Нещо ке те питам бабо… за кокошката или яйцето

преди 4 месеца

За много македонци е трудно да приемат, че не е имало „българизация“ на етнически македонци през 19 век, а „дебългаризация“ на македонските българи през 20 век.

Паметникът на Тодор Александров в Скопие. За някои македонци той е „лош“ защото бил българин, за други „добър“, защото „всъщност не бил българин

Възраждането на една забравена и дълго забранявана песен, посветена на войводата Тодор Александров, разбуни духовете в Северна Македония. В новата си версия на групата „Next Time“ песента „Нещо ке те питам бабо“ беше част от предизборната  кампания на партията ВМРО ДПМНЕ, която се противопоставя на Договора за добросъседство и приятелство с България.

Парадоксът трудно може да остане незабелязан. По време на Първата световна война Тодор Александров лично благодари на кайзер Вилхелм за помощта му за обединението на българския народ, а след поражението се обявява за независима Македония. 

В статия за македонския вестник „Фокус“ от 5 април Деян Азески се опитва да обясни това, което за мнозина край Вардара изглежда неразбираемо. Как човек, който се е определял като българин, се е борил и за независима Македония? Ако повечето днешни македонски историци се опитват да осъдят Александров за това, че се е чувствал българин, или да го реабилитират за това, че всъщност бил македонец, Азески се опитва да излезе от този порочен кръг. За целта той обявява периода на най-голямо единение на предците на днешните македонци като „противоречиво време“.

Според Азески Тодор Александров

„не е виновен поради факта, че е роден македонец от Щип и е имал изразено българско национално чувство, тъй като това чувство през този период доминирало у 90% от македонците“.

Това обаче според Азески не било чувство, запазено от безброй поколения, а принесено от „съседна“ България. По думите му:

През 1870 година на територията на Отоманската империя се формирала Българската екзархия како главен конкурент на тогавашния монопол на гръцката Цариградска патриаршия. Преди всичко поради разбираемия език на новите български попове и поради лошото отношение на гръцките свещеници македонците масово преминават към екзархийските църкви.

Те покрай вярата развиват и просветна дейност и навсякъде из Македония се отварят български екзархийски училища. С оглед на това, че децата в тези училища знаят, че не са турци, имат достатъчно причини да не искат да са гърци, а отделно македонско чувство почти не съществува, за кратко време започват да се чувстват като българи. Народ, който има най-близки език и култура и който живее в простори непосредствено до етническата Македония. (…)  Когато през 1893 г. се формирала революционната организация и особено по време на Илинденското въстание, македонците имали не наложено, а искрено българско самосъзнание“.

Само че Азески няма никакви данни, с които да докаже, че този разказ за Възраждането е правдив.

За да си обясним времето, което за него е „противоречиво“, трябва да си отговорим как са се наричали предците на днешните македонци преди 1870 г.? Отговор ни дават Христофор Жефарович, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Йордан Хаджиконстаннтинов Джинот, Райко Жинзифов. братята Миладинови (както и жените, пели песните, които те са събирали) и много други източници.

Така че нямаме никакво основание да мислим, че децата в тези училища за кратко време са започнали да се чувстват като българи. Такива са се чувствали и техните родители. И всички те са определяли своите говори като български.

Азески изглежда предполага, че Екзархията е била формирана някъде другаде, а земите на Северна Македония са били включени в нея. Само че Екзархията се формира след дългогодишни борби, в които свещеници и миряни, включително и от земите на днешна Северна Македония, са се борили за нейната поява. Прилепчанинът Методий Кусев, който по-късно става владика на Стара Загора, е в челните редици на борбата. И не е имало масов приток на свещеници от земите на днешна България към земите на днешна Северна Македония. По-скоро след 1879 година свещеници от днешна Северна Македония са се отправяли към новоосвободените земи на Княжество България, където са били приемани като свои.

Разбира се, Екзархията освен с духовни дела се е ангажирала и с просветна дейност.

Всъщност това е причината за нейното създаване.

Тя няма канонически различия с цариградския патриарх. Но когато Патриаршията започва да се превръща в инструмент за формиране на съвременната гръцка нация, българите, включително тези в земите на Северна Македония, създават свой национален проект.

Възраждането е процесът на превръщане на смътното българско етническо съзнание в ясна национална идентичност.

Може да се каже, че този процес започва на територията на днешна Северна Македония и се разпространява и по другите български земи. Асезки би трябвало да знае, че първият град в Османската империя, поискал българско училище 40 години преди появата на Екзархията, не е нито София, нито Пловдив, нито Търново, а Скопие.

Още по-нелепо звучи твърдението на Азески, че

„българите били най-близкият народ, който живеел в непосредствена близост до „етническа Македония“.

Наистина ли Азески вярва, че някъде между София и Скопие е минавала етническа граница? Че е имало едно село етнически македонско, а съседното етнически българско. Че ден, преди тревожните новини за решенията на Берлинския конгрес да стигнат до Крива Паланка, на някого там му е минавало през ум, че в Кюстендил живее друг народ или че битолчани са му етнически по-близки от софиянци?

Азески прави значима крачка, когато признава, че българското самосъзнание у 90% от предците на днешните македонци е било „искрено българско“.

Но очевидно му е трудно да приеме, че то е било домородно, не привнесено.

Че именно крахът на усилията за формиране на автономна Македония „с българска боя“ (както Мисирков определя действията на „комитето“), разбирани като етап в усилието за обединение с България, достигнали до своята кулминация по време на Първата световна война, е довело Тодор Александров до идеята да се бори за напълно независима Македония. И че братоубийствените сблъсъци в рамките на една освободителна организация, която не е успяла да постигне целите си, са колкото трагичен, толкова и логичен развой.

Сигурно не е лесно на Азески и на много други да приемат, че не е имало „българизация“ на етнически македонци през 19 век, а напротив, че е имало „дебългаризация“ на македонските българи през 20 век.

Това част от българския народ е бил силово откъснат и след десетилетия на „противоречиви“ процеси е развил своя идентичност не прави днешните македонци нито по-малко истински, нито по-малко македонци. Народи и езици са се формирали откак свят светува. Днешният македонски народ е безспорна реалност. Но както написа наскоро първият външен министър на независима Македония, само истината ще ги направи свободни!

Етикети: * * *