Наука ли е историята?

преди 2 седмици

Верни или погрешни, научни или ненаучни, безброй теории, вярвания и убеждения са станали неразделна част от нашата представа за света. Възприети от много хора, те се превръщат в политическа реалност.

Неодавна Центърът за културна деконтаминация в Белград излезе с декларация, озаглавена „В защита на историята“. Документът е подписан от историци, универститески преподаватели, писатели и общественици от държавите, възникнали с разпадането на бивша Югославия. Тя обсъжда злоупотребата с миналото за политически цели, както и ревизионистичното отношение към историята в отделните държави. Според авторите на декларацията историята е наука, която е динамична дисциплина, с критично мислене, мултиперспективна, цялостна, наднационална, контекстуална, рационална, свободна и отговорна.

Но доколко можем да определим историята като наука?

В популярното мислене, науката е онова познание, което ни позволява да конструираме ракети, компютри и всевъзможни други технологични чудеса. Наистина без постиженията на науката те не биха могли да бъдат изобретени. Но само по себе си изобретяването не е наука. Не е нужно да разбираш, че импулсът на дадено тяло е неговата маса умножена по неговата скорост, за да откриеш, че ако закрепиш колкото си може по-тежък камък на колкото си може по-дълъг прът и ако замахвайки с така създадената каменна брадва удариш противника си по главата, съкрушителният ефект ще бъде много по-голям, отколкото ако го удариш с гол юмрук!

Изобретяването дори на най-простите сечива изисква разум, креативност и най-вече опит – компоненти без които науката е невъзможна, но които сами по себе си не са наука.

Умствената дейност, която можем да определим като наука има две функции. По думите на Джордж Сорос;

„Едната е да бъде разбран светът, в който живеем. Тази функция аз наричам когнитивна функция. Другата е да се обърне ситуацията в наша полза. Тази наричам… манипулативна функция”[1]

Опитите ни да променяме развоя на събитията са неделима част от нашето човешко битие. Те винаги се базират на представите ни за заобикалящия ни свят. Но науката далеч не е единствената система на познания, на които се осланяме, когато определяме действията си.

Най-често разчитаме на своя личен опит. Правим разумни, или не до там разумни предположения за ефекта на своите действия. Знаем, че ако пипнем нагорещен предмет ще се опарим, ако стиснем ножа откъм острата страна ще се порежем. Осъзнаваме, че светът около нас не е изцяло хаотичен, че има сили, които действат константно в природата, и че на база на наблюдаваните реалности можем да направим определена хипотеза, за това което ще последва в резултат на едни или други наши действия. Знаем също, че ако уплашим някои хора, те ще избягат, но а ако ядосаме други, може да си навлечем неприятни последици.

Не винаги обаче сме сигурни какъв ще бъде ефектът от нашите действия върху околните. Те може да се уплашат от нас, може да ни се разгневят, може да ни се присмеят…

„Умността” на всеки индивид се определя преди всичко от способността му да предугади последствията от своите действия. Това умение съчетава познанията ни за заобикалящия ни свят, които включват както физическите закони, така и мисловните нагласи на околните.

Всички наши действия са в някаква степен спекулативни. В боравенето с предмети от бита предсказването на последствията от нашите действия се доближава до сто процента, макар винаги да остава възможността стола на който седнем да се счупи и да се окажем на земята.

Когато предугаждаме реакциите на други хора обикновено процентът на сигурност намалява.

Животът рядко ни оставя дълго време за размишления. Последните научни изследвания показват, че ние всъщност “виждаме” с мозъка си. Той ни представя картина за това, което предугажда, че ще се случи няколко стотни от секундата преди да се е случило и така ни дава шанс да реагираме навреме. Но понякога предположението се оказва погрешно. Припознаваме се когато преди още да е преработил цялата информация получена при виждането на непознато лице, мозъкът ни ни “включва” образ на лице, което познаваме. Това трае докато обработената информация не сглоби непознатото лице и не „изхвърли” зададеното познато.

Когато в хода на събитията настъпи някакъв рязък, неочакван или нелогичен обрат, като че ли всичко ни се замътва. Трябват ни няколко мига докато се опомним и разберем какво всъщност се случва.

Попаднали в по-сложния свят на нашите изобретения се научаваме да предугаждаме последствията от нашите и чуждите действия върху различните машини. Ако натиснем бутончето в асансьора, очакваме че ще усетим как той се изкачва или слиза, ако завъртим волана на движеща се кола, очакваме е тя ще завие, ако извършим някаква процедура с мишката на компютъра, очакваме определен ефект на монитора. Може и да нямаме представа от устройството на асансьора,  колата, или компютъра, но знаем какво да очакваме от нашите действия с тях. Същото се отнася и за социалните и политическите механизми. Знаем, че ако строшим витрината на някой магазин и вземем част от изложеното на нея, вероятно ще ни арестуват и т.н.

Тези наши познания са ценни, но те не са наука.

Ако сме дошли от друга планета и се натъкнем на явлението движещ се автомобил, за да разгадаем що е то ще ни трябват много научни хипотези за механиката, химията и дори геологията и палеонтологията на планетата Земя.

Науката е обяснителна дисциплина. Тя е умението да създаваме хипотези и парадигми за законите, на които се подчинява заобикалящата ни действителност През 1877 година един млад британски математик и философ – Уилиям Кингдъм Клифърд предупреждава колко опасно е да вярваме в неща, за които нямаме достатъчно доказателства, и че сме длъжни сами да проучваме това в което вярваме, защото

„Всички страдаме, и то тежко, от поддържането на фалшиви представи и от фаталните действия до които те довеждат“.[2]

Но и до днес науката е само една от системите на познание, на базата на която определяме своето поведение.  Широко разпространеното убеждение по време на Просвещението, че науката ще измести религията и суеверията и ще стане единствен ориентир за човешките действия засега не се оправда. И до днес понякога действията ни са съобразени с религиозни, митологични картини и дори с обикновени суеверия, които са станали неразделна част от представите ни за заобикалящия ни свят.

Една от причините за това е може би, че не всичко, което е научно е вярно. Някои мислители отиват още по-далеч. Според Джордж Сорос:

„В опитите си да опростяваме изключително сложната действителност, ние я възприемаме погрешно.”[3]

Това е така защото

“Човешкият мозък не може да приема действителността директно, а само чрез информацията, която добива от нея. Капацитетът на човешкия мозък за преработване на информация е ограничен, а информацията за преработване е практически безкрайна. Умът е задължен да намали наличната информация до  количество, лесно за обработване, използвайки различни методи, като обобщения, сравнения, метафори, навици ритуали и др. Тези методи изкривяват информацията и самите те се превръщат в част от действителността,  като по този начин още повече я усложняват и правят по-сложна задачата тя да бъде разбрана.” [4]

Кои от хипотезите, на които градим стратегиите си за поведение могат да се окачествят като научни?

За да попаднат в тази категория те трябва да отговарят на поне два критерия. Ще ги наречем условно критерият на  Карл Попър и критерият на Окъм и Шаприо.

Карл Попър разработва научния метод. Той

„Твърди, че разумът не е способен да установява истинността на твърденията, а само да ги поставя под съмнение.  Дори и истинността на научните закони не може да бъде безспорно установена, тъй като не е възможно универсално валидни обобщения да произхождат от индивидуални наблюдения, колкото и много да са те. (…) Научните закони би трябвало да се приемат за хипотези, условно валидни, докато не бъдат опровергани.”[5]

Казано с други думи, ние никога не можем да докажем, че една научна хипотеза е вярна. Можем само да докажем, че е погрешна. Колкото и наблюдения да показват, че тя е вярна, не можем да сме сигурни, че винаги ще е така. Достатъчно е обаче само веднаж да установим, че тя е погрешна и вече се нуждаем от нова хипотеза. Не е научна тази хипотеза, която по принцип не може да бъде опровергана. Нютоновите закони предсказват точно движението на планетите от Венера до Нептун, но в наблюдаваната орбита на Меркурий е забелязано отклонение от това, което теорията предсказва. Нужна бе теорията на Айнщайн, за да се обясни движението на всички планети.

Същината на познавателната дисциплина науката, следователно е изработването на теории, чрез предположения, които евентуално може да и бъдат оборени от следващи наблюдения.

Но изграждането на тези предположения има своите правила. Длъжни сме да възприемем възможно най-простата хипотеза, която обяснява наблюденията ни. Средновековният английски философ Окъм предлага така нареченият „бръснач на Окъм”, който гласи: „не умножавай същностите отвъд необходимото.” Т. е. трябва да бъде отрязано всичко ненужно в теориите. Или както Евгений Дайнов шеговито обяснява:

„обикновено простите обяснения са верните, а сложните подвеждат.“[6]

Колкото до принципа на Шапиро ще имаме предвид не само този на политическия коментатор Бен Шапиро, според който:

 „Ако искам да докажа, че съм прав трябва да мога да дам секуларен аргумент. В противен случай оперираме в различни сфери. Ако цитирам Библията, това няма да е от значение за вас, ако вие пет пари не давата какво пише в Библията“[7]

Ще се позовем и на принципа на американския биохимик Робърт Шапиро, според когото не е достатъчно да предложим секуларна теория и да отрежем от нея всичко, което не е нужно. При наличие на две или повече обяснителни теории, науката по правило е длъжна да приеме най-простата от тях.  Само и единствено, когато наблюдаваме очевидни несъответствия между това което се случва и това, което най-простата хипотеза ни кара да очакваме, сме длъжни да мислим за по-сложни хипотези. Иначе сме в нарушение на правилата на дисциплината наука. Все едно футболен нападател да вкара гол с ръка! 

В книгата си “Произход”[8]

Шапиро дава анекдотичен пример за това кое е наука и кое не. Ако наблюдаваме, че даден човек пие в понеделник уиски и сода, във вторник джин и сода, а в сряда водка и сода и всеки път се напива, при липса на каквито и да е било други наблюдения, научното обяснение трябва да гласи, че содата опива!  Дори ако забележим, че в четвъртък човекът пие само сода и не се напва, научната хипотеза пак ще гласи, че содата, изпита и разтворена с друго питие опива. Едва когато забележим, че нашият герой пие в петък сода с лимонада, в събота сода с ябълков сок, а в неделя сода с кока кола и все не се напива, трябва да заключим, че не содата а някаква обща съставка във видимо различните уиски, джин и водка причинява напиването. Учените е трябвало да извършат още много наблюдения, за да изработят необорената все още научна хипотеза, че общата съставка, която напива е алкохолът – C2O5OH. Теорията от сряда, че содата напива си остава научна, макар и впоследствие опровергана! От науката се излиза когато се нарушат правилата за търсене на най-простото обяснение, което следващи наблюдения може и да оборят.  Можем например да сме убедени, че човек се напива, когато бог Бакхус го прониже с невидима стрела, а пиенето на спиртни напитки е само покана към бога, който решава дали да стреля или не. Не сме ли свидетели на това? Някои изпиват големи количества, без видима разлика в поведението, докато други се напиват след първата капка?

За разлика от хипотезата, че содата напива, която е научна и в това си качество оборима, хипотезата за бог Бакхус е ненаучна и следователно необорима! Практиката обаче показва, че хората често имат склонност да базират поведението си на теории, които са по принцип необорими, следователно ненаучни!

Теорията на Птоломей, че слънцето и планетите кръжат около земята по някакви епицикли е научна теория. Наистина планетите  видимо  ни обикалят, отклонявайки се ту напред, ту назад. Теорията на Птоломей престава да бъде актуална като наука когато Коперник предлага по-простото обяснение – че  планетите, включително земята се въртят около слънцето. Това обяснява видимите им траектории. Ние, заедно със земята, също обикаляме около нашата звезда и затова ни изглежда, че другите планети, които също кръжат около слънцето видимо блуждаят! Коперник предлага по-проста теория. Както пише самият той:

“В никакво друго подреждане няма да намерим такава сигурна хармонична връзка между размера на орбитата  и нейния период”[9] 

По правилата на дисциплината наука старата хипотеза отпада, новата се възприема, макар това да е станало с цената на множество осъдени за еретизъм!

В нашия трактат ще се придържаме към правилата на науката и ако съществува проста теория, която обявнява това, което виждаме, че се опитваме с бръснача на Окъм да отрежем всички „епицикли“.

Вярването, че земята се крепи на три големи слона не е наука! Тя е изцяло творение на въображението. Но ненаучните обяснения, също както и науката са базирани на наблюдения и логика. „Защо земята не пада?” е логичен въпрос в контекста на нашия ежедневен свят. Очевидно някой я крепи. И е логично това да бъдат огромни екземпляри от най-големите животни! Но също толкова (не)правдоподобна би била хипотезата, че замята се държи на плещите на титана Атлас. Няма рационална причина да предпочетем едната хипотеза пред другата. Което не означава, че ако сме отраснали с разкази за някоя от тях, няма да се обидим когато някой тръгне да ни обяснява, колко глупаво е да вярваме на подобни измислици.

Вярата в ненаучни (следователно неопровержими) теории безусловно влияе на поведението на огромен брой хора и променя развоя на събитията. Наскоро виден български политик обяви, че не е добре да се вземат важни решения докато трае „ретроградният Меркурий“ – т.е когато погледнато от кръжащата около слънцето земя изглежда, че кръжащата по по-малка орбита планета Меркурий се връща „назад“ по небосклона. Не можем да докажем дали е така или не, но  това съждение не може да бъде определено като научно. Но научният анализи изисква от нас да предположим, че подобни съждения влияят на вземането на важни решения.

 Трябва да сме наясно обаче, че нарушаваме правилата на дисциплината наука, всеки път когато прибегнем до по-сложни обяснения без да имаме наблюдения опровергаващи по-простите. Братя Миладиновии кръщават издадената от тях в Загреб книга “Български народни песни”. Самите песни са събрани както от различните райони на географска Македония, която те избягват да наричат с това име, така и от някои райони на сегашна България, които никой никога не е определял македонски. В песните народният творец е описал цялата пъстра картина на етническото разнообразие на Балканския регион. Говори се за българи (наричани понякога бугари или болгари) турци, гърци, сърби, власи, гюпци… никъде не става дума за македонци. В песни събрани от Струга ще намерим текстове като: „Любико, бела бугарко!” (песен 415), или „мошне ми се миле бугарските моми” (песен 474) или „Скарале се, скарале три девойки убави. Една беше  вла’ина, друга беше гъркина, трекя беше бугарка” (песен 431) и много други подобни. Никъде не се загатва за разграничение между българите от териториите на по-късно определената географска Македония и другите българи. В предговора Миладинови определят регионите на днешна Македония и на днешна България като „западните стърни и восточните стърни”. (Очевидно разглеждани като две части от нещо възприемано от тях като цяло) По време на издаването на книгата не е съществувала никаква българска държава, църква или каквато и да е национална институция, която би могла да окаже каквото и да е влияние. Малко хора извън региона са подозирали за съществуването на българите! 

Научното обяснение за книгата може да бъде само едно: Братя Миладинови и техните сънародници създали и пели народните песни на територията на днешна Македония са се определяли като българи и са се чувствали част от българския народ. С това си прозвище те се отграничавали от останалите етнически групи на Балканите, описани с песните – турците, гърците, сърбите, власите… Етническото самосъзнание на създателите на българските народни песни не означава разбира се, че те са били потомци на Аспаруховите войни. Идентификацията най-често не е свързана с биологичния произход. Както сполучливо забелязва Шломо Зенд:

„Историята, освен всичко друго е и идентичност в движение”[10]

 Но търсенето на някаква по-сложна теория обясняваща самоидентификацията на тогавашните обитатели на Македония като българи, различна от тази, че в определени исторически периоди те са се чувствали като такива, без да се позовем на наблюдения, които да ни накарат да мислим, че мнозинството от тогавашните българи в Македония са се разграничавали по някакъв начин от българите на територията на днешна България, не е наука, така както вкарването на гол с ръка не е футбол.

Не случайно добре запознатият с историята македонски журналист Бранко Тричковски призова своите сънародници да избягват историческите спорове:

„Трябва избягваме историческите спорове, защото те са най-слабото оръжие, с което Македония може да излезе в двубой с когото и да е. Дори в точките, в които тя не е слаба, силата за интерпретации на другите са сто пъти по-голяма“.[11] 

Науката може да казва каквото си иска, но това не променя факта, че  стотици хиляди реални македонци са убедени, че братя Миладинови са се чувствали македонци, че са събирали македонски народни песни на македонски език. Тези хора са готови да приемат и дори активно да изграждат теории, които да обяснят, защо книгата била наречена  “Български народни песни”. Някой вярват, че това било поради заблуда от страна на хърватския спонсор на изданието архиепископ Щросмайер, или под влияние от „съседни страни”. Някои са готови дори да приемат лесно оборими твърдения, като това че „Български народни песни” била само една глава от книгата, където били изложени песни събирани от българските земи (извън Македония). Други предполагат, че по някакви причини Миладинови били направили „компромис”. Македонският професор Людмил Спасов предлага още по-екзотична теория:

“Днешната дума „български“ няма същото значение с термина „болгари“ или „болгарски“ който се употребявал във времето когато Македония била под османско робство. Това било название за славянски език и за народ със словенско потекло,  с много по-различен от гръцкия език.[12]

Няма как българин (французин, англичанин, руснак и т.н.) от 19 век да не е нещо различно от българин, (французин, англичанин, руснак и т.н ) от 21 век. Но четейки Спасов обаче, човек би заключил, че днешните българи не са разглеждани (правилно или неправилно) като един от славянските народи, или че езикът  им  не е много по-различен от гръцкия!

Подобни теории не могат да бъдат окачестви като наука. Но те повлияват значително на поведението на хората склонни да ги приемат и така стават част от политическата реалност.

Възниква въпросът: Ако множество научни и ненаучни картини за света са част от политическата реалност, то може ли тя да се изучава с научни методи? 

Джордж Сорос се съмнява:

„( Попър ) въвежда така наречената „доктрина за единството на научния метод”, според която обществените процеси могат да бъдат изследвани със същите методи и критерии, с които се изследват природните явления. Нима е възможно това? Действията на участниците в обществените процеси се влияят от несъвършеното им разбиране. Тяхната погрешимост въвежда елемент на несигурност в хода на събитията, каквато не съществува при изучаването на природни явления и тази разлика не може да не се отчита.”[13]

Според Евгений Дайнов: 

„предвидимостта на поведението на обекта е основен тест за това дали едно нещо е наука или не е. (това положение между другото захранва нерешимия спор наука ли е историята)”[14].

Според Томас Кун при социалните науки не може да се очаква същата предвидимост на очакванията, каквато наблюдаване при природните науки, но науката си остава полезен инструмент:

„За да бъде една теория приета като парадигма, тя трябва да изглежда по-добре от съперничещите ѝ теории, но не е необходимо (а то по правило и не става) да обяснява всички факти, с които се сблъсква”[15]

Научният метод на Попър включва три елемента:

„Научните закони, началните и крайните условия, към които тези закони се прилагат. Трите операции са предвиждане, обяснение и тестване.  Когато научните закони се комбинират с началните условия те създават предвиждания. Когато се комбинират с крайните условия, те създават обяснения. В този смисъл предвижданията и обясненията са симетрични и обратими. Остава тестването, при което предвижданията произтичащи от научните закони се сравняват с реалните резултати.” [16]

Миналото няма как да бъде прогнозирано. То е единственото нещо в нашата вселена, което поне на базата на това, което знаем за нея, остава непроменимо. Но спомените ни и представите ни за миналото се променят непрекъснато. В култувата книга „1984“ на Джордж Оруел, главният герой се терзае:

 „Много вероятно признанията да са многократно преписвани, докато истинските факти и дати са изгубили напълно смисъла си. Миналото не само се променяше, то се променяше постоянно. (…)  И ужасяващото е не, че ще те убият, защото не мислиш като всички, а че може би те са прави. В края на краищата откъде знаем, че две и две прави четири? Или че съществува земното притегляне? Или че миналото е непроменимо? Щом като и миналото и реалният свят съществуват само в съзнанието, а самото съзнание подлежи на контрол – тогава какво?“[17]

Колективният спомен за миналото е важна част от политическата реалност, която както приехме е конструкт. Изграждането и манипулирането на спомените за миналото са част от формирането на политическата реалност. Македонският анализатор Сашо Орданоски се изразява в оруелски стил: „Този, който „контролира“ историята, най-често владее и бъдещето“ [18]

В историята като наука за миналото научният подход може да се приложи спрямо все още неоткритите документални свидетелства, които могат да обяснят това минало. Например ако се намерят множество автентични писмени документи които да докажат, че мнозинството от жителите на Македония през вековете са определяли своя етнос и език като македонски и са се разграничавали етнически от българите населяващи Мизия и Тракия, научната историческа теория ще трябва сериозно да бъде преразгледана.

Но промяната в научната представа за миналото не винаги довежда до промяна на колективния „спомен” за него. Мнозина водещи световни археолози днес считат, че „Изходът” на евреите от Египет и завладяването и Ханаан изобщо не са се състояли. Историческият „спомен” за тях обаче си остава непоклатим елемент от еврейската идентичност, която е безспорна политическа реалност.

Колкото до предсказване на бъдещето, социологията разполага с инструменти, които в спокойни времена ѝ позволяват да прави определени краткосрочни предвиждания, като например да предугажда резултатите от избори непосредствено преди тяхното провеждане. В настъпилата епоха на бързи промени дори тези предсказания се оказватвсе по-ненадеждни.

В дългосрочен план, нито една от оракулските теории, претендиращи, че са разгадали „диалектиката” на историческите закономерности, определяни от тях дори като исторически неизбежности, не издържа на теста на времето.  

Тестването на теориите за политическата реалност се случва непрекъснато в реалния живот, но то се прави не от учени, а от политици, които целят не толкова проверка на теорията за политическата реалност, колкото нейната промяна. Правенето на политика, от прилагането на най-обикновено законодателство до започването на мащабни войни се базира на някакви научни или ненаучни картини за света, а ефектите от проведените действия доказват или опровергават валидността им. Известно е изказването на висш служител от Администрацията на Джордж Буш младши, цитирана в статия на Рон Съскинд в Ню Йорк Таймс:

„Когато действаме, ние създаваме собствена реалност. И докато изучавате тази реалност, колкото и благоразумно да го правите, ние ще действаме отново, създавайки нови реалности”.

Едва ли някой може да отрече казаното. Политическите действия променят политическата реалност. Но както предупреждава Сорос:

„Действителността може да бъде манипулирана, но последствията от нашите действия се ръководят не от нашите желания, а от външна реалност, чиито механизми не можем да проумеем напълно. Колкото по-добре я познаваме, толкова резултатите ще се доближават до нашите желания”[19]

От войната започната от цар Крес срещу персите до войната на Джордж Буш в Ирак, историята изобилства с политически действия променили политическата реалност, но не по желания от инициаторите им начин.

Сорос забелязва, че дори самият опит за изучаване на политическата реалност, който задължително включва изграждането на хипотетични картини за света, сам по себе си повлиява на поведението на хората. Така самото изучаване на политическата реалност всъщност я променя. Той нарича този феномен рефлексия:

„Да вземем твърдението „вали”. То може да вярно или грешно в зависимост от това дали в действителност вали.  Сега разгледайте твърдението „това е революционен момент”. То е рефлексивно и неговата истинна стойност зависи от въздействието, което има.”[20]

Да вземем друг пример. Изучаването на делото на братя Миладинови (както и на безброй други дейци) кара определен брой добросъвестни македонски учени да се усъмнят в постулатите на македонската историческа ортодоксия. Излагайки плахо или открито своите наблюдения, те неизменно попадат под острите нападки на учени, политици или дори на обикновени граждани, които откриват в подобни откровения обида или дори заплаха за своя идентитет. Стига се до парадокс, наблюдаван често в световната история. Научни изследвания предизвикват социални конфликти.

Дори когато научните теории не засягат толкова чувствителни теми като идентичността, споровете понякога продължават с десетилетия. Известно е изказването на големия физик Макс Планк от 1949 г.: 

“ … Новата научна истина не се налага чрез убеждаване на опонентите и отваряне на очите им за светлината, а по-скоро защото опонентите в края на краищата умират, но израства едно ново поколение, което е запознато с тази истина.“[21]

Максимилиан Алварес отива по-далеч.

„Хората, които държат на определени политически мнения и убеждения, наистина се чувстват като потиснати, когато други оспорват тези мнения. (…) Всъщност истинността на едно мнение произтича главно от факта, че някои хора могат да се идентифицират с него, че то се вписва във вече съществуващия начин, по който те интерпретират света. Да се „съгласите“ с политическите коментатори днес не значи просто да бъдете убедени в техните аргументации, а да застанете на тяхна страна като представители на това, което определя какво сте вие.“[22]

Верни или погрешни, научни или ненаучни, безброй теории, вярвания и убеждения са станали неразделна част от нашата представа за света. Възприети от много хора, те се превръщат в политическа реалност и понякога се променят само в резултат на силни сътресения. Представата ни за това какви са картините за света в съзнанието на другите е също част от нашата картина за света. Можем да сме убедени, че братя Миладинови са били български просветители, но знаем, че ако отстояваме това публично в Северна Македония, ще последват неприятни за нас последици, или най-малкото ще предизвикаме неприязън сред немалка част от нашите събеседници. Колкото и ненаучни да са македонските исторически теории, македонският идентитет е безспорна политическа реалност. По същия начин може да не вярваме, че Мохамед  е пророк на Всевишния, но знаем, че ако изречем или напишем непристойни думи за него ще си навлечем гнева на милиони мюсюлмани. Тяхната идентификация с Исляма е също част от политическа реалност. Подобни примери изобилстват по целия свят!

С тази, в същината си нерационална политическа реалност трябва да се съобразяваме, както в ежедневния живот, така и когато вземаме политически решения. И сме длъжни да се опитаме да я изследваме с научни методи. Няма да е никак лесно.


[1] Джордж Сорос; Лекциите на Сорос в Централноевропейския университет; Сиела 2010. Цофия. Стр.23

[2] Originally published in Contemporary Review, 1877; reprinted in William K. Clifford, Lectures and Essays, ed. Leslie Stephen and Frederick Pollock (London: Macmillan and Co.,1886).

[3] Джордж Сорос; Лекциите на Сорос в Централноевропейския университет; Сиела 2010. Цофия. Стр.68

[4] Джордж Сорос: “Новата парадигма на финансовите пазари” Ciela ISBN 978-954-28-0373-

[5] Джордж Сорос; Ерата на погрешимостта стр.41 Сиела; София 2007 г.

[6] PIK.BG  20.12.2012 Евгений Дайнов

[7] Ben Shapiro интервю с Dave Rubin https://www.theobjectivestandard.com/2017/04/the-shapiro-principle-a-godsend-for-lovers-of-liberty/

[8] Robert Shapiro: “Origins”(Произход) ISBN10:0553343556-7

[9] Коперник; De revolucionibus orbium coelestium (За въртенето на небесните сфери)

[10] Shlomo Sand; “The Invention of the Jewish People”; Verso 2009,

[11] Бранко Тричковски; 09:10 10 февруари 2018 Плус Инфо http://www.plusinfo.mk/mislenje/3930/evropa-e-nasheto-ime

[12] Биляна Вучковска; “Побългарени Възрожденци”; списание Щпиц.

[13] Джордж Сорос; Ерата на погрешимостта стр.41 Сиела; София 2007 г.

[14] Евгений Дайнов: “Политическият дебат и преходиъ в България. Фондация българска наука и култура София 2000 г. стр.32

[15] Томас Кун; „Структура на научните революции” ИК Петър Берон 1996 с 34

[16] Джордж Сорос; Лекциите на Сорос в Централноевропейския университет; Сиела 2010. Цофия. Стр.33

[17] Джордж Оруел; „1984“ Ranorama Bg. София 2004 г. стр. 85 и 86

[18] Сашо Орданоски: „Тук фашизмът просто не вирее“. Civilmedia.mk  27.11,2018 г.

[19] Джордж Сорос; Лекциите на Сорос в Централноевропейския университет; Сиела 2010. Цофия. Стр.84

[20] Джордж Сорос; Лекциите на Сорос в Централноевропейския университет; Сиела 2010. Цофия. Стр.25

[21] Wissenschaftliche Selbstbiographie. Mit einem Bildnis und der von Max von Laue gehaltenen Traueransprache; Johann Ambrosius Barth Verlag (Leipzig 1948)

[22] Maximillian Alvarez; The Poverty Theory – Cognito Zero Sum; The Buffler.

Етикети: * * *