветска – от представител на Трети украински фронт. В края на първата година обаче България плаща 25 007 407 832 лева по тогавашния курс на БНБ. Това се повтаря и през следващите две години.

Що за народ сме ние

Ако не беше съветската окупация на България в продължение на 3 години, от септември 1944 г. до края на 1947 г., в България комунизмът нямаше да има никакви шансове за успех. Всъщност като казвам тези думи аз не правя никакво откритие. Всички вождове на БКП, като се започне от Георги Димитров, мине се през Васил Коларов, последван от Вълко Червенков и след това от Тодор Живков, започваха и завършваха речите си със следната фраза, израз на благодарност и признателност към Червената армия: „Народната власт в България победи с решаващата помощ на Червената армия“. Но тук съвсем логично възниква въпросът какво прави днес паметникът на Червената армия в центъра на София? Чия благодарност и признателност изразява той и за какво? Естествено – благодарността и признателността на българските комунисти, които много добре знаеха и публично признаваха, че те никога не можеха да дойдат на власт без решаващата помощ на Червената армия, като тази помощ се изразява в установяването на тоталитарната комунистическа диктатура, наложена и гарантирана от войските на Трети украински фронт.

От днешна гледна точка ние държим паметник, който символизира признателност и благодарност към армия, която е изиграла решаваща роля за установяването на тоталитарната комунистическа диктатура в България, просъществувала цели 45 години. Тази ситуация е срамна и позорна. В България няма убит нито един съветски войник или офицер, за да има нужда от установяването на такава диктатура. В същото време български войници загиват във войната за изтласкването на нацистките армии от Балканите и Югоизточна Европа. Загубите на българската армия съгласно данни на Националния военноисторически музей възлизат на 40 450 души. Не случайно в Македония, Сърбия и Унгария има български гробища. Тези факти неизбежно навеждат на размисъл: що за народ сме ние, щом издигаме паметник на окупаторите, които са изиграли решаваща роля за установяването на тоталитарната диктатура на комунизма в България, просъществувала 45 години и отнела живота на десетки хиляди българи, а българските войници, които са дали живота си на бойните полета, във войната за ликвидирането на нацизма от лицето на Европа – за тях никакви паметници и никаква памет! Един народ, който има национално достойнство и чувство за справедливост, не би се примирил и търпял такава несправедливост в подреждането на нещата в своята ценностна система.

Не бих желал горните думи да се възприемат като призив този паметник да бъде разрушен. За мен рушенето на паметниците е варварство, а не културна политика. За сметка на това обаче всеки паметник трябва да си отиде на мястото според неговото първоначално предназначение и реалната роля, която играе в съвременността. В този смисъл мястото на паметника на Съветската армия е във все още неизградения музей на монументалното тоталитарно изкуство в Димитровград, а не в центъра на София.

Най-големите политически палачи

В потвърждение на идеята, че тоталитарните режими на комунизма са избили много повече от тези на фашизма, си позволявам да цитирам публикацията на немското издание „Билд“, която беше препечатана от почти всички сериозни вестници в България. Заглавието на тази публикация беше: „Най-големите политически палачи на човечеството през ХХ век“. Класацията се оглавява от Мао Дзъдун, избил 50 милиона души, след него идва Сталин с 40 милиона избити, третото място се заема от Хитлер със „скромните“ 20 милиона избити, четвъртото – от Чан Кайшъ с 10 милиона, а петото – от Ленин с 4,5 милиона. Изкушавам се тук да добавя и лидерите на червените кхмери Пол Пот и Йенг Сари, които в малката държава Камбоджа с население от около 6 милиона са избили 2,5 милиона.

Александър Яковлев и „Здрач”

Не вярвам някой друг автор да е описал така ярко, убедително и неоспоримо контрареволюционния характер на Октомврийската революция, както Александър Яковлев го е направил в книгата си „Здрач“, издадена на български през 2005 г. Затова ще си позволя да цитирам един доста дълъг пасаж от нея:

„Това, за което се каня да пиша, няма название. Невъобразимите престъпления, извършени от управниците на страната под гръмките аплодисменти на тълпата, неистово се носят в душата ми. Искам да вярвам, че у хората, макар и в ъгълчетата на съзнанието, все още живее – глуха, противоречива – съвестта, която трудно отваря очите им, при това е колективизирана и много трудно се разделя с робството.

…Деца заложници. Закон за разстрел на деца на дванайсет години, а на практика – и на кърмачета. Система за концентрационни лагери, населени с милиони човешки тела. Разстрели без съд и присъда. Социалистически съревнования в ОГПУ – НКВД – КГБ по „изтребване на враговете на народа“. Присъди по телеграфа. „Велики строежи на комунизма“ върху кости на затворници. Каторга. Стаи за мъчения в Лефортово и на „Лубянка“, въведени официално по решение на побърканото ръководство на страната. Масови репресии като средство за задържане на властта. Безкрайни войни – гражданска, световна и студена. Десетки малки войни – с Финландия, Япония, Китай, Полша, Украйна, в Задкавказието и Средна Азия, с Унгария. Чехословакия, Афганистан, а сега – в Чечения. Всеобщо обедняване и позорна изостаналост. Морална деградация и безкрайна умора у човека.

Чрез организираната от Ленин гражданска война е унищожена армията на Русия; най-добрите умове на държавата ни са интернирани в чужбина с параходи, наричани не без тъжен хумор „философски“; чрез възвръщане в селото на крепостното право е ликвидирано селячеството; чрез индустриализацията е създадена безропотна маса полугладни обитатели на комуналки с олющен морал, доколкото съгласно бълнуванията на Ленин моралът е буржоазен предразсъдък, ако не служи на делото на революцията.

Църквата е разграбена. В дупки в леда вампирите давят свещеници, правят от тях ледени стълбове – ей тъй, за забава.

Много големи книги са изгорени. Списъците по изгарянето утвърждава самата Крупская, която се пада жена на Ленин. Последният наследява Руската империя, като за всеки случай убива цар Николай и цялото му домочадие, включително и децата. Заявява за създаването на „истинска демокрация“, която болшевиките наричат социалистическа. Те за всеки случай унищожават всички партии – селски, социалистически, буржоазни, демократични, центристки – както и целия опозиционен печат.“

Пропуснати поводи и моменти

На фона на тази колосална информация за престъпленията на комунизма, които обикновено са по-мащабни от тези на фашизма, логично възниква въпросът: „Защо комунизмът не е инкриминиран като престъпен, антихуманен, античовешки режим, както фашизмът беше заклеймен и инкриминиран на Нюрнбергския процес от 1945 г.?“. Аз не съм първият човек, който поставя този въпрос, сигурно няма да бъда и последният, имало е подходящи поводи и моменти, когато това е могло да се направи. Такъв беше неуспешният опит да се извърши преврат в Москва на 19 август 1991 г., чрез който се опитаха да свалят от власт законноизбраните президенти – Михаил Горбачов на Съветския съюз и Борис Елцин на Руската федерация. За съжаление и Елцин, и Горбачов в отговора си на дръзките сталинистки превратаджии се ограничиха само до това да арестуват ръководителите на пуча и да забранят КПСС. Последното само по себе си е гигантска крачка напред по пътя към пълното разрушаване на съветската тоталитарна империя, станало факт пет месеца по-късно. Но точно то създаваше чудесната обстановка, за да се проведе в Москва нещо като Нюрнбергски съд над комунизма в целия свят. Както свидетелства един от основателите на дисидентското движение в Съветския съюз – Владимир Буковски – този въпрос е бил сериозно обсъждан.

За жалост социалистическите и социалдемократическите партии от Западна Европа се обявяват решително против такова категорично отричане на радикалния социализъм, което според тях би дало негативно отражение върху собствения им имидж. Еврокомунистите от западните страни също се обявяват против, защото заклеймяването на съветския тоталитарен комунизъм щяло неминуемо да се прехвърли върху демократичния еврокомунизъм?! Сякаш има или е възможен реален комунизъм, който да не е тоталитарен!

Немалко хора мислят или се правят, че не разбират, дето не е достатъчно да бъдеш антифашист, за да си демократ, както и обратното – да бъдеш антикомунист, за да си демократ. Отделният гражданин може да бъде истински демократ, когато еднакво силно отрича и фашизма, и комунизма.

Днес всички знаем, че няма по-голям антифашист от Сталин и по-голям антикомунист от Хитлер, но нито единият, нито другият са станали по-големи демократи от това. Напротив, те са сред първите политически палачи на човечеството през ХХ век.

Това е също причина, която налага и комунизмът да бъде инкриминиран, подобно на фашизма след Втората световна война.

Етикети: * *