Кризата на „следпреходна“ България

преди 2 месеца

Преходът отдавна свърши. Но историята не приключи с него. Няма да приключи и с края на "следпреходна" България.

Протестите в Габрово – симптом за кризата на „следпреходна“ България.

Когато преходът от тоталитарна държава с централно планова икономика към демокрация и пазарна икономика приключи, в началото на хилядолетието публикувах книга, наречена „Битката за България – последното десетилетие на 20 век“ (Издателство „Лице“). Нейният предговор завършва със следните мисли:

„В резултат (на историческото си развитие) България се превръща в това, което Хънтингтън определя като раздвоена страна:

,, Хората от раздвоените страни са съгласни по това кои са, но нямат съгласие по въпроса коя е тяхната действителна цивилизация“.

В същината си тежкият политически сблъсък в България през последното десетилетие на 20 век е не толкова борба за власт, нито разправия за разпределянето на държавната „баница“.

Битката за България има в основата си културно идентификационно съдържание.

„Лява“ България на привържениците на социализма и на русофилите, изобщо на хората, които са убедени, че България е преди всичко част от славянството и православието, е почти разгромена. Като остатъци от нея бивши червени велможи привиждат в себе си еквиваленти на руските олигарси, спасили се поединично и присвоили значим дял от богатството на партията държава.  След описаните в тази книга събития остава близо милионен червен електорат, съставен от отчаяни хорица, намерили някога щастие в анонимността на уравниловката, но доживели да видят краха на своя свят. Както много други последни мохикани, те не знаят нито в какво да вярват, нито на какво да се надяват. Те с ужас виждат как пред очите им НАТО смазва славянска страна като Сърбия, и то в полза на „някакви си албанци, и то мюсюлмани!“, и се чудят дали това не може да се случи и у нас. Те виждат на изток една отслабена Русия, тайничко симпатизират на варварските ѝ изстъпления в Чечня, но не виждат кой би ги защитил в един свят, изпълнен с толкова ужасни конфликти. За тях еволюцията на БСП за членството на България в НАТО действа крайно деморализиращо. Затова и влиянието на партията постепенно спада.

Но от другата страна на барикадата виждаме изморените погледи на „десните“. Радостта от възкресените традиционни празници и символи, от върнатите имоти, от свободата за културна изява и накрая от отпадането на визовите ограничения за страните от Западна Европа бива помрачена от ужасния имидж на България като държава, към която Западът гледа с дълбоко вкоренени подозрения и предразсъдъци. Огорчението идва от безнаказаността на новобогаташите, но не на последно място и от ужасяващия за любителите на „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“ факт, че младото поколение започва да предпочита чалга.

В създалата се обстановка чувството за победа всред електората на десницата постепенно бива заменено с растящо неудовлетворение от реалността, докато чувството за безпомощност и безперспективност всред привържениците на левицата все още не може да бъде преодоляно. (…)

Макар призивът за национално помирение да бе клише най-често в устата на левицата, то можеше да се осъществи само от десницата. Жан Виденов не би могъл подобно на Иван Костов да постави в кулоарите на Министерския съвет един до друг портретите на Александър Стамболийски и Александър Цанков, на Богдан Филов и Георги Димитров, на Андрей Луканов и Филип Димитров. Нямаше да му позволят нито чужди, нито свои.

Доколкото наистина не съществува алтернатива на интеграцията на България към ЕС и НАТО, битката за България няма да бъде подновена. Естествената смъртност като че ли ще доведе до постепенната маргинализация на доскоро мощния антизападен електорат. Но ако Путинова Русия намери начин да спре разширяването на НАТО на Балканите, цивилизационната битка за нашата страна може да бъде подновена.

До пълното съсипване на България.“

Самата книга завършва със следния текст:

„Ще излезе ли България от своя порочен алгоритъм на редуващи се успехи и катастрофи?

Историческите аналогии са много и непрекъснато се натрапват:

Атмосферата по времето на Учредителното събрание с тази по времето на Седмото велико народно събрание.

Първото управление на либералите – с първото управлението на СДС.

Превратът, извършен от княз Александър I Батенберг, настояващ за специални правомощия и назначил кабинети, водени от руски генерали – с „преврата“ на Боянските ливади, извършен от Желю Желев, довел до избиране на негов съветник за министър-председател.

Разочарованието на Батенберг от кабинетите на руските генерали – с разочарованието на Желев от кабинета Беров.

Сътресенията от Съединението и Сръбско-българската война и съпровождащият ги патриотичен подем – със сътресенията от края на 1996 г., януарското въстание от 1997 г. и съпровождащия го изблик на родолюбие.

Управлението на Стефан Стамболов, утвърдило де факто независимостта на България от Русия – с управлението на Иван Костов, извършило същото сто и десет години по- късно.

Докога ще продължават аналогиите?

Ще се появи ли новият Константин Стоилов, който да докаже, че е възможна алтернация във властта, без да се прекрати общественият и стопански подем?

Ще се справи ли България с кървавата криза в Македония по-добре, отколкото прави това по време на Илинденско-Преображенското въстание?

Ще успее ли България отново, както през 1913 и 1915 г., да се превърне в ключова за Балканите страна, без след това да последват катастрофи?

Няма предварителен отговор на тези въпроси. Успехът или провалът на България ще зависи от решенията, които българските политици ще вземат през следващите няколко години и донякъде от историческия ѝ късмет.

През последното десетилетие на 20 век  България търсеше себе си. В началото на 21 век тя знае коя е, какво иска и отчаяно търси кормчията, който може да я отведе до жадувания бряг на съвременната европейска цивилизация. Битката за (идентичността на) България, изглежда, е приключила. Не е ясен обаче изходът от „Битката на България“. Предстои битка между вече единната българска нация и силите, които не искат България да се превърне в стабилна, демократична европейска държава, основна опора на западната цивилизация на Балканите.“

Оттогава изминаха 18 годни.

Достатъчно време „следпреходна“ България да навърши пълнолетие. Към 2001 г. изглеждаше, че „Битката за България“ е завършила с принципна победа за „десницата“ и персонална за елита на „левицата“. „Десните“ определиха идентичността на „следпреходна“ България. Тя е поне проформа демократична, капиталистическа и евроатлантическа. Символите ѝ са отпреди Втората световна война. Комунистическият режим е обявен със закон за престъпен. „Специалните“ отношения с Русия са изоставени. Същевременно висшият и средният ешелон от времето на Тодор Живков е излъчил от своите редици мнозинството от днешния политически и стопански елит.

Отражението на тези трансформации върху политическия живот не закъснява.

През 90-те години при двуполюсния модел отделните електорати са цивилизационно откъснати един от друг и двете основни сили – БСП и СДС, се редуват във властта според това кой успява да мобилизира по-успешно своите избиратели.

Конверсията и помирението доведоха до това, че в политическата сфера започва да доминира една голяма „центристка“ партия, приела поне на думи идеологията на СДС, но доминирана от средния ешелон на БКП. В началото на века такава партия беше НДСВ, след 2009 г. – произлязлата в някаква степен от нея ГЕРБ.

Когато Сергей Станишев бе избран за лидер на ПЕС, изглеждаше възможно дори БСП да се превърне в „нормална“ европейска лява партия. Тогава най-непримиримите с резултатите от прехода се ориентираха към партия „Атака“. Първоначално тя бе единствената, която отявлено отричаше евроатлантическата принадлежност на страната и демонстрираше откровена привързаност към Путинова Русия. Тогава дори Станишев заяви, че БСП по никакъв начин не би могла да партнира с Атака.

Днес човек трудно прави разлика между посланията на Волен Сидеров и тези на Корнелия Нинова!

В края на острата поляризация на обществото СДС се раздели на няколко малки партии, които така и не можаха да намерят място при определянето на дневния ред на страната. И макар по-късно „традиционната десница“  да възкръсна за кратко като Реформаторски блок, тя скоро разбра, че не може да служи дори като коректив на ГЕРБ.

Оказа се обаче, че помирението е било само повърхностно. България не успя да преодолее цивилизационното си разделение и да изгради съвременна идентичност, свързана с принадлежност към западния свят. Когато отношенията между ЕС и НАТО, от една страна, и Русия, от друга, се вледениха след анексията на Крим през 2014 г., консенсусът за членството на България в западните съюзи започна да се топи.

Днес сме свидетели как „следпреходна“ България навлиза във все по-дълбока криза.

Както отбелязва бившият премиер Иван Костов, приватизацията в България беше успешна. Нейната цел не е била чрез нея държавата да получи пари, а да постигне по-конкурентна икономика. Ако през 90-те години наблюдавахме видим спад на БВП и на стандартите на живот, то в „следпреходна“ България икономическите успехи бяха безспорни. Стандартът на живот, макар и бавно и не за всички, достигна нива, каквито българският народ не е постигал през своята история.

Появи се и нов високотехнологичен ИТ сектор, който превърна България с една от страните с най-бърз интернет.

Но значима част от населението продължи да се чувства екзистенциално недоволна от живота си.

Етническото напрежение в Габрово, в Катуница и на много места показва, че България не е успяла да интегрира ромското население. „Апартаментгейт“ е индикатор, че България не е съумяла да изгради легитимен политически елит.

Въпреки че България успя да спомогне за утвърждаването на независима и мирна Македония и през 2017 г. подписа с нея Договор за добросъседство и приятелство, все още не сме убедили нито елита, нито обществеността на тази страна, че е в техен интерес да приемат очевидно общата ни история и да изградим стратегическо партньорство, което да се възприеме като окончателен и победоносен край на дългата ни национална сага. Напротив, решението на гръцко-македонския спор с добавянето на „Северна“ към името на Македония, с което без смислени аргументи български държавници като Георги Първанов и Бойко Борисов изразиха несъгласие, се превърна в поредното доказателство, че България не е фактор, с който някой на Балканите се съобразява.

Няма признаци, че скоро ще преодолеем демографската криза. Вече официално сме под седем милиона. Емиграцията на подготвени кадри продължава, а представата, че за да постигнеш нещо, трябва да „се махнеш от България“, е все още популярна.

Когато краят на прехода настъпи с новото хилядолетие, не всички бяха убедени, че той е приключил. Макар все още да не е очевидно, много фактори показват, че наближава краят и на „следпреходна“ България. Дори символичното инкорпориране на „марката СДС“ в доскоро демонстративно „центристката“ ГЕРБ показва, че партийната система, установена след 2001 г., е в криза.

Вероятно обществото ще се продължи да се поляризира.

Наскоро лидерът на БЗНС Николай Ненчев прогнозира, че победител на евроизборите може да се окаже ДПС.

Преходът отдавна свърши. Но историята не приключи с него. Няма да приключи и с края на „следпреходна“ България. Какво ще я замени? Ще преживеем ли нов подем, или ни чакат нови катастрофи?

Трудно е да се предположи. Това зависи от много вътрешни и външни фактори. Западният свят със сигурност ще преодолее днешната си криза, но никак не е сигурно дали България ще отстои достойно място в него.

От 140 години българската история е низ от подеми и сътресения, от триумфи и катастрофи. Мечтата за непоколебим напредък, в спокойна среда и в условията на национално единение все още остава неосъществима.

Етикети: * * *