„Нейний камшик повече боли от турския…”

преди 5 месеца

"Имахте избор между безчестието и войната. Избрахте безчестието, а ще получите войната", прозорливо бе изрекъл Уинстън Чърчил след позора в Мюнхен. Поредната мекушавост на съвременните даладиета и чембърлейни придава сили на мракобесите от Кремъл. За циничната война срещу Финландия през 1939 г. сталинският СССР е изключен от Лигата на нациите. Днес на Запад мислят повече за изгодни сделки с руския касапин, вместо за принципи и норми в международните отношения. Добрите намерения и късата памет са най-прекият път към ада.

Матрицата на Иван Грозни: България 1886, 1916 и 1944, Чехословакия 1968, Грузия 2008, Украйна 2014 г.

Столетната руска политика: азиатска жестокост, безочие и рафинирана подлост

Кървавият петък на 21 юни в Тбилиси дълго ще се помни

Девет поредни дни хиляди жители на Тбилиси заливат булевард „Шота Руставели” и централния площад, за да протестират срещу руските провокации и срещу страхливата жестокост на правителството.

Разбира се, у нас „националните”, Пеевските и други продажни медии отминават взрива на общественото недоволство с конвертируемо мълчание.

Помните ли детското определение за наглост: „Да бутнеш баба си по стълбите и да я питаш защо търчи”. С подобно, отработвано векове наред нахалство делегати от измислена руска междупарламентарна православна(!) асамблея пристигат на 20 юни да „затоплят” отношенията с Грузия. След като през 2008 г. войските на Руската федерация отхапаха 20% от скромната територия на кавказката република, кремълските „миротворци” решили, че 11 години са достатъчен период малоумното население в ограбената държава да е забравило кой кого е таковал, „да оставим лошото и да гледаме напред”, както съветват българските путинисти.

След шушу-мушу зад гърба на грузинците православните чекисти пристигат на официално посещение в Тбилиси и започват да изнасят лекции по международни отношения и добросъседство на втората след Украйна най-пострадала жертва от руска агресия през последните 20 години. Московски „православен комунист” (Сергей Гаврилов) даже заема мястото на председателя на грузинския парламент и започва да чете назиданията си на руски.

Невижданата наглост взриви държавата и столицата на Джорджия, както звучи Грузия на английски. Хиляди хора тръгнаха на яростен щурм срещу осквернения от агресорите парламент, а шефът на местната милиция и вътрешен министър нареди с твърда ръка да бъдат спрени протестиращите.

Резултат: 240 ранени патриоти и продължаващи демонстрации. Един журналист остана без око, избито с гумен полицейски куршум. Обезчестеният парламентарен бос подаде оставка, но милиционер-министърът още се опъва. Управляващата партия „Грузинска мечта“ направи козметични отстъпки, но духът на бунта изскочи от бутилката.

Възмущението на грузинските родолюбци е съвсем разбираемо – преди да седне в Държавната дума, червеният търбух Гаврилов активно е участвал в разпалването на руско-грузинския конфликт в Абхазия и Осетия. А сега е дошъл да гаси пожара с… бензин.

20 юни се оказа двоен „празник” за грузинците – Световен ден на бежанците и посещение на руски агресори. В момента Грузия е приютила повече от 300 000 бежанци от окупираните Абхазия и Южна Осетия. Както след Първата световна война разорена България посреща печалните кервани на близо 600 000 свои чеда.

Руските и съветските дипломати никога не са се славили с висока чувствителност, такт или уважение към чуждата мъка. Всъщност руската и съветската дипломация винаги са били не особено сръчно скърпен параван, едва прикриващ грубата военна сила на империята. За руската външна политика напълно точно важи определението, че „дипломацията е изкуството да повтаряш „Добро куче, добро куче”, докато търсиш по-тежък камък”.

Ето какво написа руската журналистка от арменски произход Карина Кокрел-Фере, по баща  Алвандян, която от 20 години живее в Обединеното кралство: „Дръж се, любима моя Грузия! Не се предавай! Хората не искат да живеят в православно-комунистическо мракобесие, а да стъпят върху европейския път на прогреса. Грузия е страна със западна ориентация и няма смисъл да бъде дърпана назад, към колониалното минало и вонящото блато на „специфичния избор”.

Карина Кокрел-Фере

Само който знае за вековната непоносимост между грузинци и арменци, може да оцени красотата и силата на този текст.

Неадекватният Путин издаде указ, забраняващ полетите на руски авиокомпании до Грузия, с което удари авиационния бизнес за около 2,3-3 млрд. рубли само две седмици преди разгара на летния туристически сезон.

Извадиха и изтъркания номер със санитарния контрол – органът с поетичното име Роспотребнадзор (който уж би трябвало да защитава интересите на потребителя) изведнъж обяви, че грузинските вина, внасяни в Русия, били „влошили качеството си”. За пети или шести път през последните 11 години. Както и световноизвестната минерална вода „Боржоми”, която от незапомнени времена извира от планинските дълбини и не се влияе от политическата конюнктура.

Руската външна политика постигна феноменален „успех” – на битово и на политическо равнище грузинците масово заменят руското име на страната си „Грузия” с местното „Сакартвело”. Преди година Литва се отказа от руското название на кавказката държава и официално прие нейното Сакартвело. Както е тръгнало, скоро грузинците ще раздават юмруци на всеки, който се опитва да нарича страната им с руско име.

„Граждане, Отечество в опасности! Наши танки на чужой земле!”

„Телеграмата на Ваше превъзходителство с вчерашна дата имах щастието да докладвам на Негово величество императора. На Негово величество било угодно да даде височайшата си заповед на генерал адютанта Вановски по искането на Ваше превъзходителство немедлено да отправи военни параходи във Варна за защита честта на руския флаг в България и интересите на живущите там руски поданици и намиращите се под наше покровителство. На командира на Черноморския порт му е дадена заповед за приготовление на първо време на три военни парахода с боеви припаси за бомбардирване и заемане на гр. Варна.

В случай на повтаряне на каквито и да било неприязнени действия от страна на българските незаконни власти по отношение нашите поданици или към тези лица, които са под наше покровителство, аз съм решен веднага да взема още по-строги мерки.

Най-покорно моля Ваше превъзходителство да благоволи и съобщи на одеския временен генерал-губернатор за времето по Ваше усмотрение кога да отправи във Варна нашите военни параходи, а тъй също да уведомите и мен.”

(Телеграма на руския външен министър Гирс до ген. Каулбарс, 27 септември 1886 г.)

Строителите на нова България, учили на Запад или в Русия, вдъхнали въздуха на свободата и увлечени от напредничавите идеи на европейския свят, скоро след Освобождението разбират колко нагла и коварна е имперската прегръдка на „матушка” Рус. Дори един от най-запалените русофили в българската история (Драган Цанков) няма да изтрае и ще се провикне срещу „братушките”: „Не щем ви ни меда, ни жилото!”

А бунтовникът, писател и държавник Захарий Стоянов ще направи страстна и неопровержима равносметка: “Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския….” (Русчук, 1-й Март 1886 г.)

През август 2018 г. светът си спомни още една печална годишнина – половин век от нахлуването на Варшавския договор в мирна и процъфтяваща Чехословакия. Страната на Иречек и Мърквичка, на братя Шкорпил, на десетките капелмайстори, архитекти, инженери и пивовари, положили основите на съвременната българска държава, след като „освободителите“ си тръгват, обидени от стремежа ни сами да подреждаме живота си. 

Затова сме на този хал. Затова „промяната”, започнала уж с Кръглата маса, така и не идва. Затова ни управляват палачи, ченгета и педали. Затова все си изясняваме кой е по-голям мръсник – комунистическите копеленца от „модерната лява”, тройното кадесарско ченге Меди Доганов, милиционер-помпиерите от управляващата клика или дъртият мошеник Кобурга. Въпроси без рационален отговор.

През 2008 г. руската 58-а армия нахлу в Грузия от позиции, заети поне два дни преди стрелбата на грузинските войски срещу Цхинвали. В съвременния свят е невъзможно дълго да бъде скривана подобна истина. Дори в държава, ръководена от мафията на КГБ начело с „капо ди тути капи” дон Путин.

Войници и офицери, завърнали се след „победоносното” нашествие, разказват на близките си колко дълго е подготвяна операцията и как нетърпеливо руските командири са чакали ответния грузински ход. Ответен на провокациите, предприемани месеци и години от руските „миротворци” и от агентурата им в Осетия.

Повече от десет години „миролюбива” Русия раздава руски паспорти на осетински, тоест грузински граждани. Така, да си имат. За да бъдат защитени от РФ, ако им се случи нещо.

По същия начин Финландия би могла да раздава свои паспорти на жителите на руските области, с които граничи. Там живеят хора с финландски корени, които помнят съветската агресия от 1940 г.

С призиви за „регулиране” на конфликта Русия настани свои войски в грузинската провинция Южна Осетия, разпалвайки старите междуплеменни вражди. Както преди столетия царските губернатори са насъсквали един срещу друг кавказките народи. А после са идвали да им „помагат”, да ги „умиротворяват” и да ги „закрилят” от името на Н. В. руския император. Стааара, стара приказка.

Конфликтът в Южна Осетия между Грузия и Русия през август 2008 г. и агресията срещу суверенна Украйна през 2014 г. удивително точно напомнят за друга триада с 80-годишна давност – Судетите, Чехословакия и Германия от 1938 г. Същото разпределение на ролите. Подтиквани от хитлеристката външна политика и от гьобелсовата пропаганда, судетските германци постоянно се оплакват, че са дискриминирани от чехословашкото правителство и настояват да се присъединят към майката-родина – хитлеристка Германия.

Правителството на президента Бенеш предоставя максимално широка автономия на населението в Судетската област, но на кого му пука за автономия и за граждански права, когато Хитлер има много повече дивизии?! Судетските германци постоянно провокират чехословашкото правителство, докато го принуждават да употреби сила, за да възстанови реда на територията си. И тук удря часът на доблестните тевтонски танкови дивизии, които триумфално прегазват границата с Чехословакия, спасяват сънародниците си от „зверствата” на чехи и словаци и анексират спорната област.

Да живее свободна Осетия!

Да, днешна Русия няма мощта на хитлеристка Германия или на Сталиновия СССР. Иначе би завладяла цяла Грузия и цяла Украйна, би зашлевила „наглите” балтийски страни и „буржоазна” Полша, би наказала вечно „неблагодарната” България. Както открай време са се заканвали стратезите на Ленин и Сталин.

Ала ръчиците на полуимператор Вова Късий стигат, колкото да окупира Крим и да запали огъня на войната в Донбас, заедно с людоеда Асад да изтреби хиляди сирийци и да подръчква хуманитарната катастрофа във Венесуела. За да напомни, че още го има.

Срещу грузинската 15-хилядна войска бе хвърлена напълно окомплектованата 58-а руска армия с личен състав от 70 000 души. С две дивизии, седем бригади, 609 танка, над 2000 бойни машини, 125 оръдия и минохвъргачки, 190 системи за залпов огън „Град” и 450 зенитни установки. Плюс авиационна поддръжка от ВВС, осигуряващи и тилови части, ФСБ (КГБ) и т. н.

Още от времената преди Жуков Съветската армия не настъпва без четири- или петкратно превъзходство над противника. Забравени са думите на Суворов, че „врагът се побеждава не с численост, а с умение”.

Още през 2000 г. опитът за реформи в Русия бе задушен от управляващата клика на КГБ. А в Грузия и Украйна започнаха сериозни промени въпреки криволиците, пропуските и грешките на хора като президента Саакашвили. Грузинското общество се раздвижи не под диктовката на руския империализъм, а с подкрепата на САЩ.

Кремълското комуно-кагебисткото ръководство прие този факт като кръвна обида. И подготви агресията с целия арсенал на КГБ: разюздана антигрузинска пропаганда, наемане на агентура в страната, определена като обект на агресия, икономически шантаж, военна блокада, провокации и накрая – открита агресия, започнала зад паравана на „миротворчество”. Колкото са били миротворци есесовците, облечени в полски военни униформи, които на 1 септември 1939 г. убиват радистите от радиостанция на границата с Полша, за да дадат повод да започне Втората световна война.

Тревожи страхливото нагаждачество на водещи западни държави като Германия, Франция и Италия, които позволиха на руската делегация да се завърне в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, без страната й да изпълни нито едно от исканията на европейската общност срещу агресора.

„Имахте избор между безчестието и войната. Избрахте безчестието, а ще получите войната“, прозорливо бе изрекъл Уинстън Чърчил след позора в Мюнхен. Поредната мекушавост на съвременните даладиета и чембърлейни придава сили на мракобесите от Кремъл. За циничната война срещу Финландия през 1939 г. сталинският СССР е изключен от Лигата на нациите. Днес на Запад мислят повече за изгодни сделки с руския касапин, вместо за принципи и норми в международното право. Добрите намерения и късата памет са най-прекият път към ада.

Но в другата, голямата, силна и честна Русия не са изчезнали истинските патриоти и истинските европейци, които в най-черните дни на съветската агресия срещу Чехословакия и на руското нахлуване в Грузия припомнят думите на поета Александър Галич:

„Граждане! Отечество в опасности!

Наши танки на чужой земле!”

Етикети: * * * * * *