Маските паднаха

преди 10 месеца

Корнелия Нинова, заобиколена от ретроградни евразийски глашатаи като Александър Симов и Крум Зарков превръщат БСП в копие на Атака. Ядрото от избирателите на БСП мечтаят за реабилитация на комунистическия режим и за завръщане в прегръдките на Москва.

В БСП признават, че претенцията за модерна лява европейска партия отблъсква гласоподаватели.

„Част от гласоподавателите ни може да се отдръпнат и да не гласуват за БСП на предстоящия вот през май, ако видят, че Сергей Станишев е кандидат“,

коментира в предаването „Свободна зона“ по ТВ Европа депутатът от БСП Александър Симов.

Вероятно е прав.

БСП така и не успя да се превърне в модерна европейска партия. Немалка част от комунистическата върхушка използва момента и се претвори в псевдокапиталистическа олигархия. Но основната част от избирателите никога не приеха европейските ценности.

С бламирането на Станишев пропадна и без това обреченото усилие за изграждане на „демокрация без антикомунизъм“. 

Това е тежък удар за т.нар. леви интелектуалци.

„Десните“ интелектуалци отдавна са огорчени от „деформацията“ на Прехода. Вместо пълна делегитимация на комунистическия режим, маргинализация на номенклатурата и агентите на Държавна сигурност и необратима еманципация на България от Москва станахме свидетели на трансформацията на бившата комунистическа върхушка в шайка безнаказани деребеи, често обвързани с руските служби и олигарси. Не на последно място, любителите на „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“  бяха ужасени от факта, че голяма част от младото поколение предпочита чалга.

В представите на „десните“ България до съветската окупация е била що-годе „нормална“ държава и за тях смисълът на Прехода беше да преодолеем последствията от попадането ни в съветската зона и да станем неразличимо европейско общество.

За разлика от тях „левите интелектуалци“ си представяха, че е възможна демокрация без „пещерен“ антикомунизъм. Много от тях искрено се надяваха БСП да се превърне в лява партия от европейски тип.

 Според професор Антоний Тодоров:

„Една социалистическа партия би могла по-директно да се противопостави на опитите за реабилитация на фашизма и нацизма, срещу възраждането на един прикрит расизъм, срещу манипулативното използване на антикомунизма за оправдание на минали престъпления и настоящи безобразия, срещу свеждането на историята на комунизма до историята на масовите репресии“.

В представите на повечето от „левите“  до 9 септември 1944 година България е била „фашистка страна“ и всеки, който се е сражавал срещу режима, независимо дали е повел тази борба преди, или след нацисткото нападение над СССР, независимо дали се е борил за демокрация, или за комунизъм, може да се нарече „антифашист“ и заслужава историческо признание.

„Ако си отраснал в семейство, пострадало от режима преди 1944 година, сподели наскоро интелигентна учителка с „леви убеждения“, е трудно да осъдиш комунистическия режим, макар да признаваш, че имаше грешки.“

Най-вече по семейни причини „левите“ интелектуалци се опитват да представят комунистическия период като време на „модернизация“, уви, съпроводено с насилие. Но и те като „десните“ вярваха, че накрая Преходът ще завърши с превръщането на България в неразличимо европейска страна.

Затова и няма как да не изпитват болка и огорчение, когато виждат, че БСП се превръща в „популистка“, ксенофобска, да не кажем направо фашистка партия. Но емоционалната им връзка с комунистическото минало не им позволява да окажат реален отпор на надигащата се евразийска фашизация.

След публикуването на т.нар. Визия за България  и след множеството изказвания на Корнелия Нинова, Александър Симов, Крум Зарков и на други партийни активисти всички маски бяха свалени.

Както пише професор Тодоров:

„БСП очерта като „истински ценности“ (…) „род, отечество, семейство“. (…) Тези ценности кореспондират повече с друга политическа традиция: „Труд, семейство, отечество“ е девизът на Френската  държава на Филип Петен, ръководител на пронацисткото правителство във Виши (1940-1944), заменил девиза на Френската република „Свобода, равенство, братство“.

От дистанцията на времето можем да заключим, че „комунистите“ – в най-общия смисъл на думата, мнозинството от членовете на БКП, номенклатурата, агентите на Държавна сигурност и най-вече ядрото от  избирателите на БСП деформираха прехода. Опитът на (малка) част от ръководството да придаде европейски характер на партията и на държавата се провалиха с гръм и трясък.

Днес БСП се превръща в това, което повечето от избирателите ѝ желаят, но което ужасява не само „десните“, но и „левите“ интелектуалци.

Не толкова отдавна, през 2005 година, когато Атака влезе в парламента, лидерът на БСП Сергей Станишев заяви, че това е единствената партия, с която БСП не би си сътрудничела по никакъв начин.

Тринадесет години по-късно БСП прие „Визия за България“, под която би се подписал всеки атакист.

Нейната квинтесенция е, че партията не иска чужденци, „джендъри“ или хора с различен стил на живот. Иска близки отношения с Русия (независимо как тя се отнася към нас и какво е нейното поведение на международната сцена). Иска „повече държава“.

Някои от партийните агитатори обещават, че щели да вземат от богатите и да раздават на бедните – което, предвид свързаността на много от олигарсите с БСП, изглежда като неизпълнимо обещание и подсказва, че  ако дойде на власт, БСП ще се опита да „изстиска“ средната класа, т.е. хората, които не живеят единствено в битовото всекидневие, за да раздава „за народа“. Това, разбира, се ще доведе до нова вълна от емиграция и т.н.

БСП и Атака съвсем не са единствените проводници на демодернизацията и де-европеизацията. „Десните“ ГЕРБ, ВМРО и отчасти НФСБ се плъзгат стремглаво по тази плоскост. Задават се нови подобни проекти – вероятно около президента. Дори от килията на следствения арест „бизнесменът“ Николай Банев призова за създаването на политическа сила, която да отстоява „евразийската алтернатива“. Членът на УС на Евразийския клуб, създаден и ръководен от Банев, Минчо Минчев в пряк текст заяви, че русофилството в България било неизкоренимо и че страната трябва да стане част от евразийското семейство.

Възможно ли е  България да се върне на пътя към изграждане на модерна държава от Западен тип?


Възможно ли е „левите“ интелектуалци да осъзнаят, че основният проблем не е полският данък или недостатъчната намеса на държавата в икономиката, а фактът, че  държавата, частният бизнес, неправителствените организации и политическите партии не функционират добре.  Че навсякъде продължава да се действа и по „втория начин“, а това е преди всичко рецидив от комунистическия режим? Ще признаят ли, че Русия води остра хибридна война срещу България?

Възможно ли е взаимодействие на всички демократично мислещи българи, за да се спре стремглавото превръщане на България, която (засега) формално е член на ЕС и НАТО, в ретрограден руски васал?

Взаимодействие между всички, които желаят да запазят европейската перспектива на България, ще се случи само ако преживеем исторически катарзис. Той ще е най-труден за „левите“, но не само за тях.

Съществуват и „десни“ интелектуалци, които пък омаловажават престъпленията на режима отпреди 1944 година или приемат свеждането на глава пред Хитлер (съчетано с опити да бъде омилостивен Сталин) като мъдра или поне безалтернативна за онзи момент политика.

Катарзис е възможен само ако постигнем съгласие, че комунистическият режим не беше отрицание на рецидивите на предхождащия го режим, а негово влошено продължение.

Без осъзнаване на стратегическите грешки на българския политически елит, довел до националните катастрофи от 1913, 1918 и 1944 година, и без осъждане на действията на Комунистическата партия преди и след 1944 година няма как да изградим доктрина за демократично развитие на България и да направим страната непрежалим член на голямото семейство на демократичните народи. 

Ако една общност не може да разкаже своята история с десет изречения като приказка за доброто и злото, тя не е общност. И няма бъдеще.

Дълго време чувахме мантрата, че младите не се интересували от миналото и че може да градим демокрация, без да осъдим комунизма.

Към днешна дата трябва да сме разбрали, че демокрация без (исторически) антикомунизъм е нонсенс.

Политици като Сергей Станишев и Ангел Найденов го усетиха на свой гръб. Избирателите, които си мислят, че „социализмът“ е бил нещо хубаво, никога няма да подкрепят техните политики и визии за България като неделима част от ЕС и НАТО.

Заплахите, надвиснали над страната, са страховити и могат да бъдат избегнати единствено ако хората, желаещи демократично европейско бъдеще, обединят своите усилия. Това няма да се случи само с общи програми. Нужен е цялостен исторически катарзис.

Доколко обаче е възможен такъв, все още отговор няма.