На срещата с папата Светият синод почете Симеон Втори като цар

преди 3 седмици

Още през 90-те години стана ясно, че за да бъде обезвреден „царския“ казус трябваше да пристъпим към нестандартни решения.

Симеон Сакскобургготски на срещата на папата с българския патриарх

Присъствието на Симеон – цар на българите  (1943-1946 г.), познат още като г-н Сакскобургготски – премиер на Република България (2001- 2005 г.), на срещата на българския патриарх Неофит с папа Франциск показа за пореден път обърканото отношение на българите към историята. Според някои коментатори неговото присъствие на срещата е гаф, граничещ с неконституционност. Особено след като г-н Сакскобургготски беше премиер и като такъв се закле в републиканската конституция.

Същевременно Българската православна църква, която го е миропомазала като дете, продължава да го възприема като цар на българите. По време на Великденската служба той и съпругата му стоят пред царския трон в патриаршеския храм. По време на първото му посещение в България през 1996 г. Симеон дори бе поканен да седне на трона, но той отказа.

Отношението към наследството на Кобургготската династия повече от век поделя българския народ.  Още през 90-те години стана ясно, че за да бъде обезвреден „царският“ казус, трябва да пристъпим към нестандартни решения.

Още преди първото посещение на Симеон в България през май 1996 година стана ясно, че се намираме в хибридна ситуация

Безспорно сме република, но имаме и цар. Тогава Жан Виденов повтаряше, че „българите трябва да знаят, че нямат цар“, но милиони се обръщаха към него с Ваше Величество!  По-късно той създаде политическа партия и без да се откаже формално от претенцията за трона, спечели избори, с които разби партийната система. Лесно е да обвиняваме него или „тези, които го доведоха“.  Да обвиняваш политическите си опоненти е, меко казано, незряло. Това, което българските демократи трябва да се питат, е

„защо не обезвредихме  царя“?

И дума не можеше да става за възстановяване на монархията като форма на управление. Не че тя няма своите предимства. Най-важното от тях е разделението между професионалното ръководство на държавната администрация, подчинено на монарха, и политическото, упражнявано от партиите, спечелили доверието на избирателите, които определят политиката, но нямат право да кадруват. Към сегашния момент в България няма условия за подобна властова конструкция.

Още тогава предложих като елегантен изход от ситуацията да приемем, че сме република (въз основа на Конституцията от 1991 г.), но и че имаме цар (въз основа на обявяването на комунистическия режим за престъпен).

Какво може да означава „цар“ в условията на република?

Със сигурност не държавен глава, защото такъв е президентът. Не може да е и част от управлението, защото сме република и властта не се предава по наследство. Но няма да е отклонение от духа на републиканизма, ако приемем, че „царят е традиционен жив символ на народното единство в неговото етническо и религиозно многообразие“. Още повече, че титлата на нашите владетели никога не е била „цар на България“, а

 „цар на българите“

По същия начин признаването на Източното православие за „традиционно“ в нашата конституция не ни прави теология.

Разбира се, царят не бива да има право да заема публични длъжности, да оглавява партии и дори да взема страна в публични спорове.

Успешни са били не тези нации, които са изгонвали монарсите си от дворците, а които са ги „затваряли“ в тях. Дворците ще имат много по-голяма стойност за България, ако в тях живее царска династия и тя е посещавана от други монархически династии. Но е нелепо те да бъдат третирани като частна собственост. Добре е да си помислим, дали ако монархията в България не беше унищожена, княгиня Мария Луиза, известна още като госпожа Хробок, щеше и да си помисли да претендира за половината от тях? Същевременно няма да има никакъв проблем за държавата да приеме те да се управляват от царя по правилник, определен от Министерския съвет, както и с мандат на Министерския съвет царят да може да представлява България и на определени мисии.

Симеон Сакскобургготски, който беше лидер на партия и министър- председател, вече не може да служи като „жив символ на народното единство“. От тази гледна точка присъствието му на срещата на Светия синод с папата е, меко казано, неподходящо.

Ако се пристъпи към подобно елегантно решение на „царския казус“, г-н Сакскобурготски ще трябва да абдикира в полза на своя внук. Може би тогава една дълбока рана в българското общество ще бъде затворена!

Етикети: * *