Мара Бунева – разрушителката на митове

преди 9 месеца

Днес се навършват 91 години откакто Мара Бунева застрелва полковника от сръбската полиция в Скопие Велимир Прелич

Защо не беше изграден паметник на Бунева?

Председателят на Българския културен клуб в Скопие поднася цветя пред подвига на героинята

Проектът „Скопие 2014“  заля македонската столица с всякакви  паметници. Издигнати бяха статуи на византийския император Юстиниан II, на сръбския крал Стефан Душан и дори на капитан Димитър Беровски – български офицер, герой на Сръбско-българската война. На този фон се откроява липсата на паметника на една безспорна героиня – Мара Бунева. Засега тя трябва да се задоволи само с восъчна фигура.

Няма македонски политик – ляв или десен, традиционалист или модерен, който да не определя режима на кралска Югославия като жесток и тираничен. Да се твърди, че Бунева е терорист, звучи доста смешно. Тя не отвлича американска мисионерка, не ограбва банки или кораби – все дела, на чиито извършители в Скопие бяха издигнати паметници. Мара Бунева е млада, образована и красива, но избира пътя на саможертва. Тя застрелва доказан злодей, след което се самоубива. Но за нея паметник няма. Защо?

Нека да разгледаме менталната картина, изградена от родители и учители в съзнанието на повечето съвременни македонци. И без да знаят много за историята, те ще ви кажат, че:

1. През вековете е имало македонски народ, който говорел на македонски език.

2. Съседните страни и народи се опитвали да го завладеят и асимилират.

3. Всеки окупатор използвал различни средства. Българите първо се опитвали да проникнат чрез Екзархията, а по-късно овладели „дясното“ крило на Македонската революционна организация, което избивало македонци.

4. През 1913 г. България, Сърбия и Гърция си поделили Македония и всяка от тези страни репресирала македонския народ в своята зона.

 5. През Втората световна война България се присъединила към нацистка Германия, за да завладее цяла Македония, но македонският народ, ръководен от Комунистическата партия, повел народно-освободителната война.

6. През 1944 г. се реализирала вековната мечта на македонския народ  да има собствена държава и да пише и да чете на собствения си език.

7. Единствено сърбите признали, че македонците са отделен народ, и престанали  да са опитват да ги асимилират. Затова, докъдето е стигнал сръбският ботуш, там днес има македонска държава.

8. Българите също за кратко признали македонския народ, но по-късно оттеглили признанието и отново започнали да потискат македонците в България.

9. В СФРЮ Македония живяла свободно и щастливо с другите югославски народи. През 1991 г. тя не се освободила, а само се  „осамостоила“.

10. И до днес българите оспорват самобитността на македонския народ.

Разбира се, тази картина няма нищо общо с реалността.

Достатъчно е само някой македонец да се усъмни искрено в състоятелността на тази представа и тя ще се разпадне като къща от карти. Но тъй като за повечето от тях тази представа датира от най-ранно детство, първата естествена реакция на нейното оспорване е остро негативна.

Мара Бунева не е обичана в днешна Македония, защото с целия си живот и с върховната си саможертва унищожава тази картина на света.

Родена е в уважавано семейство в Тетово. При българската власт по време на Първата световна война (1915-1918 г.) баща й е кмет на града. През тези години  Мара учи в търговското училище в Скопие. Като дъщеря на кмет вероятно е имала самочувствие. Израства с надеждата, че Македония ще остане част от Българското царство. Когато войната е изгубена, тя бяга в България. Учи в Софийския университет. Жени са за български офицер. Тя не е единствената с подобна съдба. Десетки хиляди постъпват по същия начин, включително моята баба. За по-голяма част от тях тъгата по родния край остава като отворена рана до края на дните им. Но повечето продължават с живота си.

Мара не може да се примири с трагедията на онези, които са останали във Вардарската Бановина и решава да се пожертва за тях. След пристигането на българската администрация през 1941 г. на брега на  Вардар, където Бунева застрелва Прелич, е издигната паметна плоча. Нейните родители присъстват на церемонията по откриването. В края на 1944 г. плочата е разрушена по заповед на Лазо Колишевски.

Традиционната македонска историография съзнателно поставя бойците срещу Османската империя в категорията на „добрите“. Те били истински македонци. Няма значение, че „номинално“ се определяли като българи. Техните последователи, които продължили борбата срещу сърбите по време на кралска Югославия, обаче са обявени за „лоши“. Те са били „отродени“, македонци, използвани от България за асимилация на македонския народ.

Има съвременни македонски историци и политици, които се опитват да реабилитират борците срещу сръбския терор и това породи  остър публичен спор за ролята на дълъг списък от исторически личности. Но доминиращата митология доведе спора до разправия дали някой е „добър“, защото „всъщност“ е македонец, или е лош, защото бил побългарен. При откриването на паметника на Тодор Александров съветници от опозиционната тогава СДСМ в Градския съвет на  Скопие скандираха:

 „българи, българи, българи“!

Съветниците на тогава управляващата ВМРО-ДПМНЕ пък обявиха, че Тодор Александров не е българин…, тъй като е роден в Щип и след 1919 г. се е борил за независима Македония.

Мара Бунева никак не се вписва в мисленето на повече от съвременните македонци.

Тя не може нито да бъде „дебългаризирана“, нито може да бъде обявена за „отродена“. Тя никога не е показала, че разглежда българите като чужденци. И никога не губи интерес към живота и съдбата на своите съграждани. Завръща се при тях и се жертва за тях.

През 1920-те години във Вардарска Македония е имало жестока сръбска окупация и отчаяна българска съпротива.

Животът и смъртта на Мара Бунева са част от тази епична борба. Всичко в нейния живот руши митовете, с които са израснали  повечето македонци. Ето защо честването на подвига ѝ със сигурност ще продължи да смущава много от тях. Преди няколко години се стигна до грозни сцени и дори до побой. Години наред гневни македонски „патриоти“ чупеха малката плоча, поставена на мястото на подвига ѝ от група македонски българи.

Колкото и да са абсурдни, опитите Мара Бунева да бъде „помакедончена“ също продължават. От няколко години на брега на Вардар стои и втора плоча, украсена със Звездата от Виргина – символ, който Бунева никога не е виждала и доколкото той е свързан с претенция за приемственост с древните македонци, тя едва ли би го  одобрила .

Миналото е единственото нещо във вселената, което не можем да променим.

Колкото и да са силни някои митове, фактите бавно, но сигурно ги разрушават. Българите не могат и не трябва да забравят за героизма на Мара Бунева. Но поклоненията пред нейната саможертва трябва да се извършват смирено, без нахъсан национализъм. Най-добре е да ги оставим на македонските българи и на македонците с осъзнат български произход.

Присъствието на български политици, заобиколени от яки момчета, доведени с автобуси, е крайно контрапродуктивно!

Трябва да си даваме сметка за мисловния свят на повечето днешни македонци и да им помогнем  да запазят достойнство си и колкото се може по-лесно да излязат от митологичната картина, нарисувана с цел да се легитимира властта на Тито, Темпо, Лазо Колишевски и техните престъпни ортаци.

Мара Бунева, както и цялата ни история от Св. Климент до Венко Марковски, принадлежи както на Македония, така и на България. Това е наследство, което не може да бъде разделено. То трябва да се споделя.

Мечтая за деня, когато  на брега на Вардар отново ще бъде издигнат подходящ паметник и президентите на България и Македония заедно ще положат цветя в памет на героинята. А защо да не дойде и сръбският президент, за да се извини за престъпленията, които някога е извършвала кралска Сърбия спрямо македонски българи.

Както е известно, мечтите са безплатни.