На днешния ден – 15 януари, през 1992 г. България първа призна независимостта на Македония

преди 9 месеца

В процеса на освобождаването на републиките от бивша Югославия се състоя и един от най-големите триумфи на българската дипломация - международното признаване на независимостта на Република Македония.

Когато кризата в Югославия започна, сред водещите държави нямаше единно мнение как да се избегне война. Страните от бившата Антанта първорефлексно подкрепяха „запазване целостта на Югославия“. Трябваха им няколко години и стотици хиляди жертви, докато се убедят, че югославската „федерация“ е трябвало отдавна да бъде ликвидирана, за да може мирът и справедливостта да възтържествуват на Балканите. От друга страна, новообединена Германия предлага като средство за бързото излизане от кризата признаването на независимостта на Словения и Хърватия.

За независимост на останалите югорепублики не можеше да става и дума, независимо от факта че Арбитражната комисия на Европейската общност начело с председателя на Френския конституционен съд Робер Бадентер предлага да се признаят не Словения и Хърватия, а Словения и Македония. Поради безпринципното решение на европейските страни над българския народ надвисва една наистина ужасяваща възможност – легитимирането на една по-малка Югославия, която да включва Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина и Македония.

Западните страни обаче забавят признаването на Словения и Хърватия и това се привижда на сръбския президент Слободан Милошевич като зелена светлина за силово разрешаване на кризата. Югоармията започва кървава разправа първо със Словения, а след това с Хърватия. Нейни подразделения нахлуват в областта Славония и сриват до основи град Вуковор. На жесток обстрел е подложена дори перлата на Адриатика –  Дубровник.

Със своето забавяне западните сили позволяват на България, възстановила своята реална независимост едва през 1989 г., и на новосформираната македонска антикомунистическа опозиция да осуетят кошмарната възможност за независимост само на двете най-западни югорепублики.

Основната политическа сила в Р Македония, която тогава работи за нейната независимост, е ВМРО-ДПМНЕ (Демократична партия за македонско национално единство). Срещу независимостта се обявяват официалната власт и Съюзът на борците от народноосвободителната война.

Преди няколко дни си отиде Владимир Панков, българин от Охрид, жестоко репресиран от скопските власти заради своето национално самосъзнание. По онова време той публикува доклад, в който се казва:

„На 6 март 1991 г. борческите организации в Битоля, Тетово, Ресен и др. заявяват, че исканията за независимост на ВМРО-ДПМНЕ са „во прилог на асимнлаторската политика па соседпите зем/и… и са па позициите па Ванчовизмот и бугарштината…“.

В първия многопартиен парламент на Македония, състоящ се от 120 депутати, ВМРО-ДПМНЕ има 37, бившите комунисти – 31, а албанските партии – 25. Останалите депутати са от някои по-малки партии. В страната е съставено компромисно правителство начело с безспорния патриот Никола Клюсев. През септември 1991 г. се провежда референдум, свързан с независимостта. Въпросът, на който гражданите трябва да отговорят, е:

„Дали сте за суверенна и самостоятелна държава Македония с право да встъпи в бъдещ съюз на суверенните държави на Югославия.“

Над 90% от гласувалите отговарят положително на този двусмислен въпрос. Така зададен, той оставя вратичка за връщане на страната в някаква нова Югославия, но имайки предвид факта, че народът на Македония е подложен с десетилетия на промяна на идентичността , това може би е била необходима за времето отстъпка пред югославизираната част от населението.

Референдумът за независимостта е събитие с епохално значение. Както пише председателят на ВМРО-ДПМНЕ Любчо Георгиевски:

„Македонският народ в своята дълга история имал право само два пъти на свободно референдумско изяснуване: В 1991 г., когато гласувахме за самостоятелна Македония, и в 1871 г., когато с ферман на султана е разрешен също така свободен референдум и когато македонският народ с повече от две трети мнозинство прие Българската екзархия като своя.“

Когато на 15 януари 1992 г. страните от Европейския съюз взимат решение за признаването на Словения и Хърватия, правителството на Филип Димитров – първото изцяло некомунистическо правителство на следвоенна България, още същия ден признава не само тях, но и Република Македония и Босна и Херцеговина. Както по-късно беше отбелязано,

Европа постъпи по балкански, а България – по европейски.

Триумфът на българската дипломация се състои не в това, че България първа признава независимостта на Македония, а в това, че успява да убеди международната общност също да я признае.

Съществуваше опасност Македония да бъде призната само от България (и евентуално от Турция), така както независимостта на Нагорни Карабах е призната само от Армения, или както независимостта на Косово за дълго беше признавана само от Албания. 

По това време нито една друга страна освен България и Турция няма особен интерес от македонската независимост, а за някои от съседите ѝ тя е абсолютно неприемлива! Не са малко и факторите в Скопие, които също се надяват страната им да не бъде международно призната, за да направят завой към някаква трета Югославия. За щастие малко след България Турция също признава независимостта на Македония, а по време на посещението си у нас през лятото на 1992 г. импулсивно това прави и руският президент Елцин, явно без знанието на руското външно министерство. През 1993 г. Република Македония е приета за член на ООН, но по настояване на Гърция без име, с описанието на близката й история: „Бившата Югославска Република Македония“.

През следващите близо три десетилетия България не успя да изгради стратегическо съюзничество с Македония. Но все пак на 1 август 2017 година беше сключен Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония.

Можем само да се надяваме, че през следващите десетилетия в рамките на НАТО, а след време и на ЕС ще сложим край на нерационалните спорове между двете страни и ще изградим приятелство и сътрудничество във всички сфери на живота.