„Моето поколение“ – какво успя и къде се провали

преди 2 седмици

С всичките си пороци следпреходна България е безкрайно по-добра от България на стария режим и евроатлантическа България е безкрайно по-добра от една хипотетична евразийска България. Промяната на лошите практики изисква време и решителност – стъпка по стъпка. Никак сигурно дали имаме нужното време.

Протестите неочаквано изправиха на противоположната страна на барикадата политолозите Евгений Дайнов и Огнян Минчев, които няколко десетилетия отстояваха ценностите на либералната демокрация. Макар двамата и до днес да защитават едни и същи ценности, те а и толкова много българи от демократичната общност бяха разделени от един въпрос. Допустима ли е „тематична коалиция“ със силите, които ненавиждат либералната демокрация и работят срещу евроатлантическите ценности, за да бъде свален ГЕРБ от власт?

За да си отговорим на въпроса, трябва първо да си изясним какво е ГЕРБ и по-общо кои са днес „управляващите“, срещу които е насочен народния гняв.  А също така, има ли българският народ нужните инструменти, с които да изгради държава от Първия свят?

Евгенй Дайнов е напълно прав, когато пише:

Ние бяхме противодействието на всички идеологии, които твърдяха, че да си болен и клет роб е по-добре, отколкото да си свободен, здрав и благоденстващ. Накрая привържениците на тези идеологии започнаха да пишат дебели книги, в които твърдяха (с право) че точно ние сме отклонили България от „естествения” ѝ път: т.е. да бъде руски сателит, населен от болни и клети роби.“[1] .“

Но нека не забравяме, че комунистическият режим в България падна от вълната предизвикана от голямото източноевропейско политическо земетресение, което срина Берлинската стена, сложи карай на тоталитарните режими, вклчително и в отдавна изолираната от всички Албания и разруши комунистическите „федерации“ – СССР, Чехослования и Югославия. Българското общество тогава не беше готово за голямата промяна. В някаква степен то все още не е готово. Ректорът на Нов български университет проф. Пламен Дойнов, в предаването Пановама от 17 юли 2020 г. забеляза нещо много важно:

Голяма част от протестиращите не са решили въпросите на паметта. Дали например трябва да открият с почести поредния паметник на Пенчо Кубадински в Лозница или другаде. Ето около това едни ще кажат едно, други ще кажат друго. Историческото минало не е абстрактна история, около която спорим, а около която ние изграждаме собствената си ценностна система днес. (…) Въпросът за морала днес е (свързан с това) как се отнасяме към морални казуси от миналото“.

Професор Пламен Дойнов е напълно прав. Прердставите ни за добро и зло често не се базират на абстрактни размишления, а на митове, разкази, исторически спомени. Професор Евгений Дайнов всъщност ни казва съшото. Едно активно малцинство от нашето поколение се възползва от благоприятната геополитическа конюнктура и

„отклонили България от „естествения” ѝ път: т.е. да бъде руски сателит, населен от болни и клети роби.“[

След дълга битка то спечели всички дебати – като се започне от разпускането на партийните организации по месторабота, като се мине през реституцията и приватизацията и се стигне до членстовто в ЕС и НАТО. Но то не бе в състияние да промени митовете и спомените на мнозинството българи, с което и представата им за добро и зло. Хората в България, които разглеждаха комунистическия режим като престъпна идиотщина и които осмисляха прехода като еманципация от Русия през целия 30 годишен период бяха малцинство. Леви политолози като Андрей Райчев могат да обясняват с часове защо в България това е така, но както се казва в една англисйка поговорка, успехът не се нуждае от обясняване (с благоприятни фактори); провалът няма оправдание.“

Друг професор, Огнян Минчев отчита как тази тъжна даденост залага непреодолим капан пред демократичната общност.

„От 1997 г. политиците и партиите, кичещи се с гордия етикет „демократични“ не са печелили избори. На последните избори те дори не минаха 4 процентовата бариера. Тези политици и техните партии винаги са идвали на власт чрез „революции“. Трябва някой здраво да се оцапа на власт, да прелее чашата на въобразимата наглост – с крадене, лъжене, мамене и некадърност – та да излязат хората по улиците и площадите да го свалят. Тогава идва ред на тези, които не могат да спечелят избори – те излизат и се смесват с хората на площада, обявяват „революция“ и започват да искат. Всеки път искат власт, но от 1997 г. насам не могат да вземат власт – с избори.“[2]

Дори и през 90-те години българският народ не искаше да им даде властта, а когато при пълния провал на БСП им я даваше – през 1991 и 1997 г., те бързо биваха привиждани като „чуждо тяло“, което не споделя спомените и митовете на мнозинството посткомунистически българи. За да могат да управялват, хората, които се гнусяха от спомена за комунистическото минало и които виждаха в Москва дебнеща опасност, трябваше да открият, това което Валери Найденов нарече:

„Мост между соцминалото и прозападното капиталистическо настояще.“

Според Найденов само ГЕРБ е успял да изгради подобен мост и

„на това се дължи крехкото духовно здраве на нацията. Самият факт, че водещите фигури в ГЕРБ са бивши членове на БКП и това не им пречи да купят F-16 ги превръша в мост между две епохи, който е достатъчно широк и удобен за целия народ. Други мостчеста на прехода се оказаха твърде тесни. Но ако мостът на ГЕРБ се стесни твърде много, бързо ще се срине.[3]

Далеч преди ГЕРБ да се появи на сцената, СДС бе принуден да гради подобни мостове. Започнал като конгломерат от всевъзможни партии и движения, след серия от отлюспвания и слекция извършена от митингуващите по площадите, някъде към 1994 г. СДС, макар и все още коалиция се превърна в идейно хомегенна политическа сила. На изборите през декември същата година предизборната програма на синята коалиция беше най-изчистена и посланията ѝ най-недвусмислени… Но не случайно на тези избори БСП получи абсолютно мнозинство. Програмата на СДС звучеше като музика в ушите на едно активно малцинство, но за мнозинството тя беше неразбираема и дори неприемлива. Мнозинствотоо искрено вярваше, че ако бившите комунисти се върнат на валст, те някак ще „спрат разрухата“ – както гласеше слоганът на БСП. Ако житейският ти спомен от „социализма“ не е като за нещо отвратително, няма да е трудно да бъдеш убеден, че не режимът, а преходът е довел до разруха. Дори синя легенда като Петко Симеонов завяи, че е нужно силно управление, а такова без БСП ипротив БСП било невъзможно. „Хвърлихме камък по комунизма, но ударихме България“, заяви тогава той[4]

Не случайно парламентарната група на СДС в 37-ото Народно събрание, за разлика от парламентарните му групи в предишни и последвали парламенти не се разцепи. Тя неотклонно отстояваше разбиранията на демократичната общност. Когато обаче тоталният провал на БСП изтласква СДС отново на власт, за да може да управлява той трябваше да се превърне в мост за поне за част от червената номенклатура. Но този мост не беше „Пътят за Дамаск“ на който злодеят Савел се преобразува в апостол Павел. По него бяха пренесени много от най-отвратителните практики на комунистическия режим.

Управлението на ОДС постига забележителни постижения и ще остане в историята с тях.

Но би било нечестно, ако не констатираме, това което от години повтаря президентът Петър Стоянов. Чрез приватизацията по-голямата част от активите на българската икономика попаднаха в ръцете на комунистическата номенклатира. Колкото и да спорим дали е можело държавата да получи повече пари от приватизацията, няма да стигнем до съгласие. Но е факт, че с подзаконови актове и практики управлението на ОДС обезсмисли до голяма степен приетия от него Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти. Идеята на Светослав Лучников бе срещу компенсаторните записи правоимащите да придобият друга собственост, защото тази която им е била отнета не е можело да се възстанови. На практика повечето от правоимащите – вече в пенсионна възраст нямаха друга възможност освен да ги продадат на „тарикати“ . Едва при управлението на Сакскобурготски „компенсаторките“ придобиха стойност, но до тогава повечето от тях бяха вече препродадени. И нека не забравяме, че именно правителстовто на Костов продаде Нефтохим на руснаците. Вицепремиерът Евгений Бакърджиев взриви мавзолея, но правителството не си позволи да демонтира съветските паметници. Еманципацията на България от Кремъл – реална и символична се оказа мисия невъзможна.

След краха на ОДС, на НДСВ и на „Тройната коалиця“ на сцената се появи ГЕРБ, която беше не само мост между „соца“  и демокрацията, но и въплъщение на следпреходна България. Съчетание на „европейско говорене“ с „евразийско“ балансиране и толериране на много отвратителни практики наследени от комунистическия режим.

Картината ще е непълна ако не вземем предвид друго подобно олицетворение на следпреходна България, а именно ДПС. Макар никой от години да не беше виждал Ахмед Доган, обществото е убедено, че от летните и зимните сараи той закупува ТЕЦ на безценица, след което получава т.нар. студен резерв. Макар и философ по образование, той получава баснословни хонорари за „маркентигови проучвания“ на проекти за хидроцентрали. И на всичкото отгоре е охраняван от НСО на държавна сметка. От друга страна, както подчертават неговите ласкатели, той не само е запазва етническия мир, но и благодарение на него в България няма „турски“ партии, не се говори ежедневно за „погазени права на малцинствата“, няма искания за употребата на турския език като официален в районите със смесено население, за обучение на турски език от детската градина до университета и т.н.

Но както наскоро припомни политологът Цветанка Андреева, силата на Сокола не е в образа и модела, а в твърдия му електорат. И все пак на всички ключови гласувания в парламента партията на Доган отстояваше евроатлантическия курс.

Когато теглим чертата виждаме, че хората които, са готови да се борят, по думите на Евгений Дайнов да отклонят България от „естествения” ѝ път: т.е. да бъде руски сателит, населен от болни и клети роби“,  си остават малцинство.

Добре е всички протестиращи да си отговорят на въпроса: „Ако сринем следпеходна България, олицетворена от ГЕРБ и ДПС, ще получим ли мечтаната България без отвратителните тарикатщини и лоши практики, преминали по „Моста на демокрацията“, или портите на ада няма да бъдат отворени?

Моето скормно мнение е, че деморкатичната общност няма да преобрази България с един замах, защото няма да смени ценностната система на голяма част от народа, както и историческите му спомени наслоени от една объркана истрория на катастрофи и насилие, започнала още от Националните катастрофи през 1913 и 1918 г.  

С всичките си пороци следпреходна България е безкрайно по-добра от България на стария режим и евроатлантическа България е безкрайно по-добра от една хипотетична евразийска България. Промяната на лошите практики изисква време и решителност – стъпка по стъпка. Но никак не е сигурно дали имаме време. Този проблем не е от вчера.

Затова ще завърша с една мисъл на цар Борис III, с която може и да не се  съласим напълно, но все пак трябва да се замислим над нея. В навечерието на Втората световна война той споделя с анлийския пълномощен министър сър Джордж Рендъл:

„Лесно ви е в Англия да омаловажавате опасността от революция. Вашите революционери са уважавани хора, които спазват закона. Една червена революция, инспирирана от Русия, ще бъде съвсем различно нещо тук, всред този жесток и борбен балкански етнос. След векове, изпълнени с борби, насилничество, потисничество и кръвопролития, българите си остават – въпреки тънкия слой от цивилизованост, който едва ли е имал време да закрепне – един потенциално див и жесток народ. Ако редът и законността бъдат разклатени, ще последват неописуеми ужаси. Нужен ни е дълъг период от непрекъснат ред и мир.“[5]


[1] https://offnews.bg/nashite-avtori/evgenij-dajnov-vseki-izbira-kak-da-si-tragne-ot-stcenata-732933.html?fbclid=IwAR2PchHT3iSoaXy_vuMPihl5LG_Uxs2kLez2syzk4LsHE66jCvyvGzVboc0

[2] https://www.facebook.com/ognyan.minchev.3/posts/10221108031464168

[3] Валери Найденов; „Ще каже ли Бойко Борисив; „царство за кон?“ https://www.168chasa.bg/article/7616652

[4] Петко Симеонов: „24 часа“ 13.11.1994 г.

[5] Sir George Rendel; The Sword and the Olive; London 1957.

Етикети: *