Крахът на мечтата – извънредната държава

преди 1 месец

В противоположност на международните бизнес и политически контакти, както и технократската експертност на гюленистите, силата на AKP се състои предимно в техните дълбоки социални и изборни мрежи сред работническата и средната класа.

Полицейските служители дошли пред вратата на доктора в Истанбул към 6 часа сутринта (сутрешните арести обикновено започват по това време, понякога в 5,30) и един казал: „Обвинен сте в опит за убийство на президента Ердоган“.

Докторът не можал да се сдържи и прихнал. „Наистина? Това ли съм направил?“

Полицаите също се усмихнали. „Да. Освен това сте обвинен в опит за събаряне на Турция и че сте член на терористична организация“.

„Вярно?“ Той ги изгледал внимателно. Носели пистолети. „Мога ли тогава да запаля цигара?“

Полицаите изглеждали изненадани. Не очаквали от един гюленист да пуши. „Не съм гюленист“, настоявал докторът. Това не му помогнало. Скоро щял да стане един от хилядите турци, заклещени в машинарията на чистките, организирани от президента Реджеп Тайип Ердоган.

Полицаите претърсили дома на доктора, разхвърляли книгите, преобърнали с главата надолу нещата му, докато търсели доказателства, че е гюленист или поддръжник на Фетула Гюлен – ислямски свещеник, който започва да проповядва в Турция през 60-те и чиито последователи наброяват около пет милиона.

Гюлен живее в изгнание в Пенсилвания от 1999 г., което отчасти обяснява защо полицаите търсели американски доларови банкноти, чийто сериен номер започва с „F“. Турското правителство твърди, че те били използвани по някакъв мистериозен начин от нещо, което то нарича „Терористичната организация Фетула Гюлен“ (FETO), която се обвинява в организирането на неуспешния опит за преврат от 15 юли 2016 г.

В настоящия момент няколко „свидетелства“ могат да подскажат, че сте член на FETO: да имате банкова сметка в Bank Asya, която е основана от гюленисти; да ползвате телефонната апликация ByLock, която шифрира комуникациите Ви (смята се, че тя също е била използвана в подготовката на преврата); да притежавате доларови банкноти от споменатата серия; да пращате децата си на училище, свързано с Гюлен; да работите в институция, която има връзки с движението на Глен (университет, болница); да сте се абонирали за гюленисткия вестник „Заман“; да имате книги на Гюлен в дома си.

Едно от тези свидетелства уличавало доктора – когато се върнал в Турция след неколкогодишно пребиваване в чужбина и се нанесъл в нова къща с жена си и децата си, открил сметка в най-близката банка на неговата улица – Bank Asya.

Докторът описал произхода и образованието си, професионалните си постижения, пътуванията си – никое от които не мога да включа тук. Но мога да ви уверя, че биографията му е впечатляваща. Подобно на много други доктори, притежава самочувствието на човек, който винаги е заемал челно място в обществото.

„Още не съм срещал престъпник като Вас“, казал един от полицаите.

Отвели доктора в полицейското управление в истанбулския квартал „Фатих”, където прекарал няколко дни в карцера. Управлението във „Фатих” се намира на голям булевард в сърцето на Истанбул и притежава тенекиеното, мрачно излъчване на редица държавни сгради. Арестуваните се държат в килиите в мазето, в тъмнина и без място за движение до пет дни, без да им се позволява да се видят с адвокат. Законите на следпревратното „извънредно положение“ позволяват да бъдат задържани до 30 дни без разпит. Именно по такива места – в центрове за задържане като „Фатих”, отново се подновяват мъченията на затворници, които бяха до голяма степен прекратени през ранните години след 2000.

Докторът не бил измъчван, но срещнал друг затворник, който му казал: „Закараха ме в тъмна стая и ме принудиха да прекарам три дни на стол, с ръце, вързани зад гърба. За храна ми даваха само вода със захар. Имаш ли нещо за ядене?“

Когато докторът се явил в съда, прокурорът казал: „Освен че сте внесли пари в Bank Asya, срещу Вас няма нищо друго“. А след това добавил, „Кой Ви каза да внесете парите си в тази банка?“

„Не знам кой притежава тази банка“, отговорил докторът. „Не знам кой е собственикът на която и да е банка. В Истанбул има 30 банки. Избрах най-близката до дома ми.“

Прокурорът изискал докторът да бъде арестуван. Съдията поискал докторът да отговори сам.

„Няма да отговарям на нищо от обвиненията, че съм се опитвал да убия президента Ердоган, че съм се опитвал да разруша Турция и че съм член на терористична организация, защото е смешно“, казал той. „Така че просто ще ви разкажа кой съм“. Описал професионалните си постижения, скромния си произход. Съдията отказал искането за формален арест. Но щом докторът се прибрал у дома, вече не можел да заспи преди 6 часа сутринта. Седмици наред спял само по час през нощта.

Адвокатът на доктора предсказал, че ще бъде арестуван отново. Пускането на хората само за бъдат арестувани повторно, е нещо обичайно. Днес Турция е страна на амбициозни прокурори. Ако полицията дойдела отново, той щял да бъде заведен в sulh ceza mahkemesi, или Криминалния съд на мира, създаден през 2014 г. и днес известен с това, че се използва за политически цели. Съдебните дела, провеждани там по време на преврата, често са водели до формален арест и затвор.

Докторът все още имал чуждестранна виза, така че решил да бяга. На летището обаче бил спрян. Това било ритуал, който започнал да се повтаря в цялата страна. Хората разбирали, че им предстои неизбежен арест и се опитвали да вземат полет за чужбина само за да открият, че паспортите им се изземват или анулират, преди да се качат на самолета. Дори онези, които не са били определени като членове на терористична организация или обвинени в опит за убийство на Ердоган, трябвало да чакат, докато по високоговорител се чуе номерът на паспорта им, което означава, че им разрешават да напуснат страната.

По онова време докторът вече бил слушал за мъченията, за безкрайното задържане без законни основания; знаел, че трябва да бяга, дори ако това означава да остави семейството си. Намерил в мрежата контрабандист (за тази цел турците следват примера на сирийските бежанци, живеещи в страната им, и търсят из сирийските Фейсбук-групи) и отишъл в крайбрежния град Мармарис, където си платил, за да бъде преведен в международни води на гумена лодка.

За турските бежанци, мнозина от които са богати, контрабандистите са вдигнали тарифата до 20 000 евро. Днес докторът е един от хилядите турци, които живеят в изгнание в Германия, Швеция, Гърция, Великобритания или Съединените щати.

Докторът се крие в европейски град, пълен със сгради от 19-ти век, пазарни центрове с арки и големи площади, подобно на много други стари градове. Тук всеки ден гюленисти, кюрди, журналисти, хора от академичните среди и такива като доктора – извадка от турското общество, която или е била демонизирана от Ердоган, или просто отказва да го подкрепи, се разминават по улиците, без да осъзнават присъствието на сънародниците си.

Изгубили са поминъка и гражданството си; били са разделени от съпрузи и съпруги, от децата си. Много от травматизираните мъже и жени, които срещнах в чужбина (интервюирах повече от няколко десетки изгнаници, живеещи в различни европейски градове, плюс мнозина други в Турция), вярват, че някои семейства се разрушават преднамерено, сякаш целта е да бъдат пресечени цели родословни линии.

Както ми каза млад инженер с деликатни черти, бледа кожа и очила с телени рамки, който плачеше, докато седяхме в един ресторант с високи тавани, напомнящ за някакво космополитно минало: „Това е някакъв вид геноцид“.

Това бе странен опит за преврат, поне в началото. „Що за военен преврат е това?“, питаха се турците, когато за първи път видяха по телевизията или в мрежата войници, окупирали Босфорския мост в Истанбул.

Беше само десет вечерта, а превратите обикновено започват преди зазоряване, напомняха по-възрастните турци. Интернет и телефонните линии не бяха изключени; телевизиите, поне за известно време, продължиха да предават. Турските военни никога нямаше да направят преврат като този, казваха те. Турците познават превратите си; мнозина са преживели четири.

Ужасът стана напълно осезаем, когато видяха видеоклипове, на които армията стреля по цивилни хора, протестиращи по улиците. Никой не бе свикнал да вижда подобни неща в Западна Турция, в Истанбул. Из града отекваха мощните трясъци на изтребители, пресичащи звуковата бариера някъде в небето над главите им. Танкове и войници заеха площад „Таксим”, където хиляди хора бяха се изправяли срещу правителството само няколко години по-рано.

Посред хаоса Министерството на религиозните работи изпрати текстови съобщения до имамите и мюезините в провинцията, с които ги инструктираше да изпеят по високоговорителите на джамиите специална молитва, с която да призоват привържениците на Ердоган да излязат по улиците. В множество истанбулски квартали мъже наводниха булевардите. Някои от тях, въоръжени, стреляха безразборно по вертолетите над главите им.

После всичко свърши. Превратът бе пропаднал. Броят на жертвите бе достигнал 276 с още 3000 ранени според официални данни. Успешната гражданска мобилизация срещу военен преврат бе нещо безпрецедентно в Турция. За турците това бе защита на демокрацията.

Правителството незабавно обвини гюленистки настроените офицери от армията за организатори на преврата, преди да разшири обвиненията до всички последователи на Гюлен. В хода на последните две десетилетия четири основни фактора бяха особено важни в турската политика: ислямската консервативна партия AKP; военните и техните секуларистки поддръжници; кюрдската бойна организация P.K.K. и различните кюрдски политически движения. И накрая – гюленистите, най-неразбираемата от всички групи.

Гюлен и последователите му проповядват консервативен ислямски начин на живот, смесен с турски национализъм и високи образователни стандарти, за разлика от множество други мюсюлмански братства, което прави мирогледа им да изглежда избирателно-западен.

Проповедническите им усилия, както и обещанието за образование и възможности за постигане на кариера, накараха множество турци и кюрди както сред непривилегированите, така и сред елитните среди да се присъединят към движението. Гюленистите изграждат училища в чужбина, включително и в Съединените щати, в които последователите на движението работят като учители. Освен това основават банки, неправителствени организации, издателства, университети, вестници, телевизионни станции и печеливша верига от центрове, в които кандидат-студентите се подготвят за приемните изпити в университетите. Образованието, казват гюленистите, е техният основен приоритет.

В противоположност на международните бизнес и политически контакти, както и технократската експертност на гюленистите силата на AKP се състои предимно в техните дълбоки социални и изборни мрежи сред работническата и средната класа. Когато дойде на власт през 2002, AKP и нейните гюленистки съюзници, по онова време на работа из целия юридически апарат и националните полицейски сили, както и в повечето медии, започнаха заедно да се борят срещу военните и другите си опоненти, включително журналисти, кюрди и секуларисти, най-вече чрез нагласени съдебни процеси и хвърляне в затвора.

Унизителни подробности за личния живот попадаха в съдебни документи и по мистериозни уебсайтове; кариери се съсипваха; офицери бяха арестувани без законно основание; подслушването се ширеше навсякъде. Хората се тревожеха, че гюленистите управляват своя собствена, паралелна държава. Сега вече битката бе очевидна.

Но в хода на времето гюленистите и AKP започнаха да се противопоставят едни на други по политически въпроси, например помирителния процес с кюрдите, но преди всичко заради съдебните процеси за финансова корупция, които гюленистки прокурори повдигнаха срещу Ердоган.

Към 2014 г. всяка от страните се опитваше да унищожи другата. Повечето турци намериха за напълно разбираемо, когато Ердоган обвини гюленистите в организирането на опита за преврат от юли 2016 г. – около 65 процента от населението според допитване, проведено непосредствено след това, вярва в обвиненията. Мнозина уважавани чужди и вътрешни експерти също вярват, че това е възможно.

Самият Гюлен отрича каквато и да е връзка с опита за преврат. Освен това турците си остават силно гневни срещу гюленистите заради потайните им и потиснически тактики, докато бяха на власт.

Един от начините да се разруши някоя страна е да се правят списъци. В Турция има уебсайт, наречен Resmi Gazete, което означава Държавен вестник. Това е мястото, където правителството публикува законите, прокарани в парламента, но след опита за преврат „Държавен вестник“ се превърна в сайт със списъци, където се откриват имената на хората, които евентуално ще бъдат прочистени от министерства, училища, съдилища, университети, НПО, полицейски управления, военни части, болници и банки.

Оттогава насам във Фейсбук и Туитър редовно се появява новината, че са публикувани нови списъци. Те често излизат след полунощ, а в ужасяващите часове, които следват, хората проверяват дали в списъците се намират собствените им имена, които ще бъдат видими и за съседи, шефове, родители, синовете и дъщерите им.

Това е начинът, по който хората от списъците научават, че са изгубили работните места, пенсиите и паспортите си. Щом веднъж попаднете в списъците, сте изгубен/а в Турция, без почти никакви средства за оцеляване. Подлежите на един вид професионална, а в някои от случаите и социална смърт – децата са подложени на тормоз от съучениците си, семействата са хулени от съседите.

Правителството раздава и други наказания в това извънредно положение, или Olaganustu Hal, което може да се преведе и като извънредна държава. Някои хора са изгонени от работа. Други са арестувани, хвърляни в затвора, измъчвани.

Но списъците съдържат не само имена на хора. Цели организации, колкото и безвредно да звучат имената им, са публикувани в тях – Фондацията за холистка и алтернативна медицина, Фондацията „Обичай дърветата, защитавай горите, живей човешки“, Фондацията за гастроинтестинална онкология са само няколко от тях. Някои не са гюленистки, а кюрдски или левичарски. Ако ви се струва, че чистките засягат всички части от обществото, това е така, защото най-вероятно е вярно.

Сузи Хенсън

[…]

Военните са обявявали извънредно положение няколко пъти в турската история, обикновено след реални, а не пропаднали преврати. Макар че времената след предишните преврати понякога са били по-насилствени, с повече мъчения и обесени, при тях винаги е имало обещания за край. В някакъв момент военното положение така или иначе трябваше да свърши, след което отново да бъдат насрочени свободни избори.

Но при Ердоган, както ми каза един журналист, който е избягал от Турция, действа някакъв „дългосрочен проект“. Тук няма изгледи за завръщане към какъвто и да било вид нормалност, няма усещане, че това разрушително настояще ще приключи.

„Наричат ме диктатор-шмиктатор!“, казал веднъж Ердоган. „Това изобщо не ме безпокои. Влиза в едното ухо, излиза през другото!“ За Ердоган и мнозина от поддръжниците му ключовата фраза, която оправдава чистките, е kandirildik, или „бяхме измамени“ от гюленисткото движение.

Политиците на AKP го казват по телевизията; една жена го каза на мой познат турчин, докато чакахме на опашка в летището: „Знаеш какво ни се случи, нали? Kandirildik – бяхме измамени”. Това е фразата, която освобождава AKP от отговорност за собствените ѝ престъпления и осъжда всички други.

[…]

Хората, които са останали в Турция, също търпят един вид социално мъчение, което най-вероятно ще си остане от неизказан вид. Кюрдите страдат в продължение на 100 години. В официалната история правителството най-вероятно ще сведе гюленистите до утвърждаваното им предателство. Мнозина журналисти, включително и които не са арестувани, вече не могат да практикуват професията си. А либералните членове на академичните среди търпят странното малтретиране да бъдат виждани едновременно и като безработни парии, и като членове на някакъв потиснически елит. Всички са обвинявани в някакъв вид атака срещу правителството на AKP, а Ердоган реторично подсилва това впечатление, докато получава все повече и повече власт – манипулация, която е толкова ефективна, че изглежда, е невъзможно да бъде спряна.

Някога Ердоган въплъщаваше огромна надежда. Подобри живота на милиони хора и това е причината, поради която мнозина гласуваха с „да“ на референдума от 16 април. Те си спомнят какво е било, когато някой член на семейството е умирал от рак и им се е налагало да плащат с последните си грошове за интензивно обслужване; спомнят си какво е било, когато са били гледани с презрение, защото са религиозни, бедни и „прости“.

Но има и по-малко видими начини, по които страната, изглежда, се разрушава, независимо от това как гласуват гражданите ѝ. Всеобхватният гняв срещу опита за преврат означава, че мнозина турци не изпитват никаква емпатия към жертвите на чистките. Някои се страхуват да не бъдат хвърлени в общия кюп, а други доносничат, за да спасят себе си.

Подобно всеобщо недоверие е болест за всяко общество и засяга всеки човек, който се осмели да критикува управляващата партия. Онова, което човек чува от опозиционно настроените турци вътре в страната, е невъобразим стрес, непоносима тежест, паника пред неизвестността.

Турците в чужбина говорят за самота и чувство на загуба – онова странно, неясно усещане, че си изложен на опасност, че не си защитен, че нямаш законови и човешки права, че може би си изгубил родната страна.

„Консервативните хора в Турция имаха много, много проблеми и по тази причина искат да вярват в AKP“, казва Туба Гювен, турска журналистка, която в момента живее в Западна Европа. „Защото AKP бе тяхната мечта, мечтата на консервативните хора, които не искат да се отказват от мечтата си. И в името на мечтата се отказват от приятелите и роднините. Отказват се от братята и сестрите си. Отказват се от нас“.

СУЗИ ХАНЗЕН

                                                    
Списание „Либерален преглед”    

Етикети: * * *